Започна да се притеснява от тишината навън. В стария лагер трябваше да чака спасителен екип със самолети и летящи платформи. Доктор Алън и доктор Маккендрик трябваше да бъдат сред тях. В антирадиационни екипи и дихателни маски.

Толкова беше тихо. Нещо пропука или само така му се стори?

Джони трябваше да има миньорско радио. Сър Робърт претърси колана му и след това пода наоколо.

Ето го! Пукането идваше от него.

Работеше, но не се чуваха никакви гласове. Да не би навън всички да бяха мъртви?

Натисна бутона за предаване. „Ало. Ало“. Не бе много разумно да казва нещо повече. Кой знае кой беше отвън?

Тишина.

„Ало, ало.“ Реши, че е по-добре да каже откъде се обажда. „Говори пулта.“

Като че ли се чу щракане на ключ за предаване.

След това шепот, който сякаш идваше от много далеч: „Ти ли си, сър Робърт?“

Гласът на Тор! Сър Робърт едва не заплака от облекчение.

— Тор?

— Да, сър Робърт?

— Тор, Джони е тук. Ранен е с отровна стрела. Трябва веднага да го измъкнете!

Обади се доктор Алън:

— Сър, имате ли антирадиационен екип?

— Не, дявилите да ви вземат! Нямам. Зарежете това. Измъкнете момчето!

— Сър, неговият екип цял ли е?

Сър Робърт се сети, че е скъсал ръкава.

— Не.

— Съжалявам, сър. Ако отворим сега купола, и двамата ще сте мъртви. Имайте малко търпение. Ще видим какво можем да направим.

— По дяволите търпението! — изфуча сър Робърт. От напрежението бе проговорил на диалект. — Измъкнете момчето!

Никакъв отговор. На сър Робърт му идваше да зачука по купола. Не разбираха ли, че Джони умира?

Чу се тъничък глас, който шептеше:

— Сър Робърт?

Беше един от младите будисти комуникатори. Вероятно най-младия. Прехвърлиха го на едно дете!

Главнокомандващият бе готов да им отвърне с проклятие, когато детският глас прошепна на психлоски:

— Сър Робърт, честна дума, правят всичко възможно, уважаеми сър. Навън е ужасно.

— Къде си? — попита сър Робърт на психлоски.

— Аз съм точно пред купола, уважаеми сър. Миньорското ми радио е в скафандъра, под дихателната маска. Извинете, че шептя. Не искаме посетителите отгоре да чуят нищо. В момента не могат да чуват миньорското радио.

— Какво правят посетителите?

— Не знам, сър Робърт. Пак вали много силно. Виждам един пилот-комуникатор. Ще го питам. Веднага се връщам.

Последва дълга пауза. После отново се чу тъничкото гласче:

— Сър? Пилотът-комуникатор казва, че са се преместили в орбита и сега са някъде отгоре. Наблюдават местността. Но нашите бойни самолети са в готовност. Данълдин е горе. Пита как сме. И как е лорд Джони.

Сър Робърт усети потрепващите крайници. Но знаеше колко важно е да се поддържа духа горе в небето. Не можеше да им каже, че според него Джони умира. А и той все още беше жив.

— Кажи им да не се притесняват за нищо.

Детето не се обади за малко.

След това пак се чу слабото му гласче:

— Пилотът-комуникатор им предаде.

— Какво правят тук, за да ни измъкнат? — попита сър Робърт. Беше същински ад да седи в тъмното и да чака. Дишането на Джони бе много учестено, много, много учестено!

— Навън е ужасно, сър Робърт. Ужасно. Ако чувате пукане, то е от жиците на електропровода. Всичките са съборени и хвърлят искри.

— Има ли жертви сред нападателите?

— О, не знаем, сър Робърт. Спасителният отряд дълбае с багери, за да изрови ковчезите. Стоя до дупката, където е била платформата. Всичко дими. Вътре горещо ли е?

Сър Робърт не бе обърнал внимание. Пипна модула. Бе топъл. Съобщи.

— Казаха да не освобождавате лоста на захватките. Направо е чудо, че са се задействали. Тъй че, не го освобождавайте. Ще преместят цялата метална платформа.

Намеси се друг глас. „Дуайт? Чуваш ли ме? Дуайт!“

Детският глас каза:

— Току що изкопаха неговия ковчег. Брегът се бе срутил отгоре. Намериха работещ електрокар в гаража и сега го изтеглят. Отварят капака. Дуайт изглежда зашеметен, но се изправя.

— Би трябвало да се заемат с купола! — ядосано каза сър Робърт.

— О, цял екип работи върху това, уважаеми сър. Ще докарат малък кран от долните нива на лагера. Слагат скоби на големия. Паднал е настрани и трябва да го изправят.

Сър Робърт започна да добива представа как изглежда околността.

— Бяхме долу на шестнайсто ниво. Сътресението беше много силно. Всичко се разтърси, но не чухме нищо.

— Но защо? Какво се е случило? — попита сър Робърт.

— Не знаем, уважаеми сър.

— Няколко ядрени оръжия бяха наоколо в готовност. Да не би да са избухнали?

Настъпи тишина. Детето бе отишло някъде. Пак се обади:

— Не, сър. Тор каза, че са непокътнати и той е ужасно облекчен. Не са избухнали.

— Тогава какво е станало?

— Толкова съжалявам, сър. Никой не знае. А, идва един багер. Ще освободи вашата платформа, за да могат да я повдигнат. Първият се повреди, след като потушиха огъня. Казаха да имате търпение, сър. Правим всичко възможно. Извадили са още три ковчега. — Пауза. След това тъжно: — Някакъв Андрю е мъртъв.

Платформата помръдна. Отдолу копаеше багер. Сър Робърт чуваше ревът на мотора му.

Чу се предупредителен вик и после удар.

Напевното гласче се обади:

— Един от стълбовете падна в кратера. Няма пострадали. Идва вашата летяща платформа, сър.

— Летяща платформа! Нали трябваше да е самолет! Трябваше да се изнесем оттук със самолети!

Отново мълчание. Будисткият комуникатор бе отишъл някъде. Върна се:

— Някъде на юг са открили река. Казва се Пургатоар. Пилотите ни казаха.

Сър Робърт премери пулса на Джони. Препускаше невероятно бързо!

— Не разбирам! — извика той. — Най-важното е времето! Трябва ми серум! Не можете ли да повдигнете този купол и да ми подадете малко серум?

— Съжалявам, сър Робърт. Пургатоар е на сто и двайсет мили на юг оттук. Намира се на някаква древна човешка магистрала. — Говореше бързо, за да не го прекъсва сър Робърт. — Извадили са миньорски помпи. Всичките ни машини и самолети са заразени. Трябва да се полеят с вода, за да се измие радиацията. След това могат да вдигнат купола.

Сър Робърт стисна юмруци. Сто и двайсет мили! Колко ли време ще отнеме?

Детето сигурно му бе прочело мислите.

— Казаха, че ще карат много бързо; по магистралата това е възможно. Самият Тор ще кара вашата летяща платформа. Знаят колко е важно. Вашата платформа ще тръгне първа. Кранът ви вече е изправен.

Още едно разлюляване от багера. Нещо под платформата сякаш пропадаше.

— Вече са изровили петнайсет ковчега — каза детето. — Всички шотландци са живи с изключение на един. Ковчегът бил изхвърлен във въздуха и му премазал черепа. Оловото от външната страна на ковчезите се е стопило. Искам да кажа, върху капаците. Много са горещи и трудно се работи.

Металът проскърца. Кранът бе закачил върха на купола. Изглежда много внимаваха да не падне долната платформа.

Захватките здраво държаха. Сър Робърт усети, че се носят във въздуха. След това се чу тъп звук — стовариха ги върху летящата платформа. Отново ги повдигнаха, за да ги нагласят по-добре.

Детето сигурно продължаваше да седи на платформата извън купола. Спокойният му глас иззвъня:

— Оттук виждам по-добре. Не вали. Далече в равнината виждам някакви хора. Сигурно са племето бриганти. И виждам още ковчези. — Извика на някой и вероятно му показа нещо. — В стария лагер всичко над земята се е взривило.

Сър Робърт хвана китката на Джони. Като че ли пулсът му бе по-слаб.

— Тор сега се качва на вашия летящ камион. Казва, че е добър шофьор, да не се притеснявате. Ще кара колкото е възможно по-бързо. Извинете ме, но трябва да се кача в кабината и да се завържа с колана.

Летящата платформа потегли с рев. Подскачаше и се блъскаше по неравния терен. Сър Робърт хвана главата на Джони. Дали още диша?

Поеха по старата магистрала. Моторът издаде остър вой.

Сър Робърт си спомни, че Джони има часовник. Опита се да намери копченцето за лампичката.