– Няма признаци на живот, но на втория етаж един прозорец е отворен.

Гория прибира картата за самоличност и поглежда водостоците и перголата. Досеща се какво трябва да направи.

108

ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

Лейтенант Карлота Капелини се чувства като претоплен труп. Почти цяла нощ не спа – успя да задреме едва след като видя фирмената кола на Фабио Гория да взема Ник Каракандес от хотела и да пристига пред дома на частния детектив.

Сега отново е на работа. Подрежда бюрото си. Прочита докладите на екипа за наблюдение и научава, че американецът и новият му италиански приятел току-що са тръгнали от Торино към една къща в околностите на Кивасо. Поглежда компютъра и пак прочита пълното с глупости съобщение на Каракандес, в което той обяснява как се бил напил извън града и щял да ѝ се обади по-късно. После набира номера му от стационарния телефон на бюрото си.

– Buongiorno, Ник. Пак съм аз, Карлота. Обади ми се, ако обичаш, възможно най-скоро. Имам важна информация.

Това е лъжа, разбира се. Но тя знае, че ако не се свърже с него бързо, съвсем ще го изгуби. А това не бива да се случва. Не сега. Не и след снощните събития.

Капитан Джорджо Фуско ѝ дава знак през прозореца на кабинета си, разположен точно срещу бюрото ѝ. Това е един от рисковете да си винаги пред погледа на шефа. Карлота зарязва заниманията си и вяло отива при него. Наднича през вратата.

– Капитане?

– Влез. – Той кимва към мъж със сив костюм и късоподстригана черна коса, който седи в ъгъла на черно кожено кресло. – Това е Паоло. Работи в ръководството на РОС и е мой близък приятел.

Непознатият кимва учтиво:

– Ciao.

Немигащите му кафяви очи не показват особен интерес към нея.

Фуско отива при вратата и проверява дали е добре затворена. После казва:

– Роберто Кракси е бил забелязан в Торино вчера.

– Това не е новина, господин капитан. Известно ни е, че той и жена му наскоро са се прибрали във вилата си. Поставени са под наблюдение.

– Засякохме го на охранителните камери с помощта на софтуер за лицево разпознаване – намесва се Паоло.

Бръква в джоба на сакото си и изважда няколко цветни снимки. Разперва ги като ветрило и ги показва на Карлота. Тя поглежда снимките.

– Какво е правил?

– Изтеглил е пари от банкова сметка, за чието съществуване не знаехме, и вероятно е правил и други неща. – Паоло отделя няколко снимки. – Докато хората ни стигнат на място, беше изчезнал.

– Във вилата ли се е върнал?

Паоло свива рамене:

– Може би. Вчера нямахме достатъчно свободни хора.

– Министър-председателят беше в съда – обяснява с усмивка капитанът. – Още обвинения за секс с непълнолетни и корупция.

– Проверихме вилата на Кракси преди час – казва другият мъж. – Празна е, но Кракси и жена му са били там през последните двайсет и четири часа.

– Пак ще го засечем – обещава Карлота, като се старае да звучи уверено.

– Не съм толкова сигурен. – Паоло посочва с пръст една от снимките в ръката на Капелини. – Познавате ли този човек?

Тя поглежда мургавия мъж със спортна фигура и черен анорак.

– Ето го пак двайсет минути по-късно, с червено яке – добавя Паоло, като показва друга снимка.

Тя ги оглежда и поклаща глава:

– Не съм го виждал досега.

– Не е ли дошъл с американеца, когото имате за задача да забавлявате?

– Не, доколкото знам. Лосанджелиският полицай пристигна сам.

Капитанът добавя:

– Но тук му помага един местен частен детектив, когото познаваш. Фабио Гория.

Паоло вдига вежди:

– Способен полицай. Жалко, че го изгубихме.

– Какъв е според вас този чужденец? – пита Карлота, като му връща снимката.

– Голям проблем. Това е той. Ако не се беше доближил толкова много до Кракси, нямаше да го забележим. Засякохме го със софтуера за разпознаване – без тази техника щяхме да го пропуснем.

Мобилният телефон на Карлота иззвънява. Тя вдига, без да пита за разрешение:

– Si.

Двамата мъже се вглеждат в лицето ѝ, опитват се да разберат какво става. Тя закрива апарата с ръка и обяснява:

– Гория и американецът са пред дома на Марио Сакони, учен от Sezioni Investigazioni Scientifiche³. Изглежда, че се канят да влязат с взлом.

³ Отделът за научни изследвания към РОС, специализиран в предварителен оглед на местопрестъплението. – б. р.

109

Черният метален водосток е добра стълба. Монтиран е по времето, когато собствениците са се бояли повече от проливните дъждове, отколкото от обирджии, и се намира достатъчно близо до отворения прозорец, за да позволи на Гория да се качи и да стъпи на каменния перваз.

Той предпазливо се промъква по перваза и вижда, че в леглото има мъж и жена. За секунда си помисля, че спят, но после забелязва червената река, която ги разделя. Завърта се странично, опира се на рамката и застава на коляно. Като притиска длани в стъклото, леко повдига прозореца, провира крак през процепа и се прехвърля в стаята.

Мъжът е откъм по-близката страна. Проснат по гръб. С извита наляво глава. Ръцете му са вързани за рамката на леглото, а гърлото – прерязано. Жената е от дясната му страна. Свита. Ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Дългата черна коса едва скрива смъртоносната рана на врата ѝ.

Гория се прекръства. Прекрачва купчината завивки на пода и се вглежда по-внимателно в трупа на Марио Сакони. Цялото му лице е в кръв. Изглежда, че носът му е счупен, но има една по-странна рана – дълбоко пробождане през лявата буза. Бившият карабинер има достатъчно опит, за да прецени, че е оставено от тънка кама – стилет. Гърлото е прерязано със същото оръжие. Разрезът е съвършен. С хирургическа точност. Професионално изпълнение.

Краката на Сакони са свити настрани и между коленете и гърдите му има огромно кърваво петно. Гория премества крайниците и се навежда над тялото. Всичко е в кръв, но той е почти сигурен, че ученият е бил прободен в сърцето. Изправя се, заобикаля леглото и поглежда жената. Тя е млада – максимум на двайсет и пет – и красива. Или по-скоро е била красива.

Има само две рани: една през гърлото и една в сърцето. Гория се опитва да си представи как е била убита. Убиецът е трябвало да дръпне дългата ѝ коса назад и да я погледне право в очите, докато прерязва гръкляна ѝ. После, докато се е задушавала, е затиснал гърчещото се тяло, за да прободе сърцето.

Мисълта за тази жестокост кара детектива да въздъхне. Той поглежда между бедрата на жената и под гърдите ѝ. Не изглежда да е била сексуално насилена. Професионални убийства. Нито повече. Нито по-малко. Той слиза на долния етаж и отваря вратата.

Ник го поглежда изнервено:

– Защо се забави толкова?

– Сакони е мъртъв. Също и жената, с която е бил през нощта. Закъсняхме.

Ник пристъпва напред.

– Не. Не може да влизаш.

– Какво?

– Ще се обадя в полицията. Не можем да оставим труповете така и не можем да замърсяваме местопрестъплението повече, отколкото вече го направих.

– Обади им се тогава. Обаче аз ще вляза. Убиецът на тези хора може да е убил и Тамара Джейкъбс.

Гория неохотно го пуска да мине. Ник изтичва горе, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато влиза, момичето сякаш го гледа. Долният чаршаф е наквасен с кръв. Той спира, изважда блекберито си и включва камерата. Бързо и професионално обикаля стаята и прави колкото може повече снимки. Качва се на един стол и заснема всичко отгоре. После се приближава и фотографира раните в близък план.

Чува Гория да говори по телефона на долния етаж и предполага, че полицията скоро ще дойде. Прибира блекберито в джоба си, влиза в банята и взема рулото тоалетна хартия от подставката.

Телата са близо едно до друго в леглото – убиецът сигурно е влязъл в пряк контакт, може би е опрял дрехите или кожата си в тях. На въжетата, стягащи китките на Сакони, намира два черни косъма, вероятно оставени от ръцете на убиеца, когато е връзвал възлите. Ник откъсва няколко парчета тоалетна хартия и с тях внимателно взема пробата.