Джони щеше да се погрижи нищо да не й попречи. Подкара миньорската количка, заедно с товара й, към долните етажи.

Двете психли все още бяха вътре и страшно се учудиха, като го видяха. Помогнаха му да я върнат в леглото. Като започна да й сваля маската, едната каза:

— Предполагам, че я върнахте тук, за да ни заповядате да я убием.

Това беше капакът. Джони ги избута и двете от стаята. Взе един стол и седна от външната страна на херметически затварящата се врата. Реши да изчака тук през четирите часа, за да не би на някой друг да му хрумнат още странни психлоски идеи. Надяваше се Чърк да дойде в съзнание, докато изтекат четирите часа. Но за всеки случай се приготви да чака и повече.

За зла участ този коридор се оказа доста натоварен. Кой ли не си намери оправдание да мине оттам, за да го види.

Най-напред дойде Криси.

— Ужасно съжалявам, че забравихме Пати. Мислех, че идваш след нас и ще се погрижиш за нея. Като видях, че я няма, веднага изтичах обратно, но ти беше излетял.

Зад Криси седеше Пати и гледаше право в Джони.

— Но не за това дойдох тук — каза Криси.

Извади иззад гърба си някакъв плик и започна да изважда от него разни неща. Един поглед бе достатъчен да разбере, че Драйс е намислил още нещо. Всичко бе в запечатани торбички, отбелязани с надписа: „Екземпляри, които не важат за размяна.“ Това бяха новите галактически пари. Имаше четири монети с различни размери и четири банкноти, също с различни размери. Монетите не си приличаха и по форма. Хартията и печатът бяха отлични. Джони не можеше да си представи какво им има.

— Тази монета — една единадесета от кредита — не е много лоша. Зелена е и не се вижда добре — каза Криси. — Монетата от три единадесети, синята, също не е прекалено лоша, защото и тя не се вижда добре. Червеният метал, петте единадесети, горе долу става. Но жълтата от шест единадесети е отвратителна.

За Джони беше новост Криси да вземе някакво отношение към парите. Вероятно през целия си живот не бе виждала пари.

— Но най-много исках да ти обърна внимание на банкнотите от хартия. Казах на Драйс, че ми е много неприятно! Тази банкнота е от един кредит. Но тази тук уж била от единайсет кредита, а пише „десет“.

— Такава е психлоската бройна система — каза Джони. — Базира се на единайсет, не на десет. „Десет“ означава една единайсетица плюс нула единици, което е равно на единайсет. Тъй че, единадесет кредитовата банкнота се изписва в цифри като „едно-нула“.

— Добре, ще ти повярвам — въздъхна Криси, — но ще ти кажа на какво се ядосах най-много. Ето, погледни тези. Тази е банкнотата „едно-нула-нула“. Пише сто, но стойността й е равна на сто двайсет и една бакноти от един кредит. Да, да, зная… Психлоски числа. — Показа на Джони още една. — А тази е „едно-три-три-едно“.

Джони ги взе да ги разгледа. Печатите им ставаха от големи по-големи. Хартията бе нова и лъскава.

— Съжалявам — каза Джони, — но не виждам какво не е наред.

— Ами лицето! — каза Криси. — Погледни. На монетите има твоя профил и на малките не се вижда, но на големите ясно личи. Носът! Твоя нос не е извит нагоре!

Джони все монетите. Да, носът наистина бе чип.

— И тези банкноти. Не ме е грижа, че било трудно да се възпроизведе точно, както каза Драйс. Нарисували са кожата ти сивкава. Клепачите на очите са прекалено големи. И Джони, ушите ти изобщо не са такива! Тези приличат по-скоро на хриле!

Джони разгледа банкетите. Несъмнено бяха променили портретите. След това се засмя. Все пак достатъчно си приличаше, за да не се повдигне това на въпрос. Но бяха направили леки промени, така че да прилича малко на силачи.

Страхотно! Така нямаше да го сочат наляво и надясно. Но Джони бе научил достатъчно за дипломацията.

— Съжалявам, че не ти харесват, Криси.

— О, не е това! Просто не си приличаш!

— Боя се, че струва ужасно скъпо, ако тепърва трябва да се промени портрета. Освен това ще станат големи неприятности. Може би при следващата емисия.

Това явно разочарова Криси, защото тя прибра всичко в плика и се отдалечи. Помисли си, че може би ще трябва да му носи обяда там, така както бе седнал.

Пати не си тръгна с нея. Остана и седна на пода. Все още изглеждаше замислена, но не така отнесена, както преди.

Дойде и Кер, последван от трийсет отбрани бивши военни — джамбичуи, дрокини, няколко хокнери. Кер само му каза здрасти и отмина, но като се изравниха с него, останалите го познаха. Така рязко се отдръпнаха в другия край на коридора, че за малко да се блъснат. Веднага побързаха да минат пред Кер.

Джони не пропусна да забележи.

— Кер! — извика той.

Джуджето се върна при него, а групата остана в другия край на коридора.

— Кер, какво си им наприказвал на тези бивши войници?

— Нищо — каза Кер. Кехлибарените му очи невинно просветваха иззад дихателната маска. — Просто понякога са малко опърничави.

— Е, каквото и да е било онова „нищо“, явно е свършило работа.

— Разбира се!

Кер се обърна и извика към групата:

— Спокойно, сега не ви е ядосан.

Те така открито си отдъхнаха, че Джони хвърли подозрителен поглед към Кер. Джуджето викна на един хокнерски офицер да ги заведе в гаража и да започнат да почистват машините. След това каза на Джони:

— По едно време ме уплаши. Помислих, че наистина си ме хванал — каза Кер.

— Нещо друго? — попита Джони.

Ха, ха. Е, не беше съвсем вярно, че той е останал сам тук, когато всички, включително и хората от Лунните планини бяха отишли в Единбург да помагат. Бяха зарязали децата и старците. На Кер му било скучно да седи през цялото време с оръжие в скута. Разбрал, че един от старците говори на някакъв странен датски — това е земен език, или е бил. Кер намерил вокодер сред нещата, останали от чинкосите и там имало датски. Тъй че Кер се забавлявал, като разправял на стареца разни приказки, а той ги разказвал на децата, които постоянно се навъртали наоколо.

Отначало децата много се страхували, защото го мислели за чудовище и той им казал, че е човек. Че майка му и баща му били хора. Но един психло уплашил майка му и затова той се родил с такъв вид.

Но с Джони ще бъде честен, защото са стари приятели от училище и затова ще му признае, че е наполовина човек.

— Не че искам да сменя темата — каза Кер, — но чух да споменаваш за някакъв проблем. Не мога цял живот да мия коли. Кога смяташ да притиснеш до стената Маз, че да мога да съживя мината?

— В момента работя по въпроса! — каза Джони.

Погледна си часовника. Още час и половина. След това ще знае дали ще стане или не.

Може би защото Чърк бе толкова слаба, но минаха пет часа и тя не бе помръднала.

Джони бе преместил стола си до леглото й и седеше там с дихателна маска.

Пати искаше да го последва, но Джони я спря, докато намери още една маска. От дихателния газ хората изпадаха в конвулсии. Тъй че, сега Пати бе седнала до стената с кръстосани крака и наблюдаваше Чърк.

Като че ли дишането й се задълбочи. Или може би само така му се струваше.

Не, не се лъжеше. Чърк помръдна лапата си! Едва едва, но я помръдна.

След още дълго време Чърк въздъхна.

Отвори очи и глупаво се огледа наоколо.

Най-накрая забеляза Джони. Дълго го гледа без нищо да каже.

След това рязко се изправи на лакти и властно каза:

— Джони, изпрати ли онзи формуляр за библиотеката, както ти казах? Управлението на планетата доста ще се ядоса, ако разбере, че библиотеката ти не е пълна.

Джони въздъхна с облекчение. Донякъде заради практическата страна. Но освен това се радваше за бедната Чърк.

Тъкмо щеше да й отговори, когато тя забеляза ръцете си. Озадачено попита:

— Защо съм толкова слаба?

Тя се надигна още малко.

— Защо нямам сили?

— Ще се почувстваш по-добре, като хапнеш истинска храна. Имаме и корени за дъвчене.