Двамата с Хикс се споглеждат.

– Какво? – измърморва Мици. – Имаме двама различни убийци и два различни ДНК профила, които доказват престъпленията им. Има ли още нещо?

– Покажи ѝ – казва Картър.

Ученият внимателно изважда още една плака:

– Това е ДНК от кръвта, която според Ник е взета от Торинската плащаница – пробата, която Ерика Кракси му е дала с медальона на свети Христофор.

Мици поглежда плаката. Цялата е в неразгадаеми тъмни и светли ивици, но дори за неспециалист е видно, че се различава от другите.

– И какво? Каква е връзката?

Хикс изважда по една от другите два комплекта плаки:

– Това тук е от мъжа, когото Ник е застрелял. Това е от Джон Джеймс, или Привидението. – Криминалистът замълчава за момент, за да могат Картър и Мици да огледат добре плаките. – Това, което държа тук, е от плащаницата. – Хикс поставя профила върху този, който държи с лявата си ръка – този на мъжа, когото Ник е убил. – Ето, вижте тези съвпадения. Не са пълни във всички колони, но има много общи линии. Това са родови сходства. Далечни роднински връзки, размити в поколенията, може би в течение на няколко века, но въпреки това връзки. – Вдига горната плака и я поставя върху намиращата се отдясно, тази на Привидението. – Ето пак съвпадения. Не пълни, но отново доказващи далечна роднинска връзка.

Мици не е сигурна, че разбира какво се опитва да ѝ каже ученият:

– Искаш да кажеш, че Привидението и застреляният от Ник са далечни роднини на Мъжа от плащаницата?

– Точно това искам да кажа. – Хикс поставя двата профила един върху друг. – Ето, тези ивици, виждаш ли? Далечни роднински връзки, генетично наследство, предавано през континенти и столетия.

– Престъпният ген. – Изсумтява Картър. – Това е подарък за всички добродушковци, които смятат, че хладнокръвните убийци като Привидението просто не могат да се сдържат. О, не, те са невинни жертви на генетичното си наследство, което неизбежно се предава от баща на син – те просто не са в състояние да преодолеят желанието си да убиват. – Той вдига кошчето от пода и се приготвя да го хвърли. – Извинявам се, но ще го метна!

181

РИМ

Андреас Патикос мислеше, че никога вече няма да види стария си приятел. Фактът, че сега седят един срещу друг, не е повод за празнуване. И мястото на срещата им също е красноречиво за сериозността на проблема.

Набил Хаяк взема папския съветник от Ватикана, потегля по „Кончилиационе“ и след няколкостотин метра завива в тъмна странична уличка. Двамата мъже остават в очукания фиат, който ливанският свещеник притежава повече от десетилетие. В мрака той обяснява причината за тази спешна среща.

– Монахът е мъртъв. Застрелян от полицай в Лос Анджелис.

– Мили Боже!

Хаяк решава да разкаже всичко, без да чака въпросите:

– Пострадали са още четирима. Двама от охраната на летището, едно момче и полицаят, който е убил Ефрем. За съжаление, един старец е загинал.

Патикос пребледнява от ужас.

– Как е станало?

Хаяк скрива голяма част от това, което знае:

– Не е много ясно. Информираха ме, че монахът почти бил изпълнил задачата си, когато полицията го обградила на летището. Изглежда, че не е имал друг изход, освен да се бие до последния си дъх.

Съветникът свежда глава, като се замисля за мъртвите, ранените и техните близки. Толкова много болка, толкова много страдание са причинени.

– Това ли е краят, Набил?

Изражението на приятеля му издава, че не е:

– Кракси и онзи учен, Брусар, са мъртви, но ДНК пробите, взети от плащаницата, може все още да не са унищожени.

– Какво? Главната задача на монаха беше да унищожи откритията, направени въз основа на тези богохулствени проби!.

– Знам, но изглежда, че първоначалният източник е бил разделен и част от пробите са попаднали в лабораторията на лосанджелиската полиция.

– Тогава трябва да вземем мерки никога да не бъдат изследвани. Наш дълг е да направим така, че да не може да се докаже никаква връзка със Свещената плащаница.

– Съгласен съм, но тази работа трябва да свършиш ти, Андреас. Трябва от името на Светия отец да потърсиш съдействие от нашите приятели.

Патикос кимва.

– Това само по себе си обаче няма да бъде достатъчно. Разбираш, нали?

– Не ме поучавай за задълженията ми, Набил. Върни ме във Ватикана. Знам какво трябва да направя.

182

Дългият ужасен ден завършва с неочаквана лоша новина – Мици отново е привикана при Дик Матюс.

Смазана от умора, тя се повлича по дългите коридори към кабинета на капитана. Тревогите от последните дни са изсмукали и последната ѝ капчица сили. Секретарката ѝ се усмихва от бюрото и ѝ махва да влезе. Матюс седи начело на малката конферентна маса, Картър и Том Хикс са от двете му страни. Срещу тях – в красив черен костюм „Армани“ – е заместник-окръжният прокурор Мария Санчес.

Мария е олицетворение на всичко, което една жена може да мрази в друга.

Мици би могла да преглътне коравосърдечието, самовлюбеността и егоизма на тази кучка, която миналата година използва един случай с убийство на дете като лична рекламна кампания. Но никога не би могла да прости факта, че независимо от това, кое време на деня е, чернокосата юристка – която е с цели три години по-възрастна от Мици – винаги успява да изглежда наполовина по-млада.

Това е непростимо.

Мици спира в другия край на масата.

– Капитане?

– Седни. – Той махва към един стол. – Обсъждаме случая с Привидението и по-точно резултатите от ДНК тестовете на Том.

– Обсъдихме – набляга на миналото време Санчес, като хвърля на капитана заплашителен прокурорски поглед.

Мици никога не би седнала до прокурорката, затова се настанява срещу Матюс.

– С какво мога да помогна?

– Няма да съдим Джеймс. – Матюс замълчава, за да ѝ даде възможност да осмисли чутото. – Ще бъде изпратен в психиатрична клиника.

Санчес се покашля и отбелязва:

– Капитане, ако вашите хора успеят да свържат самопризнанията на Джеймс с убийствата на Варли и Бас, комисар Брадли ще направи публично изявление, че тези престъпления имат връзка с Джеймс, но той не е в състояние да бъде съден. Освен това ще обяви, че разследването на Привидението е официално закрито и не търсите друг извършител.

Матюс се почесва по тила и поглежда Картър:

– Пред обществеността ефектът е същият, както ако си спечелил делото. Случаят е решен успешно.

– На комисаря това несъмнено ще му хареса – казва Санчес. – Освен това случаят ще бъде приключен без изнасяне на неуместна информация и излишни разходи за данъкоплатците.

Картър я поглежда яростно:

– Под неуместна информация имате предвид научните открития на Том – открития, които американските граждани имат право да узнаят.

Тя махва пренебрежително с ръка:

– Не бъдете наивен. Деветдесет процента не биха ги разбрали, дори да отидете при всеки от тях и лично да му ги обясните.

– Защо? – намесва се Мици, като се опитва да запази спокойствие. – Защо се опитвате да заметете тези открития под килима?

Санчес въздъхва. Поглежда я снизходително:

– Ами помислете разумно. Представете си възможните последствия, ако съобщим всички факти. Рискуваме да дадем на адвокатите из цялата страна повод да започнат нова кампания за приемане на генетичните дадености като смекчаващо вината обстоятелство.

– Глупости. В целия свят има милиони примери за добри, достойни и спазващи закона граждани, които са близки – да не говорим за далечни – роднини на изнасилвачи, убийци и терористи. Те не са лоши хора. Гените им не носят зло.

– Мици е права – подкрепя я Картър. – Лошите хора са такива, защото сами са пожелали да бъдат лоши.

– Не можем да пуснем този дух от бутилката – настоява Санчес, като вдига дланта си. – Край на дискусията.

В стаята настъпва тягостно мълчание. Мици се пресяга, взема си чаша и си сипва вода от стъклената кана в средата на масата.