Най-накрая някой откри в едно мазе сив плат, който бе сравнително запазен, а някой друг намери материя, върху чийто етикет пишеше „шофьорска униформа“ и жените бриганти ги ушиха. Намериха и черна шапка, която издържа по време на снимките.

Снит беше намерил шепа бижута — за Браун Лимпър бе ясно, че няма как да са диаманти или рубини, по вероятно бе да са цветни стъкълца — и ги съшиха на гърдите от лявата страна, за да изглеждат като „медали“.

Последно Браун Лимпър се спря на поза, която заимства от една картина на Ларс — на накой си „Наполеон“, и той голям герой. Пръстите на едната ръка бяха подпъхнати под ръба на сакото при гърдите.

Накрая Макадам малко се заинати. Попита Браун Лимпър наистина ли иска да се снима в този вид и доста го раздразни. След толкова приготовления! Естествено, че така иска да се снима!

И така, ето я най-после новата банкнота. Стойността й беше сто кредита — Макадам бе настоял. Браун Лимпър разбра, че това я прави значително по-важна от предишната. Върху нея бе написано името на банката — само на английски. С големи букви, ясно и категорично бе изписано: „Сто Американски Кредита“! И още: „Валидна при изплащане на лични и държавни дългове в Америка“.

Едно от условията на Макадам бе да се изземат всички преди раздадени банкноти в страната и да бъдат разменени с новите. Не беше много лесно, тъй като предишните бяха от един кредит, а новите — от сто. Но мисълта да изчезнат всички банкноти с лика на Тайлър беше толкова примамлива, че Браун Лимпър навакса разликите от собствения си джоб.

Тази победа до голяма степен подобри разположението на духа на Браун Лимпър. Защото напоследък се бе чувствал ужасно.

Когато този отвратителен Тайлър не само не попадна в капана, който му готвеше Браун Лимпър в старата му къща в ливадата, но и успя да напусне страната, Браун Лимпър така се бе обезсърчил, че искаше да зареже целия план на Търл.

Но Ларс му говори и го вразуми. Изглежда той лично бе намразил Тайлър. (Не спомена, че е заради унизителните часове, през които се бе крил под купчините метални отпадъци в гаража, нито заради завистта му към Тайлър за това, че лети така добре, но Браун Лимпър добре разбираше чувствата му и ги смяташе за напълно естествени.)

Ларс излезе с аргумента, че ако продължат и наистина осъществят телепортация, Тайлър няма как да не се появи.

Търл също говори с него. Ако телепортират пратка до Психло, Тайлър веднага ще долети и този път Търл му бил приготвил капан, от който няма измъкване.

И тъй, Браун Лимпър продължи да действа по плана.

Но други неща не вървяха добре. Повече не получаваше почти никакви вести от племенните вождове. Ларс обясни, че това е естествено — имат му пълно доверие и го оставят сам да ръководи нещата. Пресекна потока от поклонници до мината. Но това също бе естествено — беше зима.

Започнаха да изчезват хора. Най-напред готвача на хотела. След това няколко швейцарци, собственици на магазинчета. После още и още, докато в момента хотелът вече не работеше и нито един магазин не бе отворен.

Обущарите бяха изчезнали. Германците, които поправяха разни стари неща, също се изпариха някъде. Южноамериканците подкараха стадата на юг, където според тях зимата била по-лека, така че и тях ги нямаше.

Браун Лимпър разпита Снит. Да не би бригантите да имат пръст в тази работа? Търл му зададе същия въпрос. Но Снит постоянно се кълнеше, че хората му се държат добре.

Академията продължаваше да работи нормално. Броят на кадетите ставаше все по-голям, а още повече бяха обучаваните механици и оператори. Но те не напускаха района на Академията и присъствието им проличаваше само от време на време, при излитането на някой учебен самолет.

Всички телепринтери и радиопредаватели от офисите вече не съществуваха. Развалиха се, занесоха ги на поправка и повече не ги видяха. Но тъй или иначе, Браун Лимпър не можеше да работи с тях, нито пък можеше да се довери на някой, тъй че нямаше особено значение.

Тази банкнота направо му вля нови сили. Реши да не плаща на пилотите от новите банкноти. Ще се разправи с тях.

Сега вече хората ще си окачват на стените него, Браун Лимпър.

Импулсивно реши да се сдобри със собственото си племе и да им покаже новата банкнота, разбира се. Повика Ларс и генерал Снит, качиха се в един пътнически самолет, който Ларс държеше на паркинга и полетяха към новото село, където Браун Лимпър бе настанил хората.

Държеше една банкнота в ръката си и не можеше да й се нарадва. Топлеше го мисълта как ще се изперчи с нея пред хората от селото. Изобщо не обръщаше внимание на непохватното пилотиране на Ларс Торенсон.

След като доста пъти едва не се разбиха в заснежени върхове, които дори не им бяха по пътя, Ларс най-после приземи самолета близо до старото миньорско градче.

Само че то изглеждаше съвсем запустяло. Ни едно кълбо дим не излизаше от огнищата. Дори миризма от дим не бе останала.

С „Томпсън“ в ръка Снит огледа мястото. Празно! Ни следа от вещи, принадлежности. Нищо.

Браун Лимпър търсеше нещо, което би могло да обясни нещата и обиколи всички постройки, влачейки куция си крак по гладкия сняг. Най-после откри мястото, където най-вероятно са устроили събрание. Имаше няколко парчета скъсана хартия. А под една маса, навярно паднало незабелязано от купчина документи — едно писмо.

Беше от Том Смили Таунсън.

Браун Лимпър го погледна и веднага изпадна в ярост. Не заради съдържанието, а заради самия факт, че Том Смили имаше наглостта да знае да пише. Какво безочие! Но после забеляза, че всъщност писмото е написано с печатни букви, дори подписът бе с печатни букви, затова реши да бъде търпелив и да го прочете.

Писмото надълго и широко обясняваше колко прекрасна била някаква област, наречена „Ташкент“. Големи планини, безкрайни равнини с дива пшеница, много овце. И мека зима. И пишеше как се оженил за някаква латинка! Какъв позор. Никаква чиста раса.

Браун Лимпър хвърли писмото. Може би хората са се върнали в старото село. Не бяха искали да се местят тук. Но изненадващо бе защо не бяха останали хората от Сиера Невада и онзи от Британска Колумбия — те нямаха нищо общо със старото село. Какво ги е привлякло в идеята да студуват и гладуват всяка зима?

Отидоха до старото село. Ларс имаше проблеми с приземяването и за малко да кацне по средата на урановата зона. Когато опасността премина, Браун Лимпър се повдигна и се огледа.

Тук също нямаше пушек.

Влезе в няколко от къщите. Понеже трябваше да се изнесат за много кратък срок, много от хората бяха принудени да изоставят повечето покъщнина и Браун Лимпър помисли, че сигурно те все още си седят там. Но не. Всички къщи бяха празни. Не претършувани, както бригантите ги оставяха. Просто празни.

Не без известен страх — нали бяха заложили капан — той приближи до къщата на Тайлър. Тя все още беше здрава. Може би капанът си седеше.

После забеляза, че част от покрива е срутен и обиколи откъм предната страна, където беше входната врата. Беше вдигната във въздуха. Ларс и Снит намериха нещо в снега.

Бяха останките от двама бриганти. Онова, което беше оцеляло след обгарянето, бе разкъсано от вълци. Очевидно бяха отворили вратата, и то доста отдавна.

Генерал Снит опипа с дулото на автомата останките от пари, кожа и кости.

— Трява са тъсили тука плячка — отбеляза той. — Ква загуба на хубво месо!

Браун Лимпър пожела да остане сам. Завлече крак нагоре към хълма, където някога погребваха мъртвите. Като стигна горе, обърна се и хвърли поглед към празното село, разпадащо се и изоставено завинаги.

Нещо го глождеше и сега изведнъж прозря какво.

Беше племенен вожд без племе.

От пет племена сега бе останало само едно — бригантите! И те не бяха от Америка.

Осъзна, че е най-добре да потули нещата. Това щеше да подкопае авторитета му.

Нещо привлече погледа му. Паметник? Малък камък стърчеше от земята. На него имаше надпис: