Една сивокоса шотландка, медицинска сестра, се приближи до Джони. Явно не одобряваше това, което става в отделението. След това го позна и преглътна приготвените думи, които вероятно бяха да се маха оттам.
Джони преброи присъстващите. Имаше тринайсет ранени и двама оръжейници.
— Има ли други? — попита той.
— Двете момчета със сътресение на мозъка са в хирургическото — каза сестрата. — Доктор Маккендрик каза, че операциите им са сполучливи и ще се оправят. Ти защо си станал, Мактайлър?
Един от ранените шотландци забеляза Джони на вратата и го извика по име. Джони тъкмо се готвеше да обиколи леглата и да се извини на всеки. От трийсет и един нападатели имаше седемнайсет пострадали. Не, осемнайсет заедно с него. Лошо! Тези мъже бяха зле наранени. Почти всички имаха синини около очите. Няколко счупени крайници. Почувства, че ако бяха се подготвили по-добре, можеха да се отърват по-леко.
Всички шотландци го бяха видели и започнаха да викат нещо подобно на „Да живее Шотландия!“. Бяха седнали в леглата си и викаха. Духът им не бе пострадал!
Изведнъж на Джони му дойде на ум, че тези момчета бяха избили бригантите и кръвната им вражда бе платена. Бяха победители. Раните им бяха медали на честта. Бяха герои на шотландската нация.
Не бяха нужни никакви извинения. Опита се да надвика врявата, но после само ги поздрави, усмихна се, махна им и излезе.
Отвън по високоговорителите кънтеше религиозна музика, за да заглуши инфралъчите.
Излезе от коридора, който свързваше бункерите и се огледа навън. Дневната светлина бе замъглена от носещия се пушек. Леката миризма от атмосферния щит на трето ниво се смесваше с миризмата на изгорели въглища. Затвореното пространство под щита с формата на купа изглеждаше необикновено препълнено.
На това ниво беше хиляда стъпки в диаметър. Преди пространството му изглеждаше огромно — повече от половин милион квадратни стъпки по груби изчисления. Но сега изглеждаше претъпкано.
Островърхата конструкция по средата обхващате цялата платформа. По продължение на купата обикаляше широк павиран път, в центъра на който оставаше островърхият „храм“.
Предния път, когато го видя, изглеждаше запустял. Сега от дясната му страна имаше двама електротехника, италиано-швейцарци, които прекарваха още кабели към бункерите. Един германски и един швейцарски пилот подреждаха камион с дихателни маски. Наблизо шотландски офицер даваше инструкции на руски войник. По-далеч, отляво, група шведски войници товареха камион с муниции. От един коридор, който вероятно водеше навън, влязоха двама шерпи ловци, които караха голяма кола с натоварени американски бизони към едно помещение, което явно бе кухнята. Тук-таме будистки комуникатори се придвижваха с плавна походка от един бункер в друг. Пръснати навсякъде се виждаха китайски семейства с децата и покъщнината. Върху един от големите стълбове, които придържаха островърхия купол, китайците бяха окачили племенни щитове на останалите племена по земята.
Истинска международна сцена — народите на Земята.
Джони тъкмо се готвеше да тръгва, когато чу зад гърба си глас на психлоски:
— Съжалявам — беше вождът Чонг-уон, глава на китайското племе и главен архитект на комплекса. — Трябваше да докараме тук всички хора от селото край езерото. Езерото е голямо, а щитът е тънък в центъра и няколко бомби паднаха над язовира. Вълните от експлозиите застрашаваха хората от селото. Пък и димът от огньовете за готвене не излиза през щита.
Кланяше се. Джони кимна.
— Но моите инженери копаят въздушни отводни тунели през хълма, под кабела — продължи Чонг-уон. От двете страни на купата бяха наредени купчини скали и пръст, изкопани от китайците с пробивни багери, за да влиза въздух.
— Ще поставят вентилатори на входовете и изходите. Тунелите няма да са прави, за да не може да минава през тях взривната вълна. Толкова съжалявам за неприятната гледка.
— Мисля, че работите чудесно — каза Джони. — Казваш, че в езерото над язовира падат бомби? Има ли някакви повреди в язовира?
Вождът Чонг-уон повика един китайски инженер и обмениха няколко думи на мандарински. След това се обърна към Джони:
— Не, засега няма. Но в момента част от водата се източва от преливника към езерото. Ако нивото му спадне, няма да имаме електричество.
Целият най-нисък етаж на „храма“ бе широко отворен откъм четирите страни. Това всъщност беше само купол. Ясно се виждаше металната площадка за телепортиране. Китайците така я бяха излъскали, че тя блестеше дори на не достатъчно силната светлина.
Джони тръгна към покрива, за да види къде бяха поставили безценния пулт. Усмихна се. От другата страна на платформата бяха изградили подпора с формата на огромно, свирепо крилато чудовище.
Ангъс беше при пулта и му махна.
— Ама че нещо, а? — каза той.
Да, наистина беше внушително. Огромна глава, две крила и извита опашка. Брониран метал. Боядисано в златисто и червено.
— Това е дракон — каза Чонг-уон. — Някога е бил символът на Китайската империя. Виждате ли, направихме молекулярна заварка.
Не само това, но имаше и връх! Пултът бе поставен в гърба на дракона и отгоре бе направено люспесто покритие, тъй че операторът да може да работи без никой да вижда какво прави. На издигнатата платформа за пулта имаше два стола и поставка за листове и компютър. И всичко беше бронирано. Нищо не можеше да повреди този пулт! Нито можеше да се види какво правят в него.
Такава изобретателност от психлото-материалист, който не разбираше нищо от рисуване и изкуство! И колко способни бяха тези китайци!
— Виждаш ли? — каза Чонг-уон. — Същият като другите дракони. — Посочи към един такъв дракон, който оформяше върха на конструкцията. На всеки ъгъл също имаше дракон. Вождът им посочи и нещо недовършено на брега:
— На входа на всеки бункер трябваше да има дракон. Нямахме време да ги направим.
Онези дракони бяха много по-малки, от глина и изрисувани в златисто и червено.
Пултът изглеждаше чудесно под защитното покритие. Ангъс имаше копие от книгата с координатите и се упражняваше без да натиска никакви бутони. Изчисляваше как да преобразува цифрите в книгата така, че да паснат на сегашния момент и на бутоните.
— Доста хубаво съм го измислил — каза той. — Само че изчисленията отнемат много време. Има осем отделни движения, описани за всяка планета и трябва да се избере мястото върху планетата. Но не е чак толкова трудно.
Джони погледна нагоре. Някъде бе паднала още една бомба.
— Ако спре всичко това, можем веднага да започнем. Все още нямам никаква представа кога ще настъпи този момент, нито пък какво точно можем да правим с този пулт.
Вожд Чонг-уон им сочеше вътрешната страна на един от масивните стълбове, които поддържаха покрива и предпазваха платформата и пулта от дъжд. На всеки стълб бяха поставили миньорски лампи, за да се осветява центъра.
— През нощта светлината няма да се вижда отвън — каза той.
Джони искаше да иде до бункера, където бе контролният щаб, но вождът го поведе към просторна подземна стая във вътрешната стена на купата. Беше облепена с тухли и в единия й край бе издигната платформа за говорител. Имаше столове и побираше около петдесет човека. Много беше хубава.
След това вождът му показа един от трийсетте малки апартамента, които бяха направили за гости и посетители. Отделно имаше койки за пилотите и персонала. Китайските инженери чудесно се справяха с дърво, камък и тухли, особено когато им помагаха психлоските машини.
Джони с интерес огледа оръдията, които бяха поставили по цялото обкръжение на бункерите и купата. Ако имаха войска, можеха идеално да отбраняват мястото. Само че не разполагаха с толкова хора.
Най-после стигна до контролния щаб. Вътре кипеше дейност. Беше умален вариант на помещението, което бяха открили в подземната американска база. По средата имаше огромна карта на планетата. При пристигане на съобщения от съседната стая за свръзки променяха положението на миниатюрните метални модели на самолети и на бойните кораби в орбита. Вражеските кораби бяха боядисани в червено. Техните самолети бяха зелени.
