Поправиха едно-две изчисления.

— А Земя не получава почти нищо! — възмутено прошепна Джони на лорд Вораз.

— Някои от пратениците представят населения от стотици билиони — каза лорд Вораз. — Шатобрианците имат почти трийсет и девет трилиона същества на седемстотинте си планети. А вие какво имате? Трийсет и три хиляди.

Пратениците приеха поправките в цифрите. Джони затаи дъх. Ще има ли обезщетение за вредите, нанесени на Земята?

— Всички финансови операции се извършват от Галактическата банка — каза Фаулджопан.

Не поиска съгласие от лорд Вораз, той просто кимна.

— С това решенията на конференцията се изчерпват — каза Фаулджопан. — Конференцията желае всички решения да се оформят в писмен вид, за да могат да се подпишат от пратениците.

Джони настоятелно заговори на лорд Вораз.

— Чакай. Нали сами казаха колко градове са изгорили? Нанесли са ни много щети.

— Опитах се да включа и тях, но това само ще увеличи цената на собствеността. Не забравяй, че това не е мирна конференция. Това е съдебен процес и споразумение за нанесени обиди на конференцията.

Никакви репарации за Земята? Джони се бореше с напиращото желание да скочи и да протестира. Ако сър Робърт и Макадам бяха тук…

— Глобата от един трилион кредита е огромна — каза лорд Вораз. — Ще съсипе икономиката на Толнеп. Даже Земята да бъде възнаградена с обещетения за изгорените фалове, Толнеп няма да може да плати нищо след тази сума. Трябва да се радвате. Отървахте се от всички нападатели.

И от всички надежди да оспорят документа за право на собственост над Земята, помисли си Джони. Сега бяха в ръцете на банката, тъй като нямаха пари да платят.

В този момент Фаулджопан се нахвърли върху Джони.

— Вашият пратеник не присъства на заседанието! Това е голямо нарушение. Не може да отмени и промени решенията, но ако пратеникът ви не дойде на подписването, те няма да бъдат валидни. Войната незабавно ще бъде възобновена. Тъй че, най-добре посъветвай правителството ви веднага да го прати тук. Документите ще бъдат готови за подпис утре следобяд. Ще се погрижиш ли да дойде?

— Аз не съм представител на… — започна Джони.

— Имаш влияние — каза Фаулджопан. — Използвай го! Искаме да свършим и да си идем по домовете.

— Най-добре направи както казва — прошепна лорд Вораз.

Джони вдигна очи, за да види Драйс Глотън, застанал на вратата. Беше се върнал!

Излизайки, Джони чу как Драйс попита лорд Вораз:

— Ще се върне ли представителят на Земята?

Вораз посочи към Джони.

— Ще го доведеш ли? — попита Драйс Глотън.

Джони каза, че ще опита, а Драйс и Вораз се спогледаха и се ухилиха.

Толкова бе обезсърчен заради това, че Земята не получи обезщетения, че не им обърна никакво внимание.

На няколко стъпки от залата за конференции Джони усети как кръвта се надига в главата му.

Война! Стига само някой от тези лордове или правителствата им да произнесе тази дума и флотилиите им веднага се вдигат да направят на пух и прах земята на някой.

И като я разпартушинят, отлитат си просто ей така, без изобщо да ги е грижа какво са направили с домовете и живота на хората, даже могат да се върнат да повилнеят още малко!

Джони се разходи из лагера. Беше топъл следобед и вентилаторите на изхода създаваха лек и приятен бриз.

Малките деца лежаха в окопите за оръдията, облечени в оскъдни дрехи. Проследиха го с очи. Кучетата лайваха един-два пъти от каишките си и после махаха опашки за поздрав. По-големите деца бяха нахранили малките и сега седяха с кръстосани крака и ядяха от купички. Като мина край тях, засмяха му се и кимнаха.

Джони си помисли откъде накъде тези деца няма да имат шанс? Защо да нямат щастливо и спокойно бъдеще?

Война! Какво право имаха студени, безсърдечни раси да убиват и рушат, да смазват и пречупват по-слабите и по-безпомощните?

Както и да се наричаше това — „национална политика“, „държавна необходимост“ — оставаше си пълна лудост.

Психло! Какво право бе имала Психло да напада планетата им? Нима не са могли да купят каквото им е трябвало? Защо не са дошли да кажат: „Имаме нужда от метал. Предлагаме ви да го разменим с тази и тази технологии.“ Не, по-изгодно им е било да убиват и грабят.

Спомни си за времето преди за пръв път да забележат посетителите, когато се бяха почувствали свободни от жестоките потисници и тирани. Хората работеха с желание, бяха щастливи. А след това посетителите. Заедно с тях и банката.

Може би организация наистина е необходима. Но това на никой не даваше право да създава правителства от безчовечни, бездушни зверове!

Сети се за Браун Лимпър и за идиотщините, които вършеше „в името на държавата“. И все пак, той бе направо разумен в сравнение с тези лордове тук.

Джони погледна децата. И взе твърдо решение. Каквото и да се случи, няма да има повече война. Никъде.

Толкова бе погълнат от мислите си, че вождът Чонг-уон трябваше да му разтърси ръката, за да привлече вниманието му.

Вождът подскачаше около Джони, махаше му и накрая буквално го натика в контролния щаб.

Лицето на Тини грееше от радост. От слушалките й се чуваше реч на пали. Каза нещо в микрофона си и се обърна към Джони.

— Обажда се шотландският офицер, който ръководи спасителните операции в Русия — каза Тини. — Забелязали някакъв зелен пушек да излиза от една вентилаторна тръба. Някой отвътре свалил укреплението на вентилационните изходи. Докарали са кранове и въжета и вече измъкват хора!

Буквално всяка минута пристигаха нови сведения. Тини пак се обърна към Джони:

— Полковник Иван! За тебе е. Казва: „Кажи на маршал Джони, че храбрите червеноармейци отново са под негово разпореждане!“

Джони искаше да му каже нещо. Трудно намираше думи. Но Тини каза:

— Има още едно обаждане за Джони. Иска да чуе гласа ти.

Подаде му микрофона.

Без да спазва никакви мерки за безопасност, гласът каза:

— Джони? Аз съм Том Смили Таунсън!

Джони не можа да каже ни дума.

— Джони, хората от селото са живи и здрави. Всички сме добре, Джони. Джони, чуваш ли ме?

— Слава богу! — с усилия произнесе Джони. — Кажи им, Том. Кажи им на всички. Слава богу!

Той седна на един стол и заплака. Досега не бе съзнавал колко се бе притеснявал за тях. Бе потискал тревогата с желязна воля, за да може да работи.

Продължаваха да пристигат съобщения и след малко Джони се зае за работа. Питаха къде да отидат, а той на свой ред им съобщи радостната вест, че врагът се е оттеглил и няма да се върне. Веднага на фона на гласа на комуникатора се чуха радостните им викове.

Имаха пет ранени пилота и много случаи на изгаряния. Искаха помощ от Шотландия. Джони разбра, че старата подземна болница в Абърдин е подготвена да приема ранени и нареди тежко ранените да се закарат там със самолети. Изпрати една от сестрите от Абърдин в Ташкент, за да се погрижи за по-леко ранените.

Работата така го увлече, че съвсем забрави за сър Робърт, докато Драйс Глотън не изпрати Чонг-уон да му напомни.

Освен това, Джони съзнателно бе отлагал повикването на сър Робърт. Още не бяха успели в Касъл Рок и знаеше, че сър Робърт няма да иска да замине. Дори си мислеше дали не може да убеди лорд Фаулджопан да отложи подписването с един ден.

Все пак се обади и се зае да организира всички затворници да бъдат свалени при замъка Балморъл на около петдесет мили западно от Абърдин. Лесно се откриваше от въздуха, тъй като имаше три ясно открояващи се планински върхове, река, а и самият замък бе внушителна развалина. До Абърдин имаше добре запазен път, но Тор каза, че може да вземе пленниците с боен самолет и да ги откара в болницата в Абърдин, ако имат нужда от спешна помощ. Джони ги предупреди да бъдат предпазливи. След това отиде да потърси ховинския пратеник, който сега осъществяваше връзката с толнепската флотилия. Даде му следа на карта, която да предаде на ховинския командир. Казаха, че могат да предадат пленниците още същия следобед, без да изчакват официалното подписване на документите. Никой не знаеше колко затворници има, но щяха да ги свалят с различни совалки. Джони повери работата на тях и на Тор от Шотландия.