Джони чу как вратата се затваря и видя неясни фигури, тичащи към лагера. Закопча ципа на комбинезона си и провери горивото — имаше предостатъчно.

След двайсет секунди отново се издигнаха в небето. Пиер още се бореше с непознатия му екип. Мон дьо, никак не бе безопасно да живееш край мосю Тайлър!

Джони никак не бе притеснен. Над облаците небето бе чисто и дори можеше да определи положението на върховете по това кои звезди не се появяват на екраните му. Остави самолета със запалени светлини и се насочи към вечните снегове, където бяха заровили психлосите. Трябваха му двама — един работник и един началник.

На Пиер никак не му ставаше по-добре от това, че не знае нито къде отиват, нито защо. Полетът с такава скорост в мастилено черното небе го ужасяваше. Дори не поглеждаше екраните. Очите му бяха вперени в прозорчето.

Джони много бързо се ориентира къде трябва да кацне. Бяха оставили там един електрокар. Щеше да го използва като ориентир. Предполагаше, че след толкова време труповете ще бъдат изцяло покрити със сняг.

Без да знае къде отиват, какво търсят и защо, Пиер само се взираше в прозорчето с онемели от ужас очи.

Изведнъж видя бяло петно. На светлината от самолета се виждаше, че от него се издигат бели облачета. С ужас чу как моторите затихват като за кацане.

— Недей! — изкрещя той. — Недей! Недей! Приземяваш се върху облак!

Джони погледна в екраните. Наистина от този ъгъл приличаше на облак. Вятърът навяваше сняг.

А, ето го електрокарът. Беше потънал в сняг до седалката. Точно зад него трябваше да са заровени труповете.

Ориентираше се само по екраните. Бяха още далеч до най-близкото място за кацане. Спусна самолета надолу и изгаси моторите. Вятърът бе много силен и самолетът леко трепереше.

Джони намести въздушната си маска.

— Слез да ми помогнеш!

Пиер бе напълно объркан. С очите си видя, че се приземиха в облак и не можеше да разбере на какво се държи самолета. От предни курсове знаеше, че трябва да са близо, ако не и на самия екватор, а наскоро бе научил, че на екватора бе много горещо. Тъй че най-малко очкваше да види сняг!

Малкото му племе бе живяло в подчинение на йезуитите, които ги манипулираха чрез всяване на страх от рая и ада, най-вече от ада. А и самата репутация на мосю Тайлър граничеше с религиозно страхопочитание и предразсъдъци. Тъй че, по-малко се изненада на това, че се приземиха върху облак, отколкото на командата да слиза долу.

Пиер погледна белите облачета. Да, това беше облак! Пред очите му изникна образа на разпнатия Христос. Не, твърде беше млад, за да става светец. Но имаше решение. Пресегна се да вземе парашута и бързо се напъха в него. Мосю Тайлър може и да може да ходи по облаците, но сина на мадам Соланс — не.

Събра кураж и отвори вратата. Затвори очи и скочи с ръка на ръчката за отваряне на парашута. От седалката на такъв самолет до земята имаше приблизително осем стъпки. Но Пиер се бе приготвил да падне от дванайсет хиляди. Като докосна земята, въпреки снега едва не счупи крак. Падна по гръб и съвсем объркан, остана да лежи с лакти, забити в снега. Не можеше да разбере защо не падна през облака.

Погълнат от работата си, Джони не забеляза объркването му. Беше извадил от самолета кирка и ровеше в снега. Здраво бяха затрупани.

Върхът на кирката опря в нещо. Коленичи и разчисти снега, който веднага бе подет от вятъра. Показа се крайчеца на дихателна маска и след това върха на шапка. Чудесно, изпълнителски кадър!

Опипа чудовищните рамене, за да прецени къде трябва да пъхне кирката, за да го освободи от заледения сняг. Психлосите тежаха към триста килограма, да не говорим в този сняг и лед.

Джони заби по-дълбоко кирката и се отпусна с цялата си тежест. Чудовището бе толкова тежко, че горният й край отскочи и разкъса връзките на комбинезона за летене на големи височини.

Опита отново, този път с всички сили. Чудовището се помести нагоре със скърцащ тих звук.

Вероятно звукът наподобяваше на прочистване на гърло и копчето на банката изпя един ред от песента:

Пиер, на когото му се бе събрало доста, видя как от облака се въздига демон. И не само това. Демонът пееше със сатанински глас.

Това преля чашата. Момчето изохка и припадна.

Джони отхлаби от захватката на снега един труп на работник и отиде до електрокара. Почисти го от снега. Тъкмо се канеше да го запали, когато забеляза отсъствието на Пиер. Очакваше поне да отвори вратите към товарното отделение.

Забеляза го да лежи в сянката на един балансиращ мотор. Вятърът вече навяваше върху него сняг. Джони бързо провери дали не е ранен, озадачен от парашута. Питаше се защо ли лежи там в безсъзнание. Е, на това място не можеше да му даде дори първа помощ.

Включи електрокара и подхвана Пиер. Подкара го по продължение на самолета до задната врата. Протегна се и я отвори.

Но вятърът духаше откъм опашката на самолета и се опитваше да я затвори. Джони скочи в самолета с надеждата, че ще намери нещо да блокира вратата. Замръзна на място.

Пати! Все още бе в самолета. Сигурно не са забелязали липсата й в суматохата да се скрият по-бързо от дъжда. Напоследък тя едва се движеше и рядко й се чуваше гласът, тъй че често не я забелязваха.

Сигурно замръзваше от студ. Джони отвори едно отделение за багаж, извади одеяло и го метна върху нея. Тя дори не го погледна.

Успя да намери само една стенна карта и опита да втъкне едната част на дървената й дръжка над пантата на вратата, а другата — долу в релсата, където имаше халка.

Слезе долу и повдигна до самолета безжизненото тяло на Пиер. Почти бе успял, когато силен порив на вятъра затръшва вратата. Джони за втори път се качи в самолета и се опита да задържи вратата отново с помощта на картата. Но този път крехкото дърво се разцепи.

Зад гърба си чу тих глас:

— Аз ще я държа.

Пати държеше с една ръка одеялото, а с другата хвана вратата и я задържа отворена.

За пръв път от месеци насам я виждаше да изяви желание да направи нещо.

Джони скочи долу и повдигна Пиер. Стовари го на пода. Пак се качи в самолета, за да издърпа навътре Пиер да не пречи на вратата. С учудване видя, че Пати му помага в дърпането.

И тъй, с помощта на Пати успя да прибере в самолета двете чудовищни тела. Пати съсредоточено го наблюдаваше от вратата.

Набързо върна електрокара на мястото му, затвори вратите на самолета и се качи в кабината, подгонен от режещия вятър. Обади се в лагера да го чакат с електрокар и камион. Обърна се да види дали Пати е добре завита и се издигна във въздуха.

Беше се приготвил да се приземи, без много да разчита на екраните, но с радост видя, че бурята почти е преминала и нямаше електрически смущения.

Над лагера дъждът бе спрял и всички лампи светеха. Около чакащите превозни средства се бе събрало значително множество. Гледаха как се приземява самолетът. Джони бе виждал бившите военнофлотски бойци и космически войници само през мерника на оръдията и сега му се стори странно да бъде заобиколен от джамбичуи и ховини. Все пак изглеждаха съвсем приятелски настроени. Сред тълпата бяха трима шатовриански инженери в ярко оранжеви работни гащиризони. На гърдите си имаха надписи „Отчаяна Отбрана“. Най-вероятно проучваха как може отбранителната система на тази мина да се адаптира към общата.

На площадката стоеше нов самолет. Около него нямаше никого и Джони предположи, че Маккендрик е пристигнал. Повика Пати и като я обгърна с една ръка, скочи от самолета.

Кер бе седнал в електрокара.

— Помощник-пилотът е вътре. Диша, но явно е ранен или нещо подобно — каза Джони. — Заведи го заедно с психлосите в болницата.

Без да пуска Пати, Джони се втурна към лагера, за да намери Маккендрик.

Кер веднага се зае със задачата и с точно премерени движения свали телата от самолета и ги пренесе върху камиона. Никой не би се справил по-добре от него.