Търл държеше ядрото в лапата си. Готвеше се да го запрати към Джони.

Беше тихо. Чуваше се само падането на снега и скърцането на стоманените въжета, които спускаха купола. Джони посочи към Браун Лимпър:

— Търл! Той ще стреля! — извика той.

Търл се завъртя и видя Браун Лимпър. Видя как повдига Томпсъна и се прицелва. Един изстрел в този момент неминуемо щеше да наруши телепортирането.

Търл запрати топчето с всичка сила.

Ядрото улучи Браун Лимпър отстрани. Вряза се и порази гръбнака. Томпсъна издрънча на земята.

Браун Лимпър падна. Крайниците му трепереха в конвулсии. Той изкрещя: „Проклет да си, Тайлър! Проклет да си!“ Повече не помръдна.

Жиците все още жужаха.

Търл изкрещя на Джони:

— Аз все пак печеля, глупако! — Знаеше, че не трябва да мърда.

Главата на Джони туптеше. Сърцето му биеше прекалено бързо. Все пак се насили да говори на Търл. Трябваше да му отвлече вниманието.

— Онези ковчези са пълни с пепел! Бяха подменени тази сутрин в стаята ти! — извика Джони. Търл се извърна да го погледне.

— И предишното злато изобщо не е стигало на Психло. И него подменихме!

Търл отвори уста да кресне.

Товарната платформа леко потрепери. Потрепериха и ковчезите, пълни с пепел. Труповете на бригантите също трепнаха. След това Търл. Всичко изчезна. Платформата бе празна, не бе останала дори киша.

Жуженето спря. Джони грабна брадвичката и я стовари върху кабелите. Не можа да отреже всичките. Удари още два пъти. Всички кабели бяха прекъснати.

Все повече му причерняваше. Не, беше от купола.

Самолетните захватки от вътрешната му страна се удариха в метала. Джони се пресегна нагоре и дръпна заключващия лост, след което куполът плътно прилепна към металната стойка на пулта.

Стана много тъмно.

Джони почувства, че е изгубил всякаква представа за времето, но после му хрумна, че може би Търл е удължил времето за собственото си телепортиране.

В торбичката Джони носеше малка миньорска лампа. Направи усилие да я достигне. Тялото му започваше да се тресе.

Някакъв глас му говореше. Беше сър Робърт:

— Побързай, освободи ми ръцете.

Джони държеше брадвичката. Направи усилие да напипа ръцете на сър Робърт. Острието бе тъпо, а въжето доста здраво.

След това с ужас си спомни, че някъде под пулта за управление имаше бомба със закъснител. Обхвана го паника. Ще разкъса сър Робърт на парчета. Пусна брадвичката и опря ръка отстрани на пулта. Беше ужасно тежък. Можеше да си служи само с едната ръка, но напъна метала с рамото, което му причини агонизираща болка. Дъното на пулта се отлепи.

Опипа долните ръбове. След това малко по-нависоко. Усети я. Беше залепена с някаква лепенка. Само с едната ръка успя да я отхлаби и я извади. Пултът щракна и се върна на място. Извади предпазителя на бомбата на тъмно.

Джони усещаше, че ще припадне. Сърцето му лудо препускаше. Все по-бързо и по-бързо. Трябваше да свърши още нещо. Ключа. Положението на ключа. Нервите го стягаха така, сякаш го разкъсваха на парчета.

— Сър Робърт! Кажи им, че ключът… ключът трябва да е в долно положение… в долно положение при следващото…

Куполът бе ударен със страхотна сила отвън и цялата платформа се залюля!

Сякаш имаше десетина земетресения едновременно. Като че ли планетата бе разкъсана на части.

Джони изпадна в безсъзнание. Вече не чуваше хаоса, който вилнееше навън.

Близо час преди изстрелването групата кораби в орбита се бе издигнала над хоризонта, което правеше възможно да наблюдават какво става в лагера в Америка.

Малък ховински шпионски кораб бе пред тях в орбита и вече бе докладвал за раздвижване рано същия ден. В доклада само се посочваше, че посред нощ на инфраекраните е засечена група, която се промъква в зоната на лагера и след това изчезва. В района са останали, както обикновено, само проснати спящи — часовои от нощната охрана.

Скенерите на обединените сили в орбита засякоха нещо необичайно на наближаващия хоризонт. В лагера изглежда имеше доста повече хора от обикновено.

В местността се развиваше локална снежна буря и инфралъчите бяха леко разсеяни.

Вниманието на обединените сили все още не бе изцяло съсредоточено върху лагера, както щеше да стане само след малко. Командната мрежа от екрани бе заета от един разговор.

Когато полу-капитан Рогодетер Сноул се бе върнал на Толнеп за подкрепление, свърза се със своя чичо, четвърт-адмирал Сноулетер. Рогодетер смяташе, че печалбата трябва да остава в семейството. Четвърт-адмиралът с радост пристигна с флотилия от пет кораба, най-големият от които бе самолетоносач от клас-Страховит, който се казваше „Плен“.

За да стане четвърт-адмирал, на Сноулетер бяха нужни доста умения и едно от тях той бе довел със себе си сега — един репортер.

Руф Арсбогър се смяташе за аса на Толнепския „Среднощен Зъб“. Дори новосъздадените мас медии на други системи се възхищаваха на „Зъб“ и той се славеше като олицетворение на неточност, корупция и необективно поднасяне на новините. Винаги отпечатваше точно каквото иска правителството, макар да претендираше, че е антиправителствен вестник. Руф Арсбогър имаше репутацията на най-жлъчния репортер в екипа, който изобилстваше от такива специалисти.

Въпросният разговор се водеше между Арсбогър от „Плен“ и полу-капитан Рогодетер Сноул. Ставаше въпрос за банални неща и другите слушаха с не особен интерес. Бяха на различни мнения. Четвърт-адмирала не бе особено популярен. Останалите командири не бяха съгласни с мнението му, че като най-старши той трябва да оглави обединените сили. А това, че е чичо на още по-малко популярния Рогодетер Сноул, го правеше далеч по-неприятен. Мразеха Сноул.

— А сега да се върнем към мъжа от банкнотата от един кредит — каза Арсбогър. — Бихте ли казали, че е нечестен?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Ще му подхожда ли описанието „Той е добре известен извратен тип“?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Добре, добре — каза Арсбогър. — Нали разбирате, трябва да се придържаме само към фактите. Какво ще кажете за „Той отвлича бебета и им пие кръвта?“

— Чудно, чудно — каза Сноул. — Точно така е.

— Мисля, че при изпращането на сводките бе споменал — каза Арсбогър, — че няколко пъти си се срещал с този… как му беше името… този превратаджия… ъ… Тайлър? Да. Че си го срещал в личен двубой?

В момента ги слушаха и другите командири, а Рогодетер не бе предполагал, че това ще стане публично достояние. Той не притежаваше глада за слава на своя чичо.

— Не точно — бързо добави той. — Имах пред вид, че съм опитвал, но той винаги се е измъквал.

Иззад Арсбогър се чу гласът на четвърт-адмирал Сноулетер:

— Но следващият път няма да се измъкне!

— А сега, Рогодетер, по твое лично мнение, как смяташ, дали той е „онзи“!

Малкият сив човек бе наблюдавал всичко това от екрана си. Мразеше репортери, а този Руф Арсбогър му бе особено неприятен: зъбите на репортера бяха почти изцяло почернели, имаше някакви петна по лицето и дори от екрана човек можеше да подуши, че е мръсен.

За щастие или за нещастие, зависи от гледната точка, неговият кораб-куриер бе пристигнал едва вчера. Донесе всякакви новини, но между другото ясно се казваше, че „онзи“ още не открит.

Освен това наградата бе увеличена. Стоте милиона кредита, предложени в началото от Ховинската Конфедерация на Системите бяха удвоени от Болбодската Империя на Равенството. Малкият сив човек не бе в течение какво става в други сектори, още по-малко в други вселени, но предполагаше, че и там цари същата лудница.

Съдържанието на куриерската кутия със сводки, общо казано, говореше, че времената наистина са смутни и че проблем като този не е съществувал никога досега в познатата история. Освен това се намекваше колко жизнено необходимо ще бъде присъствието му на някакво място, където може „наистина да направи добро“, вместо да кръжи около „единствената планета на дванадесеторазрядна звезда“. Разбира се, нямаше директна критика. Само намеци, догадки.