Браун Лимпър изкрещя. Опита се да събори с крак паметника. Беше здраво хванат и само си нарани крака. Остана там и крещя, крещя, а ехото раздра тишината на долината.

След това спря. Всичко беше по вина на Джони Гудбой Тайлър. Всичко, което се бе стоварило върху Браун Лимпър през целия му живот беше изцяло по вина на Тайлър!

Но той пак ще дойде. Търл имаше планове и щяха да ги изпълнят. Браун Лимпър добре ще се погрижи за това.

Ако Тайлър се появи на платформата за телепортиране, да се счита за мъртъв.

Браун Лимпър се спусна надолу към самолета. Каза на Ларс и Снит — не трябваше да разберат какви са истинските му намерения — следното:

— Заради сигурността на всички, мисля, че трябва да ме научите да си служа с „Томпсън“.

Съгласиха се, че предложението му е разумно.

Търл няколко пъти бе казвал, че в никакъв случай не трябва да се стреля с оръжие по време на телепортиране. Но кой го беше грижа за това! Два автомата. Ще използва два… През целия път обратно Браун Лимпър си представяше как ще го направи.

Малкият сив човек наблюдаваше странната антика — земния кораб на няколко мили над неговата орбита.

Преди месец обединените сили разбраха, че трябва да не закачат такива кораби. Полу-капитан Рогодетер Сноул бе изпаднал в немилост, защото се бе опитал да отмъкне за себе си плячка — беше подготвил за атака своя боен кораб клас Валкор срещу кораб, същия като този сега. Странният кораб много ловко се бе изнесъл встрани. На полу-капитана докладваха за удари в задната част на бойния кораб.

Сноул изпрати да проверят за какво става дума. Хората му с ужас открили около двайсет мини, закрепени с магнит в задната част на кораба.

Земният кораб очевидно бе минирал орбитата, която те използваха.

Сноул още повече се учуди на това, че мините не избухваха. Значи се задействаха от атмосферното налягане, което означаваше, че ако приближи своя кораб клас Валкор на сто хиляди стъпки от повърхността на планетата, той моментално ще избухне от налягането на въздуха.

Всички командири веднага провериха корабите си да видят дали и те не са забърсали нещо такова. Не бяха, но разбраха, че ако преследват този земен кораб, той може да им хвърли облак мини по пътя. Много обезкуражаващо! Затова го оставиха на мира.

Корабът имаше голяма странична врата и много повдигачи. Малкият сив човек не беше нито миньор, нито военен експерт, но прецени, че корабът очевидно събира космически отломки. И тъй като не използва в момента повдигачите, явно отвътре има доста голям магнит.

Като забележеше нещо на екрана си (в момента в орбита летяха какви ли не тела, тъй като преди известно време в системата бе влязла голяма и странна комета, идваща от някоя друга система и части от нея от време на време се разбиваха в метеорните щитове на повечето кораби), земният кораб измерваше скоростта на тялото — някои се движеха с деветдесет мили в секунда — и рязко се преместваше встрани. Магнитът зад вратата прибираше тялото.

Твърде интересно, мислеше си малкият сив човек. Също като една птичка, която веднъж бе наблюдавал — изравни се с насекомото, притисне го до някое цвете и го глътне. Трябваше да се разсейва с нещо.

Засега не бе пристигнало никакво съобщение — вероятно ще трябва да чакат най-малко и през следващите два месеца. Нямаше нов куриер, което означаваше, че не бяха открили каквото търсеха. Смутни времена.

Лошото му храносмилане пак започна да се обажда. Преди около три седмици беше слязъл да види възрастната жена — бяха му свършили ментовите листа. Тя се зарадва, като го видя, а също и кучето. С помощта на вокодера бе започнала търговия с шведите и им бе продала малко масло и ечемик. Имаше страшно много пари — виж, шест кредита! Достатъчно, за да си купи цял акър земя или още една крава! И всяка вечер работеше. Времето бе станало студено, а там горе сигурно замръзваха. Затова му беше изплела един топъл сив пуловер.

Малкия сив човек в момента носеше пуловера. Беше мек и топъл. Докосна го и му стана малко тъжно.

Беше казал на военните, че е неразумно да извършват каквито и да било операции в шотланадските планини и помисли, че са се вслушали в съвета му. Но само преди седмица бе слязъл долу, за да си вземе още мента и не намери старицата. Къщата беше затворена. Кучето го нямаше. Кравата също. Нямаше никакви следи от насилие, но това не доказваше, че стореното не е тяхна работа. Понякога можеха да действат много потайно и да не оставят нищо след себе си. Беше откъснал няколко листа мента изпод снега, но усещаше някакво безпокойство. Да изпитва чувства му бе съвсем чуждо. Но въпреки това се притесняваше.

Тези военни! Така бяха завладени от мисълта да смачкат тази планета, че нямаха никакво търпение да изчакат куриера.

Идваха им на ум такива глупави идеи. Бяха забелязали, че от известно време насам във всеки самолет или друга машина там долу има по едно същество в жълто-оранжева дреха. Вече не можеха да разбират съобщенията, които си изпращаха по радиопредавателите. Опитаха с всички езикови машини, с които разполагаха, но нито една не разпозна езика. След това опитаха с всички кодиращи и заглушаващи машини, но отново нищо. Всички съобщения започваха и свършваха с нещо от рода на „Ом мани падме он“, подобно на напев.

Онова място в южна Африка край язовира, което бяха използвали за капан на двете нападателни групи, в момента изцяло се разчистваше и това за пръв път ги насочи към някаква следа. Строяха островърха конструкция, подобна на пагода — всъщност, няколко такива. В един стар справочник откриха, че това било „религиозен храм“. Тъй че военните единодушно се съгласиха, че на планетата се наблюдава някакво политическо раздвижване. Но в момента никак не им беше до религия и политика. Ще изчакат.

Малкият сив човек насочи вниманието си от земния кораб към обединените сили. Сега вече наброяваха тринайсет. Имаше новопристигнали. От други раси. Донесоха новината, че в момента се предлага награда от сто милиона кредита за кораба или корабите, които открият „онези“. Затова повече бяха заинтересувани да пращат нападателни групи и да събират доказателства, отколкото да унищожават планетата.

Полу-капитан Рогодетер Сноул бе направо маниакално обзет от това място. Но военният усет му подсказваше, че останалите кораби го превъзхождат по численост и преди около две седмици бе заминал за родната си планета, за да се върне с още кораби. Доста задушно щеше да стане в орбита. Неговият капитан бе искал разрешение от малкия сив човек да се отдалечат малко от другите. Когато военните „разберат“, щеше да стане страхотна бъркотия, трябваше да делят наградата и да унищожат планетата. Малкият сив човек бе дал съгласие.

Отново погледна вяло към земния кораб. Изглежда беше привършил, възможно бе да е натоварен догоре. Бавно се спускаше към атмосферата по посока на африканската база.

Джони наблюдаваше приближаващия се стар орбитен миньорски кораб на Стормълонг. Часовоят изключи атмосферния щит, пропусна самолета и пак го включи. При всяко изключване на захранването се чуваше леко съскане, след което всичко утихваше. От време на време някоя нещастна птичка или насекомо се блъскаха в щита и оставяха перца, крилца, иначе по нищо не можеше да се познае, че има щит. Трябваше да предупредят всички пилоти и да измислят сложна система от сигнали, за да не се разбие някой самолет в него.

Стормълонг приземи стария кораб близо до един метален пулверизатор. Психлосите използваха устройство, което най-напред „размеква“ метала, като разрушава молекулярната кохезия, а след това го пускаха през бронирани валяци, които буквално го разкъсваха и смачкваха. В резултат се получаваше толкова фин метален прах, че ако хвърлиш шепа от него във въздуха, повечето оставаше там под формата на микроскопични частици. Психлосите го използваха при получаване на гориво и муниции.