По-големите китайски деца бяха успокоили малките и ги бяха сложили да спят. Кучетата не се обаждаха, уморени от неотдавнашното вълнение. Пратениците се бяха оттеглили в апартаментите си с изключение на тези, които пазеха Шлейм. Не се виждаха никакви часовои. Мястото изглеждаше запустяло, макар че още не бе станало късно.

За човек, израснал сред спокойствието на планината, сегашната тишина бе добре дошла.

Може би след нея щеше да последва буря, но все пак бе тишина.

Твърде много неща го занимаваха едовременно, за да има вътрешно спокойствие. Кой знае какво щеше да последва след процеса на пратениците? Нямаше им вяра. Какво ще стане след като приключи „временното прекъсване“ на войната? Какво ще намерят в Единбург? В Русия? Казваше си, че е най-добре да не мисли дълго за последните две места, защото какво полза да се отдаде на притеснения и скръб?

Онази книга, която отдавна бе чел, казваше всичко да се прави едно по едно. Добър съвет.

Психло! В последно време бе понесен от такова торнадо, че въпросът за Психло го занимаваше само като някаква притъпена болка. Има ли опасност от контраатака? Или не?

Ха! Това бе чакал от много време. Разполагаше с телепортационно устройство, което работи отлично. Няма самолети във въздуха, няма включени машини. Психло! Още сега ще получи решението на въпроса със заплахата от Психло.

Тръгна към пулта и едва не връхлетя върху Ангъс. Шотландецът седеше сред море от светлина и работеше усилено с някакви пръчки и колела. Не вдигна поглед, но знаеше, че това е Джони.

— Докато ти се занимаваше с Шлейм — каза Ангъс, без да дава почивка на чевръстите си пръсти, — паркирах един пиктофон на един толнепски връх, за да наблюдавам какво става на онази луна. Реактивните двигатели не пречат на телепортирането — само телепортационните. Тъй че, просто го изстрелях. Но това бе единствената ни жирокаса, тъй че правя още една.

— Ангъс — каза Джони, — сега ще разберем какво е станало на Психло. Имаме устройството, имаме и време.

— Дай ми около половин час — каза Ангъс.

Джони видя, че Ангъс няма нужда от помощ, а самият той нямаше намерение да седи със скръстени ръце и да гледа.

На път към стаята си надникна в болницата. Бяха оставили една възрастна шотландка като сестра и тя мърмореше, че не са я взели в Единбург. Като влезе Джони, беше при един пациент.

— Време е за инжекцията ти! — каза тя заплашително.

Джони разбра, че не е трябвало да идва. Искаше само да види как са ранените.

Двамата с фрактури на черепа лежаха в леглата си. Изглеждаха добре. Но понеже бяха шотландци, а не ги бяха взели, гледаха мрачно. Двамата обгорени артилерийци също изглеждаха добре, но като шотландци не искаха да стоят тук, когато Единбург гори.

— Свали си наметалото! — заповяда сестрата. Свали му превръзката и огледа раната от стрелата.

— Ха! — разочаровано каза тя. — Няма и белег да остане.

Накара го да глътне от белия прах с вода. Заби инч от иглата в здравата му ръка и изпразни спринцовката В комплекс наведнъж. Премери температурата и пулса му.

— Съвсем здрав си. — Прозвуча като присъда.

Джони доста се бе поупражнявал в дипломация през изминалия ден. С увиснали на гърба наметало и шлем каза:

— Истински се радвам, че останахте. Може да ми трябва доста помощ да защитаваме района.

След моментно учудване всички отведнъж се съживиха. Естествено, че може да разчита на тях! Като излезе, оживено обсъждаха какво би могло да се направи и се усмихваха — дори сестрата.

След масовото изселване на възрастните китайци Джони не очакваше да намери господин Цунг. Но той бе на поста си. Бе оставил на леглото синьо яке и други неща, с които Джони трябваше да се преоблече. Кланяше се е грееше в усмивка. Пъхнал ръце в ръкавите си, клатеше се нагоре-надолу като помпа.

Опитваше се да каже нещо, но английският не му достигаше. Изведнъж хукна нанякъде и се върна с вожда Чонг-уон.

— Е, поне ти си тук. Мислех, че никой не е останал.

— О, не, не — отвърна вождът. — Всички координатори заминаха. Но ние имаме гости, няма как. Пратениците. Тъй че, останахме аз и един готвач, един електротехник и двама артилерийци. — Започна да брои на пръсти. — Трябва да сме около десет. Но имаме един проблем. — Видя, че Джони застана нащрек. — Храната. Мислех, че ще трябва да храним всички пратеници и се приготвихме да им сготвим най-изисканите китайски ястия. Но те не ядат такива неща. И сега имаме толкова много храна, а няма кой да я яде. Много лошо.

За хора, които векове наред са гладували в планината, това сигурно бе трагедия.

— Нахранете децата — каза Джони.

— О, вече ги нахранихме, нахранихме ги — каза вождът. — И кучетата нахранихме. Но остана още ужасно много. Ще ти кажа какво ще направим. Има един празен апартамент. Ще ти сложим маса за вечеря и ще те нахраним чудно.

— Имам работа — каза Джони.

— О, никакъв проблем, никакъв проблем. Много е стилно да се яде късно. Готвачът ще остане толкова доволен. Ето — и той се стрелна зад вратата и се върна с поднос с пилешка супа и малки хлебчета с месо. — Няма психлоска дума за между-яденетата. Помогни ни.

Джони се засмя. Ако такива бяха всичките им проблеми, животът щеше да бъде постоянен празник. Седна на стола и започна да яде закуската. След като бе нагласил малката маса, Цунг пак се бе върнал към поклоните.

— За какво се кланя? — попита Джони.

Вождът махна с ръка и Джони видя, че е инсталиран четвърти екран, което правеше два екрана в залата за конференции.

— През цялото време, докато ти бе в залата, той седя тук и едва не умори Координатора да му превежда. Имат дискове със записи на всичко. Вторият екран е поставен така, че да се виждате и ти, и пратениците. Аз надзърнах един-два пъти…

Господин Цунг упорито се опитваше да го прекъсне. Вождът преведе:

— Иска да знаеш, че ти си най-добрият ученик, когото някога е виждал. Казва, че ако ти си бил имперски принц на Китай и неговото семейство не е било прогонено в изгнание, Китай все още е щял да съществува.

Джони се засмя и щеше да му върне комплимента, но Цунг говореше много бързо и измъкна нещо от ръкава си.

— Иска да те помоли нещо — преведе вождът. — Иска да си поставиш отпечатъка на тази хартия — т.е., подписа.

Разгърна хартията. Бе изпълнена с китайски йероглифи.

Вождът вдигна въпросително вежди и преведе по смисъл съдържанието на хартията.

— Пише, че одобряваш отмяната на заточението на неговото семейство, наложено от имперския съд и препоръчваш да бъдат отново назначени като съветници на главното правителство на планетата и твои лични съветници.

— Аз не съм член на правителството — каза Джони.

— Знае, но иска ти да се подпишеш. Предупреждавам те, че има двама братя и няколко други роднини. Всички са обучени в дипломация и други подобни. О, казва, че имало още един лист хартия. Да. Този възвръща ранга им на мандарини на Синьото Копче — това всъщност им позволява да носят кръгла шапчица със синьо копче на нея, което означава, че са благородници. Валидно е. Наистина са благородници.

— Но аз не съм… — започна Джони.

Господин Цунг изрази протеста си в около шест вида трели.

— Казва, че не знаеш какъв си. Постави тук отпечатъка си, а той ще свърши останалото.

Джони каза:

— Но аз не притежавам такава власт. Войната още не е свършила. Ни най-малко. Аз…

— Казва, че войните са войни, а дипломацията — дипломация. И играта няма никакъв смисъл, когато свърши. Ако бях на твое място, лорд Джони, щях да подпиша. Всички учат психлоски и английски. Това е неговият шанс да постигне една хиляда и сто годишна цел. Ще ти ги прочета дума по дума.

Е, Джони си помисли, че може би без господин Цунг изобщо нямаше да успеят, затова поиска четка и ги подписа, а вождът Чонг-уон стана свидетел.

Господин Цунг с благоговение сгъна хартията, покри я със златен брокат и я прибра, сякаш беше скъпоценен камък.

— А, да — каза Джони на излизане. — Има още нещо. Кажи му, че страхотно ми хареса онази приказка с дракона, който изял луната.