– Има и нещо друго – казва тя. – Нали?

Никой не отговаря на въпроса ѝ. Тя поглежда едно по едно лицата около масата.

– Хайде де, аз съм голямо момиче. Ще го преживея. Все пак нали затова съм тук. Имате нужда да приема решението ви, да кимам послушно и да преглътна тази крещяща политическа манипулация.

Матюс я изчаква да се успокои, след което казва:

– Мици, цялата тази работа с плащаницата е проблем – голям проблем. Ще ни създаде адски главоболия с италианците.

– Карабинерите ли имаш предвид?

– Да. На комисаря цял следобед му досаждат дипломати. Посланици. Не искат да споменаваме нищо за плащаницата, за незаконно взетите проби. – Матюс поглежда към Хикс. – Особено за резултати от тестове, които не са официално одобрени и са извършени зад граница, и за връзки със серийни убийци.

– Ха, естествено, че няма да искат – изсумтява Мици с все по-нарастващ гняв.

– Италианско-американските отношения винаги са били много добри – опитва се да я увещава Матюс. – И много важни за двете страни.

– Няма ли да кажеш нещо и за мафията?

Мария Санчес я поглежда строго:

– Решението е взето, детективе. Капитан Матюс ви извика само от учтивост. Окръжният прокурор и комисарят вече дадоха уверения, че няма да правите никакви коментари по случая „Тамара Джейкъбс“ или друго, свързано с Торинската плащаница, без тяхното изрично одобрение. – Прокурорката дръпва стола си назад и се изправя. – Всеки, който наруши заповедта, остава без работа и без пенсия. Приятна вечер на всички.

Мици се втренчва в пода. Сърцето ѝ тупти като след маратон.

– Госпожо прокурор.

Санчес спира с ръка на дръжката на вратата.

– Да, детектив?

– Когато отидете на неделната литургия – както съм сигурна, че прави всяка примерна католичка като вас – надявам се цялата църква да стане на крака и да ви приветства с аплодисменти, каквито несъмнено заслужавате.

Вратата на Матюс се затръшва толкова силно, че стъклото за малко да се счупи.

183

За Андреас Патикос не е проблем да вземе ключа за преддверието на папските покои. Светият отец отдавна спи, а охраната е свикнала да пуска стария грък късно през нощта, за да оставя документи или да изпълнява други задачи.

Когато влиза в тъмната стая, умът му е зает с обезпокоителна смесица от мисли за наука, религия и история. През вековете Църквата е почитала различни предмети като короната от тръни или копието, с което е бил прободен Христос. Но в никоя от пробите, взети от тях, учените не са намерили следи от кръв – човешка кръв, кръвта на Исус Христос, Божия Син.

Дори върху Торинската плащаница не бяха намерени биологични доказателства – досега, когато пробата бе открадната и изследвана по съвременни методи, по-напреднали от всичко, което Ватиканът е използвал някога. Сега може да се направи сравнение. Науката може да използва модерните си фокуси, за да унищожи устоите и същността на християнската вяра. Нещо по-лошо, би могла да раздуха отново историята за Саладин и да активизира мюсюлманските групировки.

Патикос не може да допусне това да се случи. Ако американската полиция не се поддаде на политическия натиск и реши да обяви резултатите от откраднатата ДНК, не бива да има нищо, с което те да могат да бъдат сравнени. Най-довереният съветник и най-стар приятел на папата влиза в спалнята на Светия отец. В стаята е прохладно и ухае на лавандула. Той се приближава до голямото легло, в което спи божественият представител на Господ на земята. На по-малко от педя встрани има малко инкрустирано със сребро ковчеже, съдържащо парче дърво, върху което е попаднала най-скъпоценната капка кръв на този свят.

Христовата кръв. Парчето е взето от Животворния кръст. Съхранявано и отбранявано от рицарите на вярата, преди завоевателят Саладин да плени Кръста в битката при Хатин.

Сърцето на Патикос тупти толкова ускорено и силно, че той се опасява да не припадне, преди да се измъкне от спалнята. Всяка крачка на отдалечаване от леглото на папата му отнема цяла вечност. Всеки преодолян метър му причинява нетърпима болка. Така ли се е чувствал Юда в часа на предателството? Когато се добира до своята стая, очите му са пълни със сълзи. Заключва вратата и поглежда през прозореца над Вечния град. Скоро ще се зазори. Църковните камбани ще огласят със звъна си утрото и вярващите ще излязат за сутрешна молитва.

Патикос няма да е сред тях.

В камината гори огън. Колко часове е седял пред нея, разсъждавал е за живота и вярата си, втренчен в пламъците, търсещ утеха в мимолетната им топлина. Патикос взема ръжена и разравя жарта, после с желязото отваря ковчежето. Ръката му се покрива със сажди, когато коленичи и внимателно поставя в огъня благословеното дърво.

Само секунда е достатъчна, за да пламне. Сухото дърво се разгаря с леко пращене. Сърцето на Патикос се свива. Той задържа ръцете си над огъня и оставя пламъците да изгорят кожата му. Когато ръкавите на халата му пламват, свежда глава в ярката оранжева светлина. Последните му думи, преди огънят да го погълне, са:

– Прости ми, Господи, защото съгреших.

184

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

От четиридесет на шейсет е вече двайсет на осемдесет. Шансът Ник да оцелее.

Лекарите съобщават на Мици лошата новина още с влизането ѝ в болницата. Има вероятност приятелят ѝ да не преживее нощта. А ако все пак оцелее, може да остане във вегетиращо състояние до края на живота си.

Двайсет на осемдесет.

Вегетиращо състояние.

Шансове за оцеляване.

Мици мисли за всичко това, докато върви по коридорите. Вече съжалява, че каза на Ейми да не идва с нея. Изпрати я вкъщи, каза ѝ да си почине, увери я, че ще се справи сама. Обаче няма да се справи. Чувства се болезнено самотна.

Автоматът в болницата произвежда най-лошата пилешка супа, която е опитвала. Но това е единственото, което е способна да преглътне. Поничките в кабинета на Картър бяха последното твърдо нещо, което сложи в уста, а оттогава ѝ се струва, че е минала цяла вечност. Тя взема пластмасовата чаша, влиза в стаята на Ник и сяда като замаяна до леглото. Полицаите умеят да чакат по-добре, отколкото обикновените хора, но на Мици никога не ѝ се е удавало. Особено когато трябва да чака някой да умре.

Тя се вглежда в бледото му лице. Навремето очите му блестяха от жажда за приключения и той беше може би най-сладкият новобранец, когото бе виждала. Винаги бе потискала естествените си чувства към него. Беше угасила пламъците на страстта, още преди да успеят да се разгорят. Винаги се бе държала строго професионално. Беше го въвела в тънкостите на занаята. Бършеше му носа. Напътстваше го в първото му разследване за убийство. Стоя до него, когато почти припадна на първата си аутопсия. Напи се заедно с него при първата му загуба в съда.

Само едно не си позволи – да се влюби в него.

Тя се навежда към пръстите му, които държи преплетени със своите, и целува ръката му. Това е най-страстната целувка, която му е давала. До момента максималното, което си е позволявала, е да го целуне леко по бузата. При тази мисъл ѝ идва едновременно да се разсмее и да заплаче. Как е могла да потиска така чувствата си? Сигурно заради Алфи.

Заради Алфи и заради близначките.

Тя беше добра съпруга и майка. Беше решила да не става една от многото жени в полицията, които започват любовна връзка с партньора си. Сега съжалява, че не го е направила. Как само съжалява! Иска ѝ се да са имали дълга, луда и страстна авантюра. Пълна с живот. Ето какво прави с теб близостта на смъртта. Кара те да искаш да живееш на пълни обороти, кара те да съжаляваш за всяка пропиляна секунда от скъпоценното ти време на земята. Мици става и издърпва салфетка от една кутия върху шкафчето до леглото. Издухва носа си и попива сълзите от очите си. Часът е единайсет. Ще остане до полунощ, може би до един; след това ще се прибере да поспи. Въпреки това си намерение, много добре знае, че на сутринта най-вероятно ще се събуди на същия този стол, със схванат врат, и пак ще има нужда от литри кафе, за да избута работния ден до края.