— … не мога да разбера какво целят! — каза Стормълонг и ядосано издърпа още една снимка, разпечатана от данните на разузнавателните полети. — Вече им изгубих сметката!

— Петнайсет! — обади се някой.

— Вижте това! Пускат цял рояк бомби над този изоставен… — погледна в картата — … Детройт! За какъв дявол им трябва да палят Детройт? Повече от хиляда години там няма жива душа! Да не би да се опитват да привлекат отбраната ни на този континент? Те са ненормални! — Хвърли снимката. — И един самолет няма да пратя да пази някакви развалини! Какви са последните новини от Единбург?

— Все още имаме връзка с противовъздушната отбрана — обади се някой от контролното табло. — Димът им пречи да стрелят. Данълдин току-що е свалил шестнайсетия си ховински самолет за ниско летене.

Джони изключи бутона за звука. Усещаше как го обзема нетърпение. Дипломатите се точеха един по един — беше прекалено бавно.

Координаторът се бе върнал с господин Цунг, който носеше много неща в ръцете си. Личеше, че Джони е напрегнат. Господин Цунг каза нещо с напевния си глас. Координаторът преведе:

— Господин Цунг ти напомня, че на масата за преговори могат да се получат компенсации дори за изгубена битка, тъй че бъди търпелив и използвай уменията си.

В момента Цунг бе зает с други неща. Свали парчето, с което Джони бе наметнат по време на подстригването и му показа една туника.

На пръв поглед беше съвсем обикновена. Бе ушита от лъскава черна коприна и имаше висока яка. Падаше плътно по тялото. Но вниманието на Джони бе привлечено от сребърните копчета. Знаеше как са ги направили. Веднъж бе споделил с Кер, че се учудва колко красив метал използват за психлоските бутони за тревога. На пръв поглед изглеждаше сребро, но при най-малка светлина се обагряше във всички цветове на дъгата. Кер му отговоря, че го използват не заради хубостта му, а защото е много твърд. Беше спрей на едномулекулярен плътен метал на някаква сплав на ирадия и не се износваше без значение колко пъти го удрят с ноктите. Освен това бутонът за тревога трябва да се вижда в мината на тъмно. Сега Джони разбра какво е правил зетът — покривал е копчетата с тази сплав. Беше използвал толкова много, че спокойно можеха да те ослепят.

Господин Цунг го накара да облече туниката и черни копринени панталони и закопча всички копчета, които бяха разположени през два инча.

След това му даде да обуе чифт ботуши. Бяха чинкоски, но и тях бяха покрили със същата сплав.

Пристегна кръста му с широк колан като копчетата. Само токата не бе покрита с бляскавата сплав. Това беше неговата стара златна тока, на която пишеше „Американски Военовъздушни Сили“, само че така я бяха изтъркали, че лъскаше като нова. Спомни си как докато беше в клетката мислеше, че е последният оцелял член на отдавна загинала военна сила. Странни мисли. Но сега го развеселиха.

Мислеше, че в момента го обличат и се изненада, когато господин Цунг не хареса някакъв шев на рамото и една гънка на гърба и го накара да свали туниката, след което излезе с нея.

След малко се върна с нещо друго. Беше собствената му извита тояга с валчест край и фигури от дърворезба. Но я бяха покрили с ирадий. Проблясваше като дълъг пламък. Знаеше, че не може да я използва, но все пак се радваше, че няма да иде на конференцията съвсем без оръжие.

След това влезе зетът. Носеше шлем. Беше руски, но го бяха полирали. Освен това бе напълно преобразен, защото каишката при брадичката блестеше от ирадий, а също и цялата каска. Но какво е това? Зетът я обърна не без известна гордост и Джони видя какво имаше отпред.

Как ли го бяха направили? Аха, видя книжните формички, които зетът държеше в ръцете си. Бяха ги залепили за каската отпред и отстрани и я бяха напръскали през тях с различни метални спрейове.

Беше дракон.

И то какъв!

Златни криле отстрани на каската, остри извити нокти, които сякаш се забиваха в долния край на каската, люспи по гръбнака, очертани със синьо, свирепо лице, чиито пламтящи очи приличаха на истински рубини, бели нокти и огненочервена уста. Свирепа. И кръгла бяла топка в червената зейнала уста.

Изглеждаше триизмерен. Приличаше на драконите при пулта за управление и пред жилищата с тази разлика, че имаше бяла топка в устата.

Отначало Джони реши, че облеклото му става прекалено тежко. Но в този момент на платформата пристигна пратеник със златна корона на главата. В сравнение с нея неговия шлем бледнееше, но все пак…

Джони внимателно се вгледа в дракона. Не беше същият като другите.

— Много е красив — каза Джони и поиска Координаторът да преведе на зетя.

Довършваха облеклото му. Имаше още много време. Джони пак погледна шлема. Обърна се към господин Цунг чрез Координатора:

— Разкажи ми за този дракон.

Цунг му каза, че китайският трон се е наричал „Тронът на дракона“. Дворцовите роби и облекла били така изрисувани. Било е имперска…

Джони го прекъсна, защото знаеше всичко това.

— Кажи му да ми обясни за този дракон. Различен е от другите.

Цунг въздъхна. Имаше хиляди по-важни неща, които трябваше да каже на лорд Джони и едва ли сега бе моментът за легенди и приказки. Но добре, този дракон наистина е различен. Искаш да чуеш цялата история? Леле боже! Ами добре, ето я историята. Имало едно време…

Джони се отпусна на леглото с шлема на корема си и се заслуша. За нещастие наистина имаше време. Затова се вслуша в дългата и интересна приказка на господин Цунг.

Точно когато приказката бе стигнала до половината, Джони изведнъж рязко се изправи и каза на Координатора:

— Така си и мислех! Моля те, изпрати да повикат сър Робърт.

Господин Цунг се сепна и Джони каза:

— Благодаря ти. Много хубава приказка. Изобщо не можеш да си представиш колко съм ти благодарен!

Тъй като лорд Джони изглеждаше доволен, освен това времето напредваше, Цунг отиде да провери как върви поправката на копринения костюм.

Джони се огледа да види дали в стаята няма някакви миникамери. Не можа да открие. Не вярваше да има, но все пак ще бъде кратък и потаен, за да е по-сигурно.

След две минути дойде сър Робърт. Той също се бе стегнал. Носеше наметало с цветовете на кралската династия на Стюардите, шотландска полянка в подходящ цвят и бели шотландски гети. Бяха направени от вълна с дълги лъскави косми. Имаше вид на образцов шотландски войник и лорд, само дето не носеше оръжия. Никога преди Джони не го бе виждал облечен в пълен блясък. Беше впечатляващ. Но очите му бяха хлътнали и имаше притеснен вид.

— Никак няма да ни е лесно — каза Джони.

— Да, момче. Видя ли толпепа? Аз не съм никакъв дипломат, момче, а няма никакъв изглед да доведем Фергус от Единбург. Само да не настроим срещу нас расите, които още не са се включили в атаката. Една погрешна стъпка и ще си ги спечелим и тях за врагове!

Говореше със силен шотландски акцент. Беше много разстроен.

На Джони никога не му бе минавало през ум, че ще трябва да успокоява сър Робърт.

— Имаме шансове. Доста добри. Ето какво предлагам да направим: отиваш вътре сам и правиш всичко по силите ти. — Сър Робърт не го беше много грижа за това, но слушаше. — И като свършиш или прецениш, че си стигнал до края, викаш мен. Ще ме представиш като какъвто искаш, но с по-обща титла.

— Координаторът, който използват като домакин, има грижата за представянията — каза сър Робърт.

— Добре, кажи му какво съм казал. Става ли?

— Много добре, момче. Ще се оправя някак. И ако не постигна примирие, ще те повикам.

Старият главнокомандващ се обърна да си върви.

— Късмет! — викна Джони.

— Ех, момче, тъкмо късмет ще ми трябва! На бойното поле никак не ни върви!

Джони погледна часовника си. Времето наближаваше.

Появи се вождът Чонг-уон, ухилен.

— Дупката в язовира е запушена, изтича само тънка струйка! Хората ми поправят и поставят обратно защитния кабел. Преди да се стъмни, езерото отново ще бъде защитено от купола. — Протегна ръце, за да имитира експлозията, която Джони предизвика. — Бум! — каза и изчезна.