Банкерът се обърна към сър Робърт.

— Организирай среща за преговори колкото се може по-бързо, за да можем да приключим с това.

Сър Робърт и Джони излязоха.

В лагера кипеше дейност. По-голямата част от племето китайци на вожда Чонг-уон бяха заменени в Единбург от севернокитайците, които Джони бе изпратил от Русия.

Завръщащите се хора бяха обгорели и изпоцапани. Някои бяха толкова изтощени, че дори почивката по време на дългия полет от Единбург не бе стигнала да се възстановят. Втурнаха се към децата си, прегръщаха ги, целуваха ги и ги обсипваха с въпроси. Кучетата се опъваха и лаеха весело. Сцената на срещата бе изпълнена с радост.

Джони бе доволен, че ги е сменил. Бяха работили без да спират и скоро вече нямаше да могат да продължат. Работиха почти до припадък. Като гледаше как бащите радостно бъбрят с по-големите деца, а майките проверяват всичко наред ли е било по време на отсъствието им, Джони си мислеше за арогантността и високомението на онези безочни лордове и на правителствата им. Какво ги интересуваше съдбата на хора като тези? Да, такива правителства понякога проявяваха справедливост, дори може би се занимаваха с благотворителност, но си оставаха студени, могъщи сили, в чиято власт е да отнемат живота на хиляди хора без съвест, без за миг да се поколебаят.

Вождът Чонг-уон започна да организира хората си. Извести Джони в бързината, че всички ще се преместят в стария миньорски лагер, който бе почистен и подреден. Имаше достатъчно стаи под земята и защитния кабел вече работеше.

Ами добре. Джони се освободи от конференцията. Данълдин бе готов да го замести.

Отиде в щаба и го попита дали племето не е донесло новини от Единбург?

Данълдин поклати отрицателно глава.

Джони грабна дихателна маска и една защитна жилетка.

— Тогава тръгвам да търся Стормълонг!

Но не стигна по-далеч от подземния изход, където едва не се сблъска със Стормълонг.

— Къде беше? — извика Джони. — Обаждах ти се сто пъти!

Стормълонг го поведе към един бункер, където не можеха да ги чуят.

— Дни наред съм летял и съм се бил!

Личеше му. Видът му бе измъчен и имаше черни кръгове под очите. Бялото му шалче бе мръсно, а якето му бе цялото на петна от мрасотия и масла. На рамото си имаше изгаряне от оръдие.

— Ранен си — каза Джони.

— Не, не, нищо работа. Един от дрокинските офицери не искаше да се предава. Трябваше да го преследвам с боен самолет! Представяш ли си, той тича боносоног нагоре в планината Бен Ломонд, а аз се опитвам да го зашеметя, не да го убия, а само да го зашеметя, с артилерийско оръдие! А после като кацнах и излязох от самолета, престори се на умрял и стреля по мен, и аз пак трябваше да го зашеметявам, този път с лъчева пушка. Ама че щура работа!

— Какво си правил? — попита Джони, невярващ на ушите си.

— Ами лових пленници! В Сингапур са оставили много пехотинци и пилоти — някои ранени, други не. И в Русия не са се погрижили да си приберат ранените. Край Единбург Данълдин трябва да е свалил поне трийсет вражески самолета. Пилотите са скачали с парашут и са се пръснали на запад и към планините. Да ти кажа честно, доста зор видях, докато ги прибера. Мислят, че или ще ги измъчваме, или ще ги поръсим с някакъв вирус, или ще ги избием. И не се предават лесно!

— Сам ли беше?

— Ами имаше още няколко часовои. Французи, да знаеш. Не са войници, но могат да се използват за едно-друго.

— Стормълонг, по всички тези места има радио предаватели. И твоят предавател трябваше да бъде включен! Все някой те е видял! — Джони още нищо не разбираше.

— Ами заради Макадам, Джони. Не ми даваше да отговарям. И който срещахме, на всички им казваше да не казват, че са ни виждали. Казах му, че ще се притесняваш. Но той не, та не. Никаква връзка, абсолютно никаква! Съжалявам, Джони.

Джони търпеливо каза:

— Започни от началото. Предаде ли копията от разговора ми с малките сиви хора?

Стормълонг седна на един сандък с муниции. Огледа се да не би някой да ги вижда или чува.

— Пристигнах призори и отидох право в спалнята ва Макадам и като разбра, че ти ме пращаш, той незабавно прожектира записите. След това повика германеца, грабна шестима от охраната на банката и цяла кошница галактически кредити и каза на едно момиче от офиса да не дава абсолютно никаква информация. Качихме се на борда. Той ме отвлече, направо ме отвлече!

Обиколихме всички бойни полета, за да търсим офицери. Имаше списък от националности и искаше от всяка по двама-трима. Джони, тези французи от охраната на банката са пълна скръб. Сам трябваше да се бия, да се бия. Но все пак успявах да си почина по малко. Всеки път като приберем някой офицер… знаеш ли, че и той, и германецът говорят идеално психлоски? Изненадах се, че са учили толкова усилено. Та всеки го разпитваха и ме оставяха да дремна по няколко часа. След това качвахме затворниците на борда, здраво вързани, французите ги пазеха с оръжия и пак тръгвахме към ново място.

— За какво ги разпитваше? — попита Джони.

— Не знам. Не ги измъчваше. Подаваше им по една шепа галактически кредити и проговаряха.

Джони погледна от входа на бункера към самолета. Часовоите от банката бяха слезли. Носеха сиви униформи. Само че не караха затворници, а разтоварваха някакви съндъци. Дойдоха китайци с миньорски колички и започнаха да пренасят съндъците през тунела в лагера.

— Не виждам никакви затворници — каза Джони.

— Да, защото се върнахме в Люксембург, качихме няколко сандъка и още двама часовои, този път немци и отлетяхме към мината във Виктория. Там добре си починах, защото Макадам много дълго говори с тамошните затворници. След това им тръсна и новите пленници и поехме насам. Това е всичко.

Това далеч не е всичко, помисли си Джони. Каза на Стормълонг да отиде да се нахрани и да почине и тръгна да търси банкера.

Макадам, нисък и набит, с черна брада, която на места бе започнала да побелява, ръкомахаше и раздаваше команди. Рязко спря, като видя Джони и енергично му стисна ръка. Обърна се и махна на един мъж да се приближи.

— Не мисля, че познаваш барон фон Рот — каза той, — другият член на Земната Планетарна банка.

Немецът бе едър мъж, висок колкото Джони и по-пълен. Бе добродушен и сърдечен, с червендалесто лице.

— А, много се радвам — измуча той и прегърна Джони.

Макадам бе изчезнал в купата, а германецът вдигна някакъв тежък сандък и се втурна след него.

Джони бе чувал за германеца. Макар че бе направил цяло състояние от производство на млечни и други хранителни продукти, произхождаше от семейство, което векове наред преди психлоското нашествие управлявало европейските банки. Изглеждаше упорит, способен човек.

Вкараха и последния багаж от бойния самолет. Джони не разбираше за какво бе всичко това.

Отвътре група китайци и няколко души от банковата охрана, ръководени от Чонг-уон, провесваха огромни миньорски брезенти около пагодата, за да скрият напълно площадката за тлепортиране. Още няколко китайци опъваха кабели между пулта и един от бункерите и ги покриваха, тъй че да се получи закрит коридор. Целта бе изцяло да се скрие платформата и всичко, което става на нея.

Макадам говореше с Ангъс и макар че се усмихнаха на Джони, като ги приближи, Макадам забързано му каза:

— После, после.

Целият багаж бе изчезнал в покрития бункер. Децата и кучетата се бяха изпарили някъде. Някои китайци почистваха наоколо. Част от пратениците бяха излезли да се разходят и наблюдаваха какво става с брезентите, но не показаха особен интерес. Обикаляха наоколо и си показваха различни неща от брошурата.

Данълдин дежуреше в щаба и каза на Джони, че е убедил Стормълонг да си подстриже брадата като „сър Франсис Дрейк“. Не, от Единбург нямаше нищо ново, освен това, че наскоро пристигналите северно-китайци се справяли отлично. Знае ли Джони, че те били много по-едри? А, да, освен това Кер и още двама от банковата охрана държали в плен петдесет нови пленници във Виктория.