Карлота не казва нищо.

– Лейтенант, има ли в това разследване нещо, което не знам? Нещо, което трябва да ми кажеш?

– Не, господин капитан.

Фуско не е убеден, че това е истината.

– Преди известно време ми поиска хора, защото подозираше Кракси в международна фалшификация – продаване на секретна информация, вероятно свързана с ДНК проби, взети от Торинската плащаница, но сега имаме едно убийство в Америка и три тук, в Италия. – Той заобикаля бюрото и се надвесва над нея. – Карлота, оценявам, че искаш да защитиш репутацията на карабинерите – точно затова дадох разрешение за това разследване, но няма да допусна да криеш от мен информация, която може да предотврати нови убийства.

Тя свива невинно рамене:

– Капитане, знам само това, което вече ви казах. Зад дейността на Кракси може да се крие още много, но досега разследването не се е натъкнало на нищо извън връзката му с Марио Сакони.

Той я поглежда изпитателно. Капелини е от най-енергичните му служители. Една от малкото жени с чин лейтенант при карабинерите и с обещаващи перспективи пред себе си. Трябва да ѝ се довери.

– Някакви новини за американския детектив?

Тя поклаща глава:

– Още не. Но ще се появи.

– Главният комисар е говорил с неговия началник в Америка за намесата му на мястото на убийството и знаеш ли какво му отговорил той?

Карлота запазва мълчание.

– Казал, че Каракандес сигурно е имал основателна причина да го направи! Бил отличен детектив, един от най-способните. – Фуско изпитателно накланя глава на една страна. – Защо го е направил, Карлота? Защо един от най-способните детективи в Лос Анджелис ще краде улики от местопрестъпление в Торино? Дали защото не е имал доверие на местния полицaй, с когото е работил?

– Надявам се, че не, господин капитан.

– И аз се надявам. И аз. – Фуско ѝ дава знак, че е свободна. – Връщай се да работиш и не спирай, докато не ми донесеш добри новини.

138

ФРАНЦИЯ

Монахът вижда луксозната черна лимузина пред себе си. Кара на пет коли зад нея. Това е оптималното разстояние за следене. По този начин ще види навреме, ако преследваният излезе от магистралата.

Следва големия автомобил вече два часа, още откакто тръгна от хотел „Шератон“. Едуар Брусар е перфектният шофьор за проследяване. Кара с постоянна скорост – 90 км/ч, като от време на време вдига на 100, когато изпреварва.

Ефрем си представя как са седнали. Госпожа Брусар сигурно е на предната седалка, а американецът – отзад, нащрек и изнервен, както би бил всеки полицай на негово място. Най-вероятно е въоръжен. С малък пистолет. Подарък от италианския частен детектив. Американците обичат оръжията. Несъмнено умее да го използва.

Мисълта за оръжието отказва монаха от идеята да им направи засада по пътя. Сигурен е, че може да убие ченгето – при това лесно, но ученият и жената могат да избягат, а на обществено място има риск да настане бъркотия.

Не, ще бъде търпелив. Рано или късно ще спрат. Ще трябва да починат. Ще допуснат грешка. Хора като тях винаги допускат грешки.

139

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Къде е?

Хищническият поглед на Тайлър Картър издава безпокойството му.

Дежурният на пропуска поглежда неодобрително детектива, който явно е забравил добрите обноски.

– Добро утро и на вас, полицай. Как сте? Отдавна не сме се виждали.

– Не ми се отваряй, Джим. Знаеш колко искам този тип.

– В единична килия е долу в ареста. Ще те заведа. – Джими Бърг вдига вратичката, разделяща бюрото му от помещението, където полицаите регистрират арестантите. – В момента доктор Дженкинс е при него.

– Джим, казах, че не искам никой да влиза при него.

– Знам, гениални ми приятелю, но аз ще съм този, който ще остане без пенсия, ако някой умре тук, а повярвай ми, тази откачалка имаше нужда от лекар.

– Защо?

– Ще видиш.

Двамата отиват до килията, в която е арестантът. Джим отключва и се отдръпва. По лицето му се разлива широка усмивка, когато Картър нахлува покрай него.

Карл Дженкинс, дежурният полицейски лекар, стои наведен над мъжа, проснат на ниското легло.

– Аз съм детектив Картър, аз съм главният разследващ детектив.

– Не се съмнявам в това – измърморва възрастният медик, като вдига една хирургическа игла. – Но ако нямате диплома по медицина или хоби да бродирате, ви съветвам да излезете и да изчакате, докато си свърша работата.

Картър най-сетне успява да види пациента.

– Боже мили, какво се е случило с него?

Бърг поклаща глава:

– Изчакайте отвън, детективе.

Картър е като вцепенен. Мъжът на леглото е целият в рани. Гърдите му приличат на лъскава каша от съсирена кръв. Рани във формата на кръстове покриват цялото му тяло, главата, лицето, клепачите, бузите – дори носа. Картър не може да повярва на очите си. Този откачен копелдак е отрязал дори зърната на гърдите и меката част на ушите си.

140

ФРАНЦИЯ

Пет часа след като тръгнаха от Ница, Едуар Брусар дава мигач и излиза от магистралата. Жена му спи, затова той казва шепнешком на Ник:

– Това е Малатаверн. Ще спрем за кратка почивка в Монтелимар.

– Колко километра сме минали?

– Повече от триста и петдесет.

– Какво е това? Половината път?

– Малко повече, но се движим по-бавно, отколкото очаквах. Ремонтите около Екс ан Прованс много ни забавиха.

Урсула се размърдва. Показва лицето си иззад облегалката на кожената седалка, в която се е свила.

– Стигнахме ли?

– Не, мила. Отиваме в Монтелимар. Ще спрем за обяд.

– О, добре.

Ник понечва да възрази. Предпочита да ползват тоалетната в някоя бензиностанция и да продължат.

– Знам един отличен ресторант. – Едуар пуска едната си ръка от кормилото и погалва пръстите на жена си. – До Palais des Bonbons et du Nougat¹⁵. Вече десет години имат звезда от „Мишлен“^16.

Ник се възпротивява:

– Нямаме време за губене. Трябва да стигнем час по-скоро до Женева и до летището.

– Глупости – небрежно отговаря Едуар. – Трябва да хапнем.

– И да пийнем – добавя Урсула сънено. – Неделният обяд не е обяд без една-две чаши вино.

¹⁵ „Дворец на бонбоните и нугата“ (фр.) – музей на сладкарското изкуство и известната нуга халва в Монтелимар, Франция. – б. р.

¹⁶ Кулинарният гид „Мишлен“ е смятан за най-авторитетното издание в индустрията. Ежегодният пътеводител подбира най-добрите заведения в света, като оценява най-изключителните по специална система и им присъжда от една до три звезди. – б. р.

142

ФРАНЦИЯ

Монахът излиза от магистралата след беемвето.

За момент се замисля дали наблизо няма летище, дали стачката, за която му каза Карлота, не е свършила вече и те не са наели частен самолет. Така би ги изпуснал. Страховете му се разсейват, когато беемвето излиза на Рут дьо Марсей и завива по табелите за центъра на Монтелимар.

След петнайсет минути през нивите на Югоизточна Франция двете коли попадат в бетонните прегръдки на големия град. Лимузината на Брусар плавно навлиза в едно кръгово движение и излиза на първото разклонение по улица „Сен Гоше“. Уличката е тясна, с магазинчета за сувенири и къщи със затворени кепенци, между които едва има място да мине автомобил.

Ефрем е по-близо, отколкото му се иска – само на три коли зад беемвето. Автомобилите спират, за да пропуснат един разносвач, който прекарва количка, натоварена с бутилирана вода, от единия тротоар на другия. След като минава, беемвето завива надясно и Ефрем продължава след него до „Плeс дьо марш“. Площадът е ремонтиран, но павиран в автентичен стил, с кафенета и магазини, подредени около разположената по периферията му пешеходна зона. Никъде няма място за паркиране.