Изключи мотора и започна да развърта с отверка болтовете в горната част на пулта за управление. Разхлаби всеки един наполовина.

Прекъсна го един часовой, който се показа отгоре през люка и му подаде запушалки за ушите. Джони се изправи и надниква да види какво става.

Отвън бяха Стормълонг и толнепът — двоен лейтенант Слидетер Плис, заобиколени от стража.

— Какво става? — извика Джони.

Не го чуха. Всички имаха запушалки на ушите. След това забеляза, че са докарали патрулния кораб на толнепите, а за останалото можеше и сам да се досети. Най-вероятно Стормълонг иска да разбере как лети, за да обучи пилотите да се справят с толнепски кораби. А Ангъс сигурно иска да научи какъв е цикълът на вибрации на парализирищия лъч.

Слидетер Плис изглеждаше доста приятелски настроен. Явно се бе отписал като толнеп. Видя Джони и изсъска за поздрав.

Но макар че позволиха на толнепа да се приближи до смъртоносния звуков вибратор, нямаха никакво намерение да му позволят да го включи, да парализира всички и да избяга. Тъй или иначе това бе малко вероятно — и без друго толнепът нямаше къде да иде. Все пак Джони си сложи запушалки на ушите.

Като видя терминалите на акумулатора наведени, толнепът явно помисли, че го провокират. Започна да жестикулира и му дадоха инструменти, с които ги изправи и отново свърза енергийния кабел. Моторът веднага заработи и той го изключи. Отново с жестове показа на Стормълонг ключовете за управление, а също и с какво е свързан всеки един. На Стормълонг му се стори елементарно. Кимна на толнепа и даде знак на часовите да го отведат.

След като Плис се отдалечи, Джони внимателно свали запушалките и се скри във вътрешността на танка, за да продължи работа.

Толнепът създаде паника сред часовоите, като спря и отвори страничната врата на танка. За малко да го застрелят, но Джони им даде знак да се отдръпнат. Ако толнепът се опита да го захапе, можеше да забие отверката в зъбите му.

— Вас не ви командват психлосите, нали? — каза толнепът, овиснал на вратата. Но като не получи отговор, тъй като Джони нямаше намерение да дава информация на един потенциален беглец, той пак попита:

— Какво се опитваш да направиш с този двигател?

Отначало Джони само го погледна, но после се сети, че като толнепски офицер той може да е запознат и обучаван на подобни машини.

— Знаеш ли как работи?

— Ама никак даже! И не съм чувал някой във вселената да знае — каза Плис. — Никога не сме нападали тази планета, но сме нападали други психлоски бази. В учебниците пише, че сме носили хиляди такива машини на оглед от експерти. — Усмихна се доста страховито. — Обзалагам се на следващата си заплата, макар че няма кой да ми я даде, че вие, хората, целите същото като всички останали.

Джони бе нащрек, но каза дружелюбно:

— Разполагаме с техни учебници, дори по математика. Всъщност, добрали сме се дори до един непокътнат телепортационен пулт за управление. В една книга пише, че веднъж сработвал, но в момента, в който се опиташ да разбереш как работи, бум и край, няма вече пулт за управление.

— Най-добрите толнепски командири са разпитвали психлоски инженери — продължи Плис, — но без никакъв резултат. Искам да кажа, никаква полза. Сдъвкват те и се самоубиват. Някъде съм чел, че това продължава от две хиляди и триста години.

Толнепът промени темата:

— Да знаеш някъде наблизо да има склад за метали? Може да си намеря нещо за ядене, защото съм гладен.

Джони каза на часовоите да го заведат.

— Успех — каза толнепът и в съскането му прозвуча сарказъм.

Отведоха го.

Може би говори така само от злоба. Но Джони не си вярваше особено.

Забрави какво точно бе направил преди да го прекъснат, затова отново постави бутоните на пулта в положение „на място“ и включи мотора.

Нищо не се случи.

Провери свързването. Всичко бе както трябва.

Опита се да си спомни дали толнепът не бе пипал нещо, но не беше.

Още веднъж опита да запали мотора. Нищо.

Какво му беше обяснявал Кер на времето за моторите? Беше се повредил един багер. Куполът не бе спуснат, защото Джони нямаше нужда от дихателен газ и върху пулта се бе натрупал прах и мръсотия. След това багерът не искаше да тръгне. А, да. Кер му каза да го остави, щял да изпрати инженер! Дойде инженер, разкачи пулта за управление и го отнесе в подземната работилница с един малък кран.

Тогава Джони повече се впечатли от крана. Крановете нямаха двигатели, а някакви магнитни плочи, наредени в кръг. Повдигачът се движеше, като черпеше енергия от магнитните плочи. По-добре да беше гледал как изваждат пулта.

Какво беше направил Джони, преди да се появи толнепът? Я да видим. Разхлаби гайките в горната част на пулта. Тук-таме психлосите си служеха с гайки. Най-често правеха молекулярна заварка на металните повърнхости.

Джони развъртя изцяло гайките и повдигна платката. Под нея болтовете влизаха в някакъв черен материал, под който бяха всички важни съставки на пулта за управление.

Значи болтовете. Освен че закрепяха платката, най-вероятно служеха и за свързване на нещо с нещо. Само че, не можа да намери никакъв ключ. Не изглеждаха да са нещо повече от обикновени болтове. Но явно при развинтването нещо се е разкачило.

Постави отново платката и ги завъртя. Разгледа внимателно друг пулт за управление и отчете ъгъла, под който най-вероятно трябва да завие болтовете. Коригира ги.

Пак не тръгна. Каквото и да опитваше, не тръгваше и толкоз.

Трябва да е заради болтовете. Когато онзи багер се развали, най-вероятно е било заради някакво парченце, което се е блъснало в болта и го е поместило.

За пети път повтори всичко отначало, като се опита да постави болтовете правилно.

Но това си беше и край. Моторът на Башъра не искаше да запали.

Най-накрая Джони се отказа.

Отиде долу при езерото и започна да хвърля камъни на крокодилите. Но се засрами, как може да дразни животните.

В сравнение с Търл тези същества бяха много дружелюбни.

Появи се кола, изпратена от сър Робърт. Предупреждаваше го, че никак не е разумно да стои на открито без въздушно прикритие. Посетителите отгоре може да изпратят някой.

— Иска ли ти се да застреляш някой психло? — попита Джони стреснатия вестоносец.

Проклет Търл! Проклети да са всички психлоси!

Никак не го успокояваше мисълта, че тези думи са ги произнасяли хиляди раси в продължение вече на триста и две хиляди години.

Трябва да измисли нещо, някакъв план, без значение колко отчаян и опасен. Иначе с планетата бе свършено!

Зимата пристигна в Денвър.

Но студените ветрове и снежните бури не можеха да смразят възторга на Браун Лимпър Стафър.

Новата банкнота беше готова.

На бюрото му лежеше цяла пачка, а няколко бяха наредени отгоре. Колко красиво! Бяха ярко жълти, напечатани от едната страна и ето тук, точно по средата, имаше снимка на Браун Лимпър!

Колко труд хвърлиха за тази снимка. Браун Лимпър опита какви ли не пози, ту гледаше в една посока, ту в друга; променя поне сто пъти изражението на лицето си — намръщен, заплашителен — но все не се получаваше.

Накрая Ларс Торенсон бе принуден да му помогне. Според него бедата идвала от брадата. Браун Лимпър имаше черен мустак и брада, но макар мустакът му да беше хубав, брадата бе рядка и прошарена. Тъй че, Ларс го посъветва да махне брадата, да подреже мустака късо и да го остави само под носа. Великият военен герой Хитлер е имал точно такъв мустак, тъй че нямаше да сбърка.

След това изникна въпроса с костюма. Не можеха да намерят нищо подходящо. На помощ им се притече генерал Снит. Един от хората му бе докладвал, че намерили старо гробище, в което ковчезите били вакуумирани. Изровиха няколко, за да намерят труп, облечен в подходящ костюм. Но след повече от хиляда години тъкънта просто се разпадаше. Единственият резултат бе, че бригантите ги хвана някаква болест. Двама умряха, а един доктор, който минаваше оттам на път каза, че било „отравяне с формалдехид“, каквото и да значи това.