Тя се усмихва на този негов опит да проговори италиански:

– Prego. Имаш номера ми. Ако ти трябва нещо, обади се. – Замълчава за момент, после добавя: – Ако по-късно си в настроение и искаш да разгледаш малко Торино, ще съм в службата. Както споменах вече, имам и други престъпления за разследване.

– Отново благодаря.

Той се обръща. Чувства се малко виновен. Много добре знае колко е досадно да забавляваш полицай от друга страна и да помагаш в чуждо разследване. Взема ключа си от рецепцията и се качва в стаята с идеята да се изтегне в леглото.

Едва е събул обувките си, когато телефонът му иззвънява – служебният номер на Мици.

– Pronto – обажда се той, като имитира акцента на Карлота. – Signore Карикандис на телефона.

Тя се смее. Успокоително е да чуе, че колегата ѝ все още е в настроение да се шегува.

– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор, signore. Как си иначе?

– Имаш предвид, ако се абстрахираме от часовата разлика, гадното време и безполезното размотаване?

– Да. Извън тези екзотични забавления как върви?

– Чудесно. – Той вдига възглавниците и се обляга на тях. – Ходих до апартамента на Роберто Кракси. Него го нямаше, но казвам ти, Мици, мястото беше излизано – прясно боядисано навсякъде, нови мебели в кухнята, всичко. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа от Кракси и жена му.

Тя се заиграва с кабела на телефона и ѝ се приисква Ник да е в участъка с нея.

– Звучи ми като професионално почистване – отбелязва. – Може би след престрелка или друго кръвопролитие.

– И аз така си помислих, но няма следи от престъпление. Няма следи от нищо. Семейство Кракси просто са изчезнали – пуф, и ги няма! – Той подпира телефона под брадичката си, за да си сипе вода от шишето на нощната масичка. – Ходих и до банката. Сметките им са закрити, изтеглили са парите в брой.

– Колко?

– Към сто и петдесет бона в евро. Това е около двеста хиляди долара.

– Там някъде. Явно Кракси и жена му не смятат да се връщат.

– Да, така изглежда, но защо?

– Обичайните причини – отбелязва тя, като отпива глътка кафе, – за да избягат от някого или от нещо. Ще потърся в граничните архиви, може да са напуснали страната. Ти можеш ли да накараш карабинерите да проверят?

– Ха-ха, надявай се! Дали са ми една кралица на красотата, дето не може да разследва престъпление и в собствената си къща.

– Не е ли малко сексистко?

– Не знам, Мици. Тя е луо-го-те-нен-те или както го наричат тук. Значи е с достатъчно висок ранг, за да знае как стоят нещата. Просто италианците се мотаят с векове, за да свършат нещо, а и тя не изглежда от най-умните. – Ник се замисля за момент дали е честен в оценката си, или раздразнението му е само плод на неразбиране на местните нрави. – Ходих да видя плащаницата, но и там само си загубих времето.

– Как така?

– Един служител в катедралата ми хвърли в очите повече прах, отколкото Матюс на теб, когато му поиска повишение на заплатата последния път. Реликвата е заключена в кутия, а тя в друга кутия и така нататък, и само папата може да даде разрешение някой да я види.

– Мислиш ли, че сме в задънена улица, Ник?

– Ако не бяха парите, бих приел, че е така. Обаче Джейкъбс е платила над сто бона на този Кракси за някаква информация, свързана с плащаницата. Каква е тази информация и защо е толкова ценна? Това е важно, сигурен съм.

Тя се доверява на интуицията му. Това е една от причините Ник да е толкова добър полицай. Интуицията. Понякога на нея ѝ липсва – особено в личния живот. Бог ѝ е свидетел, че беше голяма грешка да търпи Алфи толкова дълго. Сега трябва да разчисти живота си. Да преглътне щетите. Да продължи напред.

Ник решава, че връзката е прекъснала.

– Миц, там ли си?

– Да, тук съм. Само...

– Какво е станало?

По гласа ѝ познава, че нещо не е наред. Разбира го от самотната дума, увиснала без продължение.

Само.

– Нищо. Е, случи се нещо, но това си е личен проблем, с който трябва да се справя.

– Личен проблем на име Алфи?

Тя почти се засмива. Интуицията на този мъж наистина работи.

– Да, но да не ти пука. Всеки си има проблеми за решаване, нали?

– Искаш ли да поговорим за това?

– Не, легни да поспиш и разкрий това убийство. Не искам да те държим на работа повече от необходимото, чака те лодка в океана. Чао.

Ник се усмихва и поглежда телефона. Началничката му е жена от класа. Заслужава повече от този тъпак, който се води неин съпруг.

79

ЛОС АНДЖЕЛИС

Курсорът се плъзва по екрана и щраква върху иконката на прикрепения файл.

Ейми зяпва от удивление.

– Не може да бъде!

Втренчва се в документа, който току-що ѝ е изпратил Гюнтер Куентъл, и не може да повярва. Пред нея са отворени над четиристотин страници, в които се твърди, че Торинската плащаница е фалшификат, изработен от един от най-талантливите световни художници, скулптори, писатели, математици и изобретатели.

Леонардо да Винчи.

Звучи абсурдно. И все пак, ако някой би могъл да фалшифицира такава реликва, би бил именно той? Освен гениален художник той е бил учен, изобретател и голям любител на интелектуалните шеги. Измислил е принципите за конструиране на танка, хеликоптера и слънчевите генератори векове преди обикновените смъртни да ги превърнат в реалност. Създал е най-ценните религиозни картини на всички времена, като уникалната и революционна „Последната вечеря“, в която е включил Мария Магдалена като спътница на Исус.

Може би идеята не е чак толкова невероятна.

Документът на екрана пред нея твърди, че Леонардо, който нарисувал Мона Лиза, използвайки за модел собственото си лице, е направил същото и с Торинската плащаница.

Ейми разглежда трите снимки: плащаницата, портрета на Да Винчи и „Мона Лиза“. Наистина, има прилика – в очите и дори в носа, но това не може да я убеди напълно.

И все пак е интересно. За Ейми приликата е твърде голяма, за да бъде случайна. Спомня си, че Леонардо е изпълнявал множество религиозни поръчки. Значи със сигурност е знаел за плащаницата и може да е нарисувал Спасителя върху платното, за да се подиграе малко с Църквата.

Тя отново насочва вниманието си към файла на Гюнтер и точно когато вече е склонна да повярва, че Леонардо е изрисувал плащаницата, попада на цял куп противоречащи си сведения. Като начало, великият художник е роден сто години след спорното въглеродно датиране. Освен това при множеството изследвания върху ленения плат не са установени никакви следи от маслени или водни бои. Възможно ли е Леонардо да е изобретил някакъв вид фотография стотици години преди официалната поява на тези методи? Не е невъзможно. Но ако я беше открил, със сигурност щеше да я използва повече от веднъж.

В долната част на електронния документ има копия от публикации от 2011 г., в които италиански експерт на име Лучано Бузо твърди, че плащаницата е създадена през 1315 г. от религиозния художник Джото ди Бондоне.

Ейми преглежда информацията. Оказва се, че Джото бил майстор в рисуването на портрети и тела – най-вече на Христос – и вероятно е бил нает от Църквата да създаде копие на плащаницата, защото оригиналът е бил в много лошо състояние. Твърди се, че скрил числото 15 в картината, за да обозначи годината на завършването ѝ.

По-надолу в документа има още няколко статии, които напълно отричат твърденията на Бузо като неподкрепени с доказателства. Ейми решава да не се занимава повече с чуждите теории, а да се довери на своята проверена наука – патологията.

Отново оглежда човешките образи върху плащаницата и от това, което вижда, възникват нови въпроси. Върху плата има следи, които изглеждат като оставени от кръв, пот и плът. Противно на разпространеното мнение, труповете могат да кървят и след смъртта, след като сърцето е спряло, но не е обичайно да кървят така, че да оставят толкова ясни следи.