Шофьорът, наскоро обучен джамбичуи, разшири от ужас очи, като видя двама огромни психлоси да се стоварват зад гърба му. Нищо чудно да вземат да се съживят.

Кер слезе от електрокара и разбра, че шофьорът му се готви да си плюе на петите.

— Не, не! — извика той. — Мъртви са!

Джамбичуят плахо се върна на седалката. Кръгът около тях малко по малко се стесни. Всички искаха да надникнат. Към Кер се отправяха въпросителни погледи.

— Не чухте ли какво ми каза Джони? — извика Кер.

Не, не бяха чули. Бяха много далеч.

— Тези психлоси са се крили в джунглата. Изскочили са и са нападнали помощник пилота. Джони толкова се вбесил, че се хвърлил срещу тях. Грабнал и двамата за шиите и ги удушил!

Всички останаха зяпнали, с отворени усти. Доказателството беше пред очите им.

След малко един бивш офицер ховин се обади:

— Нищо чудно, че изгубихме войната.

— Да — каза Кер. — Като опознаете Джони ще разберете, че като се вбеси, направо побеснява.

Даде знак на камиона да го последва и тръгна с електрокара към болницата. Не беше се стърпял да ги метне. Но най-трудно бе да не прави гафове.

Като влезе в лагера, Джони остави Пати и тръгна да търси Маккендрик. Откри го в болницата.

— Къде е епидемно болният? — попита Маккендрик. — Предадоха ми обаждането ти по средата на една лекция. Довел съм цял лекарски екип! Пристигам и какво — излетял си нанякъде…

— Този път трябва да успеем! — каза Джони.

— А, за капсулите ли говориш. Джони, опитвал съм всички възможни начини. Няма как да се извадят от черепите им. Прекалено много кокали! Мислех, че си разбрал.

Докторът отиде до масата, където последно бе работил върху масивния психлоски череп. Почука по него с кокалчетата на пръстите си:

— Твърда кост! Мозъкът е под долната задна лопатка. Ако пробия костта така, че да мога да измъкна капсулата, психлото си отива.

— А-а, — каза Джони. — Аз не казах нищо за „пробиване“.

Отиде до петнайсет килограмовия череп и го повдигна. Маккендрик бе свързал челюстта с жички и Джони я отвори.

— А сега гледай ушните кости.

Хвана черепа по-здраво и го вдигна срещу светлината. Сякаш се готвеше да хвърли медицинска топка.

— Гледай.

Отново отвори челюстта.

Мястото, където бяха свързани челюстта и ушната кост се отвори и се показа дупка с диаметър около милиметър.

— Веднъж ми показа тази пролука и обясни, че оттам не може да се вкара инструмент. Но оттук се стига право до мястото, където са поставени капсулите.

Маккендрик не беше особено ентусиазиран.

— Джони, докарал съм цял екип. Подготвиха залата за евентуална операция. Мислех, че се е случило нещо сериозно. Но понеже не е спешно, защо не вземем най-напред да се наспим…

Джони отиде с черепа до масата, която преди бяха използвали за дисекции и го остави отгоре.

— Може и да не ти се струва спешно, но истината е, че не знаем как се правят психлоски двигатели и не знаем как да боравим с математиката им. И ако не се научим, ще се окажем в доста лошо положение. И сега имаме стотици самолети, които не работят. На планетите са необходими потребителски изделия, а психлоските самолети са върха. Казвам ти, че е спешно. Но гледай, гледай!

Джони извади от джоба си тънка изолирана жичка и я напъха в малката пролука на черепа. Хвана другия й край и го напъха във втората пролука.

— Какво правиш? — попита Маккендрик.

— Сега трябва да ми отговориш на въпроса — ако им се вкарат тези жички, ще се разкъсат ли мускулите на челюстта или на ухото?

— Може да засегнат някоя тъкан, но главните мускули не са тук. Дупката се получава, понеже като се разтегне до най-долно положение, челюстната кост няма как да не образува пролука. Иначе ще трябва да има още две кости, а бог ми е свидетел, и така са много. Но не мисля, че…

Джони протегна ръка към комплекта с инструменти, които набързо бе събрал. Извади пистолет за молекулярно пръскане.

— Това нещо изстрелва поток молекули от пръчица на повърхността.

Маккендрик нищо не разбираше.

— Не можеш да вкараш такъв пистолет в главите им!

— Пистолетът остава отвън. — Джони изкара електрическа терминална платка. — Къде са капсулите, които извадихме?

Маккендрик донесе една бронзова.

Джони отчупи малко изолирана жичка. Взе молекулярния пръскащ пистолет и направи молекулярна връзка между електрода, който обикновено захранва с ток и пръчицата метал. След това свърза другия край с къс бронз. Взе второ парче жичка и го постави между бронза и електрическата терминална платка. След това свърза обратната страна на терминалната платка посредством дълга жица с входния терминал на пистолета. Просто щеше да замени бронзовия къс с обичайната пръскаща пръчица на пистолета и след това да направи байпас до пръскащия компонент, но молекулите щяха да протекат по жица до приемащата платка. И за да е сигурно, че ще се получи електролиза, свърза веригата обратно с пистолета.

Натисна спусъка.

Терминалната платка започна да се покрива с бронз.

В капсулата, извадена от психлоска глава, се появи мъничка дупка. Понеже не бе електричар, Маккендрик възкликна:

— Тя изчезва!

— Молекулите на метала протичат по жичката към платката. Мисля, че процесът се нарича „електролиза“. Просто не позволяваме на молекулите на метала да се пръскат, а ги провеждаме към платката.

Свърза жичките към бронзовия къс така, че идващия поток се насочи към друго място и молекулите започнаха да изтичат отдругаде и да образуват втора дупка в бронзовия къс.

Маккендрик зяпна:

— Металът изчезва!

— Появява се върху терминалната платка — обясни Джони. — Но тя ще е извън главата.

Взе нов къс жичка и с малко фенерче разтопи единия й край и го заобли.

— Ако заоблим краищата, можеш ли да провреш жицата през пролуката, да минеш край различните нерви и да докоснеш бронзовата капсула? А след това по същия начин и от другата страна?

Маккендрик бе изучил вътрешността на черепа. Дебелите въжета на нервите им лесно се преместваха. Горната част на черепа може би щеше да издържи няколко малки пробождания, без да пострада.

— Ще видим! — каза Маккендрик и се приготви да изчака утрото.

Телата на психлосите лежаха върху две колички пред вратата. Пиер сякаш бе изчезнал. Маккендрик извика две сестри и още един доктор и вкараха в залата за аутопсии работника психло. Тялото бе около пет пъти по-голямо от телата, с които бяха свикнали да работят, но с обща помощ го качиха на масата.

— Сигурно още е замръзнало отвътре — каза Джони.

— Няма проблеми — каза Маккендрик. — Забравяш, че и преди сме си имали работа с такива. На няколко пъти дори съм вярвал, че ще успеем в операцията.

Взе две микровълнови слушалки и ги постави от двете страни на главата, за да я размрази по-бързо.

В стаята бе ужасно населено. Господин Цунг бе влязъл да донесе на Джони бялата престилка и очилата без стъкла. Джони се зачуди за какво ли служат и ги пъхна в джоба. Отвори уста да каже, че тялото трябва да се премести и пеещото копче започна:

Екипът лекари се стресна. Бяха шокирани. Моментът бе достатъчно мрачен, а отгоре на това и тъжни песни!

Джони хвърли копчето към господин Цунг.

— Махни това нещо!

Джони започна да изважда още неща от чантичката с инструменти. Маккендрик включи анализатора на метали, който използваха тук вместо рентгенов апарат. Постави главата на определеното място и настрои машината така, че да се получи ясен образ на бронзовата капсула. Провери дали челюстта на трупа може да се движи и я разтегна с метален лост.

Другият лекар избърса с парцал водата, която се бе стопила от трупа и мокреше микровълновите слушалки.