Значи беше безопасно да останат на две хиляди мили, стига да не попаднат на пътя на изстрелваните самолети от неатмосферните бойни кораби, които бяха на височина триста и петдесет мили. Предаде информацията на своя капитан и след това помоли комуникатора да фокусира инфралъчите върху обект, който приличаше на платформа за телепортиране, защитена от атмосферен купол.
Видя я още с пристигането си и го обхвана надежда. Беше пулт за управление! Точно до платформата! Дори около него имаше няколко човека, заети с нещо.
Съсредоточено наблюдаваше екраните за следа от телепортация. Продължи доста дълго, но нищо. Чудеше се дали военните от корабите не са забелязали липсата на следа. Може би не знаеха, че съществува такава издайническа следа. Може би екраните им бяха различни. Но по-вероятно бе да не са забелязали такава следа, защото през цялото време стреляха, а не може едновременно да стреляш…
Малкият сив човек въздъхна. Не беше детектив и не бе забелязал досега такова красноречиво доказателство. Онези мъже долу нямаше как да използват устройството за телепортиране. Самите те имаха самолети във въздуха. А било то самолети или изстрели, и в двата случая телепортацията бе невъзможна. Устройството се взривява от изкривявания.
Военните бяха прехвърлили вниманието си върху язовира и се опитваха да пускат бомби над него, за да прекъснат захранването на мината. Така оставиха на мира мината и малкият сив човек отново се съсредоточи върху пулта.
Провери какви са минералните следи, които оставяше.
Въглерод!
Това обясняваше нещата. Онзи пулт долу бе изгорял.
Толкова разочароващо!
Оттегли се и започна да наблюдава. Обединените сили нямаха много късмет с язовира заради атмосферния щит, който го заобикаляше и се бяха прехвърлили да обстрелват самолетите за противовъздушна отбрана. Водеше се разгорещена битка и той видя как два бойни самолета на джамбичуите избухнаха в пламъци.
Нареди да се оттеглят с кораба още по-високо. Долу на юг обединените сили започнаха да бомбардират древите руини на Сингапур. Разрази се пожар. След това още един. Чудеше се на военните им мозъци как може да бомбардират незащитен град без никакво стратегическо значение, но за сметка на това може би пълен с ценна за тях плячка. Но това им беше маниерът на действие.
Пак страдаше от лошо храносмилане. Ужасни времена. Отникъде никаква надежда.
Знаеше, че в северния континент, който хората някога са наричали „Русия“, има военна база и нареди да тръгнат натам.
Един от атакуващите бойни кораби на обединените сили изстрелваше самолети в посока на тази база. Служеха за превозване на войскови части. Малкият сив човек видя как пред базата се струпват около петстотин ховини. Започнаха да се придвижват напред, защитени от огнени щитове. Изглежда базата не бе защитена. Никой не отвърна с огън на настъпващата войска. Приближаваха се все повече до базата. На няколко места избухна огън. След това се насочиха нагоре по един хълм, където изглежда имаше вход към подземна база. Вече се намираха на стотина ярда от него, бълвайки яростен огън.
Изведнъж земята под атакуващата сила изригна.
Мини! Целият терен бе миниран.
От базата проблеснаха огнестрелни оръдия надолу към хълма. Атакуващите бързо се оттеглиха зад селото. Офицерите крещяха и прегрупираха силите си. Но по земята около базата се търкаляха стотина ранени или мъртви.
Нападателите отново се подредиха и тръгнаха напред.
От вратите на хангарите на базата излетяха самолети и обстрелваха ниско над земята атакуващите сили.
Малкият сив човек не бе забелязал никакви следи на екраните си. Не че се надяваше, при цялата тази стрелба.
Тъй като не бе много далеч от орбиталния курс, който следваше, малкият сив човек нареди на капитана си да мине над американската база на височина четиристотин мили.
Докато стигнат, реши да подремне. Металическо позвъняване сигнализира, че са над базата и той се обърна към екраните си.
Над развалините от мината бе напълно спокойно. Изоставените платформи и помпи продължаваха да си стоят край реката. Каква пустош и мъртвило! Куполът, под който бе скрит пулта, бе все още окачен за крана, но килнат настрани.
Градът на север продължаваше да гори.
Уредът му за минерални следи регистрира радиация в целия район.
Нареди на своя капитан да промени орбитата в посока на Шотландия. Мислеше си дали да не спре и да види какво става със старицата. Може би се е завърнала. Но в този момент долу на хризонта детекторите му засякоха топлина, а след това ясно видяха боен кораб на дрокините. Погледна в картите си. Не бяха много точни, тъй като всъщност представляваха откъснати страници от учебник, но лесно идентифицира града. Беше „Единбург“. И той гореше.
По радиото се чуваше пукот и комуникаторът го настрои. Звукът ги проглуши. Част от него бе говор на дрокински, но малкият сив човек не разбираше езика им, макар че контролираха двайсет планети. Езикът им звучеше някак истерично. Можеше да използва вокодера, тъй като разполагаше с езиковите им вериги, но бе сигурен, че ще чуе само команди към пилоти. Другият език го бе чувал доста често напоследък. Беше плавен, медитативен език. Беше се опитвал да го разгадае с честотна декодираща таблица, но не се получи нищо.
Както и да е, нямаше смисъл да се опитва да го разбере. Фактите бяха достатъчно красноречиви. Водеше се тежка въздушна битка.
Погледна през люка. Над града имаше голям нос. Оттам бълваше противовъздушен огън. Скалата бе обградена от море от пламъци, тъй като целият град гореше.
Един дрокински бомбардировач избухна във въздуха и горящите му зелени останки се вляха в оранжевите пламъци.
И тук бе невъзможно да се очакват следи от телепортация. В това бе абсолютно убеден.
Почувства се много потиснат, дори тъжен. Чудеше се на себе си. Дали заради напрежението през последната година у него се бяха породили емоции? Невъзможно! И все пак старицата от северна Шотландия и най-вече изчезването й бяха породили у него чувства. Сега също бе напрегнат и се притесняваше да не би тя да е там долу в горящото море.
Всичко това съвсем не беше в стила му. Съвсем непрофесионално.
Реши малко да поспи, за да разсъждава по-трезво и да не му е толкова замъглено съзнанието. Без съмнение, ужасна година.
Какъв беше този преплетен танц на земните самолети? Ама разбира се, колко глупаво от негова страна! Не беше военен тактик, но трябваше да се сети много по-рано. Групата, стрелнала се към Сингапур, тъкмо тя беше примамката. Изгорелият пулт е бил само стръв.
Отиде в малкия си сив офис и много внимателно прегледа записа от „танца“ на самолетите, след това пресметна курса на истинската група с доста голяма точност. Да, при този курс трябваше да пристигнат при храма в южното полукълбо на планетата.
Даде заповеди на своя капитан и бързо се насочиха право към светлина 2Х.
Пристигна тъкмо навреме, за да наблюдава смъртта на „Плен“.
Това го стресна.
Не можеше да си представи как може да се случи подобно нещо. Боен самолетоносач от клас-Страховит! Да избухне в орбита!
Предпазливо нареждайки да се оттеглят, малкият сив човек стана свидетел на това как корабът се разпада и пада в язовира. Остана още малко пред екрана, за да види дали язовирът ще поддаде. Помисли си, че може би е повреден, но засега издържа. По речния канал се втурна огромно количество вода и заля бреговете. Но там долу нямаше нищо.
Фокусира екраните си към самия язовир. Да, беше повреден. От долната му лява страна изтичаше значително количество вода. Дупката изглеждаше голяма.
Битката е била тежка. Гората пламтеше. Аха, един ескадрон от самолети на „Плен“ се виждаше на хоризонта. Вероятно се надяваха да ги прибере някой толнепски кораб от района на Сингапур. Сигурно са били навън, когато „Плен“ се е взривил. Е, най-вероятно няма да оцелеят. Обхватът им беше далеч по-малък. Сигурно ще цопнат в морето.
Но най-добре е той да наблюдава този храм. Около него в момента нямаше самолети. Инфралъчите му не засичаха нищо освен религиозна музика. Тя заглушаваше всички гласове.
