— Но Земната Ппанетарна банка има радио! — каза Джони.

— Да, но по това време едва ли при него ще има някой. Те не участват в защитната мрежа.

— Тогава трябва да замина — каза Джони. — Какви самолети са останали?

— А, не! — каза Стормълонг. — Имам директна заповед от сър Робърт да останеш тук!

— Но Макадам не може да пристигне тук, след като в Люксембург няма ни един пилот. Нали никой не е останал?

— Ни един.

Джони бе отчаян.

— Ами ако отделим един пилот от Единбург и го пратим в Люксембург?

— Невъзможно. Пристигнали са в Единбург. Там е ад. Цялата мрежа от тунели под скалите се е срутила. Няма как да се влезе вътре, за да се види има ли живи в скривалището. Имат атмосферни маркучи и въздушни помпи, с които да вкарат въздух долу за оцелелите. В момента карат багери от Корнуол. Но пилотите им трябват, защото няма машинни оператори. Не мисля, че мога да накарам даже един да…

— Тук имаш ли самолет?

— Естествено, че имам. Имам пет. Но ти никъде няма да ходиш!

Жената се извърна от микрофона.

— Няма никой. Не отговарят нито от мината, нито от банката. В края на краищата, там е два през нощта.

— Тръгвам — каза Джони.

— Няма да тръгнеш! — извика Стормълонг.

— Тогава ще идеш ти! — извика Джони.

Стормълонг запремига с очи. В крайна сметка, бе дремнал два часа, за които и едно коте не би се наспало.

— Ще трябва да се оправяш с всичко тук сам — каза Стормълонг. — Хем да си на този микрофон, хем във въздуха, ако се наложи да отбраняваш зоната.

— Ще взема Тини и ще поддържам връзка по мрежата от самолета, ако трябва да се бия — каза Джони. — Но такава битка няма да се наложи да водим. Битката ще е с двамата малки сиви хора! Ще издържиш ли буден до Люксембург?

Стормълонг повдигна рамене, после кимна.

— Добре. Вземи копията на дисковете, които направи, иди в Люксембург и намери Макадам. Кажи му, че е жизнено важно веднага да прегледа записите. И че трябва да намери някакъв начин да се оправи с дълга. Кажи му това.

— Дълг ли? — каза Стормълонт.

— Да, дълг. И ако не го платим или се отървем по някакъв начин от него, губим цялата война! Дори да я спечелим!

Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Джони — по-ужасни от клетката, бомбардировача и всичко останало.

Стормълонг се издигна в небето и буквално изчезна.

Не отговаряше по радиото, даже когато Джони ясно си каза името.

Офисът на банката в Люксембург бе отворен и отговаряше, но там имаше само някакво момиче, което не говореше на никой от езиците, които владееха тук в Кариба. Като че ли беше френски. Те ясно произнасяха „Макадам“ и тя разбираше за кого става дума, след това им обясняваше нещо, което те не разбираха.

Джони не можеше да напусне района. Пратениците непрекъснато сновяха насам-натам и продължаваха процеса си. Не му обръщаха особено внимание. Джони ядеше и спеше в контролния щаб и излизаше само в случай, че вождът Чонг-уон го извикаше за нещо спешно.

В интерес на истината, той почти нямаше с какво да се занимава, защото рядко се свързваха с него по радиото. Но дори да му поискаха нещо неотложно, нямаше как да им помогне, защото не разполагаше с ни един пилот, нямаше войска или други защитни сили. Всъщност той самият бе единствената отбрана на планетата. Тини много му помагаше, но все пак човек не можеше да стои буден безкрайно, та дори да е будистка монахиня.

Ангъс прекарваше част от времето си при устройството за телепортиране. Беше оставил жирокасата на една планина на Толнеп, за да разбере окончателната съдба на луната Азарт.

— Исках да разбера дали на Толнеп има земетресения — каза той на Джони. — Ако в една система се промени количеството маса, могат да се очакват и промени в гравитацията. Четох някъде, че ако нашата луна пропадне някъде в пространството или нещо такова, на Земята ще последват земетресения. Но Толнеп не разтресе нашата жирокаса.

Няколко часа по-късно Джони чу шума на мотор в купата и отиде да провери какво става. Ангъс бе включил един багер. Опитваше се да изкара огромен къс от падналия кораб през подземния изход. Беше от тази част, която бе паднала на брега. Вождът Чонг-уон остро реагира, защото драскаше паветата и трябваше след това да ги поправят.

Ангъс обясни, че искал да види дали онази бомба още действа.

— Гледай да не докараш нещо обратно тук! — каза Джони и се прибра, за да отговори на едно повикване.

На следващата сутрин Ангъс закусва с него и му разказа какво е направил.

— Пратих онова парче метал отвъд Азарт. Мислех, че ще падне през газа…

— Какъв газ? — прекъсна го Джони.

— О, ами Азарт като че ли сега е само газ — каза Ангъс. — Един огромен облак газ. Отначало всичко бе чернилка, но сега се изчисти. Хем се вижда, че е облак газ, хем можеш да виждаш през него. Ясно защо психлосите никога не са използвали тази бомба. Като миньори им е трябвал не газ, а метали!

— И какво стана с онова парче желязо?

— Мислех, че ще премине през газа и ще падне върху Толнеп. Но не стана така. Отначало започна да пада през газа, но като стигна средата на газовия облак, остана си там и не мръдна повече. Искаш ли да видиш снимка?

— Само недей да изстрелваш в онзи облак, за да не докараш нещо от онези вещества тук с обратния удар! — каза Джони.

— О, не се бепокой. Но вярвам, че след като веднъж онази бомба превърне всичко в газ, престава да действа. Няма върху какво да работи, а след като реакцията завърши, няма какво да я стартира отново. Металната следа показва, че са останали само газове от много нисък ред. Водород.

— Значи тази бомба стимулира деленето на атомите на по-тежките метали. Не съм специалист, но ми се струва, че току-що описа точно това.

— Както и да е — каза Ангъс, — мисълта ми е, че масата на луната засега не се е променила, що се отнася до гравитационното й влияние. В този студ изглежда газовете са се втечнили и луната сега представлява нещо като мехур с много по-голям диаметър. Мисля, че може да се прелети през нея.

— Страхотно — каза Джони. — Не го прави.

Ангъс изяде макароните си.

— Исках само да знаеш, че унищожаването на тази луна няма да промени таблицата с координатите. При промяна на масата могат да се изместят всички координати след известно време.

— А! — възкликна Джони. — Имаш право. Много умно, че си се сетил.

Ангъс също мислеше така.

Само че всички останали новини никак не бяха окуражаващи. Не че пристигаха лоши новини, просто нямаше никакви вести за съдбата на Криси и на хората в Шотландия, а също и на хората от селото им в Русия.

Бяха открили отвън пред базата вожда на клан Фергус, почти мъртъв. Прехвърлили го веднага в старата подземна болница в Абърдин. Нямаше много надежда.

Бяха пробили дупки през скалната маса, която блокираше тунелите и се надяваха въздушните маркучи да са стигнали предназначението си. Говореше се, че са чули гласове, но първо, в укритието нямаше миньорски предаватели и второ, заради шума на помпите и всичко останало, едва ли можеше да се чуе нещо през въздушните маркучи.

Целият град, заедно с Касъл Рок, бе обвит в пушеци.

Полагаха невероятни усилия да пробият отвор през срутените тунели. Работеха по двайсет и четири часа на ден.

Новините от руската база не бяха по-добри. Бяха потушили горящите въглища на повърхността, но мината гореше отвътре, изпод земята. Нямаха представа дали огънят е стигнал до нивото на подземната база. Масивните врати не можеха да се отворят дори с горелки, затова в момента прокарваха съвсем нов вход, който да ги заобиколи. Копаеха в твърда скала, а земята бе нажежена и продължаваше да гори отдолу. Вентилаторните шахти много обикаляха, освен това бяха здраво преградени със закален метал и филтри, тъй че не можеха да ги използват.

Отгоре на цялото напрежение, в Кариба първият малък сив човек, Драйс Глотън, бе изчезнал. Единственият им часовой-артилериец каза, че го е видял на зазоряване. Наредил от известно разстояние до кораба да сменят сигналните светлини и радиосигналите и отпътувал в небето ей тъй, изведнъж, без дори да успеят да проследят в коя посока. Сега светлините бяха угасени, просветваха само две червени светлини и радиофара казваше на всички кораби да не се приближават до района на конференцията.