Стормълонг бе вътре, облечен в бялото си шалче, коженото яке и големите пилотски очила. От двете му страни седяха двама будистки комуникатори и говореха в микрофони, поставени максимално близо до устата, тъй че да не се чуе никакъв друг говор. Бръснатите им глави лъскаха под твърде големите за тях слушалки.

Бяха казали на Джони, че държат връзка по планетарен боен канал, ръководен от Стормълонг и по планетарен команден канал, ръководен от сър Робърт. Шотландският главнокамандващ бе поставил на своя канал тринайсетгодишно момче — будист.

Нямаше нужда да информират Джони за обстановката. Всичко бе изписано на големите контролни пултове. Сингапур наистина опираше пешкира. В руската база също използваха солидна противоздушна отбрана. Данълдин летеше като отбрана над Единбург. Тор летеше над Кариба. Над мината в Лейк Виктория, както и над всички други мини, засега беше спокойно. Но беше напечено, много напечено.

Джони се вслуша в говора по двата канала. Беше на пали и нищо не разбра.

Имаше и трета станция, обслужвана от един шотландски офицер, който следеше движението на врага.

В другия край на стаята, където имаше няколко свободни бюра, Гленканън се бе навел над купчина снимки. Джони се приближи и ги погледна. Бяха заснети от въздуха. Едната бе от убийството на шотландеца. Имаше и друга купчина, очевидно снимани то-ку-що. На тях се виждаше огромното чудовище отгоре.

Гленканън изглеждаше много развълнуван, ръцете му трепереха. Явно още не се бе възстановил от куриерския полет, тъй като Стормълонг не го бе пратил да лети. Джони го заговори, но той не отвърна.

Контролното табло не показваше нищо хубаво, но Джони бе безсилен да помогне. Навсякъде бяха под обстрел. Чудеше се колко ли дълго ще издържат местата, които не бяха защитени с атмосферен щит. Единбург бе особено уязвим. Притесни се за Криси. Надяваше се, че е в безопасност в скривалище под Касъл Рок. Сър Робърт отговори на въпроса му. Да, всички бяха в скривалището. Районът се защитаваше предимно от самолети във въздуха. Данълдин посрещаше всеки вражески самолет, който се опита да проникне. Противовъздушната отбрана се справяше с бомбите.

Джони реши да огледа тукашната противовъздушна отбрана. Не забелязваше да си служат с психлоските оръдия.

Излезе навън. Вождът Чонг-уон бе изчезнал някъде, изпълнявайки многобройните си задължения. Китайски семейства с деца и тук таме с кучета седяха наоколо, главно около окопите за оръдията. Изглеждаха малко уморени, малко притеснени. Някои деца плачеха. Но родителите широко се усмихваха и се кланяха, когато Джони минеше край тях. Надяваше се, че увереността им няма да се окаже неоправдана.

Изходът от купата представляваше извит тунел, който минаваше под атмосферния кабел, тъй че нямаше нужда да го изключват, когато се налагаше някой да излезе или да влезе. Извивките бяха предназначени да спират проникването на взривни вълни…

Джони отиде до първия пост на противовъздушните оръдия. Оръдието бе заслонено. Двамата оръдейци бяха облечени в руски противокуршумни екипи. Шотландски офицер го забеляза и излезе от един окоп.

— Нямаме достатъчно от тези — каза той и посочи към оръдието. — Не можем да покрием езерто. Стигат само за купата.

Джони отиде до оръдието. Имаше компютърни лещи, които фокусираха всичко, което се движи. Трябваше само да се натисне спусъка и оръдието само изчисляваше скоростта и посоката на движещия се предмет, стреляше в пътеката му и след това фокусираше следващия обект.

Погледна нагоре. Едва се забелязваше един вражески самолет на около двеста хиляди стъпки. Джони знаеше, че обхватът на оръдието няма да достигне с около петдесет хиляди стъпки. Очевидно това се отнасяше и за оръдията на вражеския самолет.

Самолетът пускаше бомби.

Оръдието стреля пет пъти едно след друго. Пет бомби се взривиха във въздуха. Тътенът от експлозиите долетя до тях

— Тези, които усещате при падането им, са от езерото — каза шотландският офицер. — Не са в обхвата ни. И разбира се бомбите, които падат в гората, но те не ни тревожат толкова.

Джони погледна към гората. На седем-осем мили бушуваше пожар. Не, бяха три пожара. Всички животни в радиус петдесет мили сигурно бяха избягали. Африканските бизони, които шерпите бяха довели, вероятно са били убити от бомби преди това. Но пожарът скоро щеше да утихне. Беше доста влажно.

Джони отново насочи вниманието си към оръдието. Само едно такова би направило самолетите им на пух и прах преди една година, ако атаката над мината не беше пълна изненада. И ако шефове на сигурността като Търл не бяха пренебрегнали до такава степен отбраната на компанията.

Още една бомба падна върху хълм на десет мили оттук и дори от такова разстояние се видя гейзера от прах и пушек, изригнал се над дърветата. Бойният кораб отгоре пускаше доста тежки бомби. Ако някоя от тях падне върху тях, Джони не бе сигурен дали щитът ще може да я отблъсне.

Беше тръгнал към изхода, когато видя Гленканън да излиза. Закопчаваше пилотския си костюм. Не водеше комуникатор или помощник пилот. Насочи се към самолет, обграден с пясъчни торби. Джони помисли, че изпълнява специална заповед и не го спря.

Гленканън се качи в самолета — тежко въоръжен Марк 32, пригоден за летене на големи височини.

Джони тъкмо влезе в тунела и Стормълонг изскочи тичешком от него.

— Гленканън! — извика Стормълонг.

Но пилотът бе излетял.

Дни наред Гленканън бе разсъждавал върху това. Не можеше да спи спокойно, сънуваше кошмари.

В ушите му постоянно ехтеше гласът на неговия приятел: „Продължавай! Продължавай! Аз ще ги сваля! Продължавай напред!“ И после писъкът му, когато го удариха точно след като скочи от самолета. В съзнанието му се бе запечатала онази картина, когато видя на екрана разкъсаното тяло на приятеля си.

Гленканън имаше собствени записи от военния кораб, който бе изстрелял онези самолети. Имаше и снимки от чудовището отгоре.

Няма съмнение, беше самолетоносачът „Плен“ от клас-Страховит. От този кораб бяха разкъсали приятеля му.

Съжаляваше, че тогава не се върна въпреки заповедите. Двамата можеха да довършат толнепския нападателен кораб, беше абсолютно убеден. Но вместо това се подчини на заповедта.

Досега бе потискал желанието да се издигне и да разруши кораба, но почувства, че ако не го направи, целият му живот ще се превърне в кошмар.

По локалното радио чу ясният глас на Стормълонг, който каза на психлоски:

— Гленканън! Трябва да се върнеш! Заповядвам ти!

Гленканън го изключи.

Беше се качил на собствения Марк 32 на Стормълонг. Бяха го оставили като резерва при спешност. Бе пригоден за летене на големи височини, прозорците и вратите му се затваряха херметически. Имаше огромна огнева мощ и странични бомби, които можеха да разрушат половин град. Беше здраво брониран и можеше да издържи на жесток обстрел. И дори ако оръдията му не могат да пробият кораб от такъв клас, имаше други начини.

От земята не можеха да го последват. Всички останали Марк 32 бяха при Лейк Виктория, а тук използваха само отбранителни самолети. Не, не можеха да го последват. Не и на височината, на която щеше да се издигне.

Летеше все по-нависоко и по-нависоко. Намести маската си, за да се чувства удобно. След малко щеше да излезе от атмосферата.

„Плен“ бавно и плавно кръжеше в елипса на триста и петдесет мили над Кариба. Беше на петдесет мили над края на атмосферната обвивка. Реактивните му двигатели работеха, вече не се носеше в орбита.

На определени интервали от него излиташе самолет, стрелваше се към земята над определена цел, стреляше и се връщаше, за да го заредят отново с бомби. Един от тях го забеляза и се стрелна. Почти с презрение Гленканън го взе на мерник и натисна бутона за стрелба. Марк 32 потръпна от отката.

Толнепският самолет избухна в пламъци и се понесе към земята като комета.

„Плен“ го забеляза и се подготви да го посрещне. Капаците на оръдията мигнаха и дълги копия от пламъци промушиха небето над него. Едното се заби странично в Марк 32. Летателната кабина се сгорещи.