62

ГЛАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

От прозореца в кабинета на Карлота Капелини, разположен на последния етаж на висока сграда в центъра на града, Ник вижда странния остър купол на прочутата „Моле Антонелиана“ – построена през XIX век като еврейски храм, днес сградата е Национален музей на киното.

Малко е разсеян, защото от десет минути лейтенант Капелини бърбори като картечница на италиански по телефона. Докато тя приключва – или поне той така предполага, след като я чува да казва ciao, ^ciao5, вече за трети път – през главата му минава тревожна мисъл. Колкото по-голям напредък отбележи в разследването тук, толкова по-малък става шансът му да отплава за новия си живот след две седмици. Разкрий някой убиец и окръжният прокурор ще те зарине в бумащина. А пък ако убиецът е от другата страна на океана – ще се окажеш под цяла планина документи.

Карлота затваря телефона и забелязва, че нещо безпокои колегата ѝ.

– Наред ли ви е всичко?

Смешният ѝ акцент го изкарва от вцепенението.

– Да. Извинявайте. Всичко ми е наред. – Ник изважда сгънат лист хартия изпод якето си. – Ето номерата, които споменахме на шефа ви. Искам веднага след като ги засечете, да говоря със собственика на телефона. Не искам никой друг да го разпитва, докато аз лично не се видя с него.

– Разбирам. Опасявате се, че ще избяга.

– Именно.

Тя посочва листа с тънкия си пръст с нокът, лакиран в много бледорозово.

– Тези номера тук са – как се казва... – Опитва се да намери думата. – ... cellulare o cell?

– Мобилни телефони?

– А, да. – Посочва друг номер. – А този са... обществени.

Ник решава да не поправя граматичните ѝ грешки.

Тя придърпва клавиатурата на компютъра и сръчно въвежда някакви указания.

– Finito. Скоро ще бъдат засечени.

– Grazie.

Тя се усмихва:

– Говорите ли италиански?

– Si – с усмивка отговаря той. – Перфектно си служа с думите grazie и prego. Знам също parmigiano и pesto.

Карлота изръкоплясква с престорено възхищение:

– Molto bene⁶! Това са много полезни думи. – Поглежда монитора. – Вашата жертва... чета, че била прочута писателка.

– Всъщност пише сценарии. Няма нито една книга. Не бях чувал името ѝ, но явно е голямо име в Холивуд.

Карлота се намръщва:

– Имате ли идея защо е убита по този начин?

– Точно това се опитваме да разберем. Може би е свързано с последния ѝ сценарий.

– Филма за нашата плащаница?

– Така изглежда. Случвало ли се е нещо необичайно около нея напоследък?

– Нищо не ѝ се случва. Тя е заключена в Duomo di San Giovanni⁷, на тъмно. Няма какво да се случи.

– Обаче я вадят от време на време, нали?

Карлота поклаща глава:

– Не. За последен път я изложиха през 2010 година.

– В катедралата ли?

– Si, но с голяма защита. – Карлота очертава голям квадрат във въздуха с двете си ръце. – Направиха огромна кутия от блиндирано стъкло. В нея сложиха плащаницата – в запечатана витрина, пълна с азот.

Ник трудно може да си представи с какво тази атракция може да привлече посетители.

– Много ли хора дойдоха да я видят?

Карлота се засмива:

– Много? Повече от сто хиляди на ден – всеки ден. В продължение на пет седмици имаше опашка. – Замлъква за момент, за да си спомни повече за излагането на реликвата. – Чета, че през тези седмици дошли три и половина милиона души. Повече, отколкото отиват на гроба на Джон Кенеди за година.

– Не знаех, че има съревнование между двете.

– Добре, че няма. Плащаницата щеше да спечели. Много лесно при това. Католиците винаги ще печелят такива неща. Смъртта и религията са много важни за нас.

– Ще го имам предвид. Значи вече не е изложена на показ, така ли?

– Не. Много рядко го правят. Държат я постоянно запечатана в една ниша на катедралата и хората ходят да се молят. Църквата има собствена охрана – не ни казват подробности – и разбира се, ние също имаме постоянно хора да наблюдават мястото.

– Значи не е възможно да бъде открадната или повредена, така ли?

Карлота свива рамене:

– Не може да се каже. През 1997 г. имаше палеж. Пожарникарите трябвало да разбият шкафа. После с брадвите си счупили стъклото – дебело, бронирано стъкло – и я извадили от пламъците.

– Пострадала ли е?

– Не, този път не. В миналото обаче, през шестнайсети век, е имало друг пожар – пак умишлен – тогава е била повредена.

– В същата църква?

– Не. Тогава се е пазила във Франция, в Сент Шапел в Шамбери.

– Какво е правила там?

Знанията на Карлота явно не стигат чак дотам.

– Това вече аз не знам в детайли. Предполагам, че е била собственост на Савойската династия. В онези времена е имало много кражби и грабежи. Днес тук сигурността е много по-добра – уверено заявява тя. – В наши дни не можеш да припариш до свещената плащаница.

Тази идея кара Ник да се засмее:

– Наистина ли? – Кимва към компютъра. – Защо не опитаме, докато чакаме да открият собствениците на тези телефони?

⁵ Неофициален поздрав на италиански, който означава „здравей“ и „довиждане“ – б. пр.

⁶ Много добре (ит.) – б. пр.

⁷ Катедралата „Св. Йоан Кръстител“ – б. р.

63

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Той пробва водата с китката си – като родител ваната за бебе.

Не е много гореща. Не е много студена. Телесна температура. Идеална. Изстисква течен сапун във водата и я разбърква, докато повърхността се покрива със слой от мехурчета.

Идеално.

Джей Джей оставя пластмасовата бутилка и се връща в спалнята. Кляка и коленете му изпукват. Внимателно повдига голото тяло на Ем и я понася. Вижда отражението си с нея в огледалото. Образът е прекрасен. Героичен. Той прилича на пожарникар, който изнася жена от обхваната в пламъци сграда. На ангел небесен, който спасява грешник от адския огън.

Занася я гордо в банята и полага любовта на живота си в сапунената вана. Водата се разплисква отстрани. Облива босите му крака и попива в дъските. В банята е пълно със свещи – на пода, по полиците, на перваза на прозореца. Диаманти от златна светлина танцуват във водата.

Тя изглежда някак по-тежка. Сякаш смъртта ѝ се е отразила добре. Позакръглила се е. Поохранила. И се е успокоила. Никога не е виждал някого, който да изглежда по-спокоен от Ем във ваната, подготвена от него.

Джей Джей се съблича и влиза в хладката вода. Намръщва се, когато водата подлива през ръба. Иска да е съвършено. Не може да има грешки. Имат толкова малко време заедно.

Потапя се още. Наглася тялото си под нейното. Обгръща с ръце гърдите ѝ и я притиска към себе си.

64

ПЛОЩАД „САН ДЖОВАНИ”, ТОРИНО

Вятърът грубо блъска Карлота и Ник по величествения и безмилостно открит за стихиите подстъп към Торинската катедрала и параклиса на свещената плащаница.

Спират пред заплашително извисяващата се камбанария, изградена от потъмнели тухли. Изглежда древна (от петнайсети век е), но явно с годините постоянно е престроявана, докато се е превърнала в геометричен хаос, асиметрично скупчване от каменни блокове с по-светъл цвят. Катедралата има бяла, наскоро почистена ренесансова фасада, която изглежда нелепо притисната от спираловидния купол на параклиса на плащаницата, дело на архитекта Гуарини.

– Buongiorno – извиква Карлота на дребен мъж в черна роба, който ги чака прислонен под свода на главния вход. – Това е лейтенант Каракандес от полицията на Лос Анджелис.

Дребният мъж с буйна побеляла коса и сълзящи светлокафяви очи учтиво кимва и се ръкува с високия детектив.

– Дино ди Роси. Аз съм, така да се каже, уредник на храма – Поглежда Карлота. – Luogotenente Капелини ме помоли да ви придружа и да отговарям на всичките ви въпроси за сградата и плащаницата.