Махна му радостно и извика:

— Виж кой съм ти довел, Джони!

Някой се втурна към него. Хвърли се на шията му и през сълзи викаше името му.

Криси! Беше слаба и бледа, от черните й очи бликаха сълзи.

— О, Джони, Джони! Никога повече няма да те оставя, никога! Никога! Прегърни ме, Джони!

Прегърна я. Останаха така, едва не й счупи ребрата. Дълго време не помръднаха. Не можеше да каже нищичко.

Джони яздеше Уиндсплитър по брега на река Алзете в Люксембург. Не бързаше да се прибере.

Беше самотен летен ден. Слънцето надничаше в листата на дърветата, позлатяваше зелената гора и бавно се спускаше надолу като ехо на нежната музика на потока.

Уиндсплитър изпръхтя и отстъпи назад. Мечката. Същата мечка, която бяха виждали няколко пъти през трите месеца, прекарани в Люксембург. Използваше една и съща пътека, която водеше от старата мина към къщата на Джони. Мечката се хранеше с риба от реката. Спря и подуши с нос. Видя ги. Беше доста голяма, кафява. Като се изправеше на задни крака, ставаше около шест стъпки и половина.

— Това е само мечката, стар мошенико — каза Джони.

Уиндсплитър сякаш се засмя и се успокои. Джони се опитваше по всякакъв начин да направи живота си по-вълнуващ. Откак докараха конете му от Русия, започнаха да пълнеят от бездействие. Всяка сутрин Джони яздеше с Уиндсплитър до мината, а на връщане го оставяше да избира сам пътя. В момента Уиндсплитър би бил къде по-доволен да се затича из тези интересни гори, облечени в летни дрехи. Но се подчини на командата на Джони да не мърда.

Джони седеше и наблюдаваше мечката. Тя продължи да ловува в реката, без да се страхува от коня и ездача, които бяха от другата страна на плиткия поток. Джони можеше да се обзаложи, че ако беше психло, мечката щеше да избяга далеч от тази страна. И щеше да продължи да бяга дни наред. Искаше да остане малко да види дали мечката ще хване някоя от едрите пъстърви, които бяха в изобилие в потока.

Макар че денят бе много красив, Джони все пак чувстваше известно разочарование. Сутринта се бе събудил със странното усещане, че новият ден ще му донесе някакво наистина интересно преживяване, някаква добра новина. Цял ден бе очаквал нещо да се случи.

Прехвърли на ум деня, за да види да не би да е пропуснал нещо интересно.

Сутринта отиде до старата мина, както почти всеки ден и видя обичайния кипеж. Преди три месеца бе купил от Междугалактическата Минна старата Гранд Дачи в Люксембург. Психлосите бяха построили на това място мина и бяха работили по обичайния си безразборен начин. Бяха построили и малка леярна за стомана и работилница за рудни кофи, куки и други такива.

Нашествениците от космоса не бяха вилняли из областта и мината. Подземните етажи бяха идеални за последната фаза от производството на пултове. Зад строго охраняваните врати тук работеха Ангъс и Том Смили. На тях оставаше само да отпечатат веригата върху изолиращата платка и да сглобят пулта. Всичко останалото бе предварително построено на открито, тъй като нямаше нищо секретно.

Никой освен Джони, Ангъс, Том и сър Робърт не знаеше, че пултовете се довършват в Люксембург. Предварителния монтаж дори включваше опаковка в сандъци. Хората, които го извършваха, смятаха, че Ангъс и Том са само инспектори. Но двамата изваждаха „готовите“ пултове от сандъците, довършваха ги със специални платки и вериги и ги запечатваха след опаковка. Работеха само по два часа на ден.

Готовите пултове бяха откарвани в строго охраняван конвой далеч до един древен тунел, наричан някога Сейнт Готард, дълъг около девет мили. Там разтоварваха сандъците върху камиони и ги транспортираха по релси до средата на тунела. Минаваха през автоматична машина, която им поставяше печати „готов“ и отново ги товареха на камиони.

Оттам поемаха в нов конвой, много по-тежко охраняван от първия, към новата телепортационна площадка, разположена в една планинска котловина, близо до Цюрих. Там ги изпращаха по местоназначение.

Тъй като единствено Джони, Ангъс и Том Смили бяха подготвили тунела и знаеха какво става там, никой друг нямаше представа къде всъщност се извършва окончателната комплектация. Някои мислеха, че в тунела има специален екип, или някакви джуджета, които непрестанно работят.

Произвеждаха около двеста пулта дневно. Хората от предмонтажа изработваха цялата платформа със стълбовете и жиците, тъй като това не бе секретно. Транспортираха ги заедно с пултовете.

Не, разсъждаваше Джони. Днес не се бе случило нищо ново. Не тази, а миналата седмица Том Смили му бе съобщил, че Маргарита очаква бебе.

Мечката бе хванала първата си пъстърва. Подхвърли я далеч на брега, огледа се и продължи лова. Уиндсплитър бе намерил свежа трева и шумно я дъвчеше.

Нямаше никакви новини от шатоварианците. Банката бе информирала сър Робърт, когато всички военни производства в Шатоврианската империя се бяха сгромолясали отведнъж и положението изглеждаше зле. Сър Робърт и Ангъс, заедно с шестима силачи, веднага заминаха там.

Шатоврианцвте се славеха като най-добрите производители на защитни системи. Хвалеха се, че ни една психлоска атака не бе успяла по време на седемстотингодишната им империя. Произвеждаха дори газови бомбардировачи. По тази и ред други причини новата телепортационна компания, наречена „Телепортационни Системи“, след като Джони отказа да носи неговото име, търгуваше с шатоварианците. Силачите помогнаха на Ангъс да намери подходящи компании и на сър Робърт да ги закупи и сега притежаваха единайсет шатоврнански фирми, всяка от тях специализирана в производство на неща, които им бяха нужни. Инженери и работници имаше достатъчно в пренаселената империя от четирсет и пет трилиона.

Основните им офиси бяха на Шатоврия, а тук бяха оставили само някои работни секции.

Не, от Шатоврия не бяха пристигнали никакви добри новини. Главните офиси им излизаха скъпи за поддържане, тъй като нямаше как да уволнят служители. Назряваше въпроса какво могат да произвеждат на родната планета.

Технологията и способностите им бяха добри. Джони имаше малко проблеми с математиката им, защото използваха двоичната система — всичко минаваше през вериги и компютри. Но каквото построяха, беше страхотно. С едно изключение.

Джони не понасяше реактивни двигатели. Голяма досада беше да управляваш такъв мотор. И изискваха специални писти и омекотители, където да се приземяват. Бяха идеални за космическото пространство, но не и за атмосферен превоз.

В Люксембург бе пълно с шатоврианци. Не бяха лоши хора. Бяха високи около пет стъпки, имаха малко плоски глави и големи зъби. Цветът на кожата им бе ярко оранжев. Бяха много сръчни в ръцете и бяха силни. Джони го бе разбрал веднъж, когато се бореха на шега с един инженер. Джони не успя да го отхвърли от земята! И колко много работеха, само работа, работа, работа!

Хранеха се с дърво и първото нещо, което направиха след като екипажите им пристигнаха, бе да посадят около петнайсет хиляди акра с подбрани сортове дървета. Засяха ги със специални машини като картечници. Така че имаха какво да ядат.

Малко се поскараха с тримата китайски инженери, които работеха там. Китайците обичат да строят от дърво, а за шатоврианците това бе непростимо прахосване на хубава храна. Те предпочитаха да строят от камък. Имаха малки лъчеви оръдия, като мечове, с които така изсичаха камъка, че нямаше нужда от специални материали. Запояваха каменните блокове с молекулярна спойка и ставаха много здрави. Зърнестата структура на камъка изпъкваше и хвърляше разноцветни отблясъци на слънцето. Беше красиво. Научиха китайците как да го правят, а те пък ги научиха да тъкат коприна, тъй че всичко завърши с усмивки, но за известно време въпросът бе болезнен.

Да присъстваш на шатоврианска вечеря беше като да си в дърводелска работилница. Джони ги накара да обещаят да не изгризат всички дървета наоколо.