Той знае какво е това. Само той разбира значението му. Ем е белязана. Избрана за него. Джей Джей никога не е изпитвал такова чувство. Никога не се е чувствал толкова завършен. В покоя и тишината той се пресяга и увива себе си и нея с голям ленен чаршаф. Завива я хубаво. Не му се иска тя да изстива. Не повече отколкото е сега.

Навежда се и я целува по врата, после прошепва в ухото ѝ:

– Dominus tecum, мила моя. Dominus tecum.

32

ЛИВАН

Зад гъстата гора от грамадни кедри, под сянката на заснежените Ливански планини, един тухлар прави това, което се предава в рода му от столетия.

Името му е Зиад Кефи. Той е на четиридесет, плешив и дебел. Кожата му е с цвят на печен кестен, потъмняла под изгарящите слънчеви лъчи. Когато се приближава до нажежената пещ, блестящият му от потта корем изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. От двайсетгодишния си опит знае, че огънят е достигнал необходимата температура и глината вътре започва да блести като разтопено злато. Той стои отпред и гледа.

От време на време облива чудовищната пещ с вода, за да предаде на тухлите хубав защитен слой. Всяка от тях е оформена на ръка от преданите му работници, всяка носи отличителните им знаци.

Зиад се обръща, за да провери хората си. Така за момент се отдалечава от убийствената жега. Някои размесват глината с вода, други водят воловете, които тъпчат с копита гъстата каша. След като се размеси добре, те ще насипят сместа в дървени калъпи, ще нарежат тухлите с корда и ще ги подредят в предварително подготвената пещ.

Работата е гореща и мръсна. Тежък труд, който изстисква енергията и изсушава органите ти отвътре. Човек за секунди ожаднява до смърт. Зиад чува гласа на брат си зад себе си:

– Готови са да се срещнат с теб. Казаха, че може да дойдеш.

Дани е с десет години по-млад, висок и строен, толкова се различава от Зиад, че човек трудно би повярвал, че са братя.

С мръсната кърпа, вързана около кръста му, Зиад избърсва потта от челото си.

– Значи трябва да им се подчиня. Не пускай никого при пещта.

Зиад се страхува да не би някой да провали работата му или да се нарани. Ако стане нещо такова, тежкò му. Със свито сърце той се привежда, за да мине под ниската тухлена арка, и слиза по стръмното студено каменно стълбище във вътрешността на многовековната сграда, издигаща се насред горичката. Космите на ръцете му настръхват – отчасти заради разликата в температурата. Но главно заради задачата, която трябва да изпълни.

Освен че отговаря за поддържането на пещта, Зиад е единственият, на когото е поверен контролът върху използването на готовите тухли. Макар че той не би нарекъл това, което правят с тях, „съграждане“. Точно обратното. Кожените му сандали пошляпват тихо по пода на тесния подземен тунел, осветен от факли по стените. Той поклаща глава – още не проумява как може някой да прекара толкова дълго време долу, как могат да живеят там.

Коридорът излиза в голяма подземна зала, осветена единствено от свещите, подредени около намиращия се в центъра фонтан. Насред бълбукащата вода има статуя. Висока, със сурово лице. Изобразява светеца основател на манастира. Зиад се прекръства и свежда глава, когато към него се приближават двама монаси с черни раса. По-възрастният държи голям чук в осеяните си със старчески петна ръце; по-младият, на няма и осемнайсет години – три каменни длета. Зиад се пита защо не дават на юношата да носи тежкия чук. Вероятно дори тук мъжете се опитват да демонстрират мъжествеността си.

– Същият ли е? – пита Зиад със страх, че отговорът ще е „да“.

Старейшината не казва нищо, но очите му потвърждават очакванията на Зиад. Старият никога не говори. Повече от половин век не е изрекъл нито дума. Тухларят стиска устни и взема чука от монаха.

– Води ме, братко.

Тръгва след тях, като обмисля как най-добре да изпълни задачата. Как да изпълни първия удар. Как да нанесе минимални поражения на малката, но свята конструкция, която неотдавна сам бе съградил. И най-важното, как да не нарани безумеца, вграден в нея.

33

СРЯДА

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е три и Мици почти не е мигнала. Дълго време седя в леглото на Амбър, докато двете момичета най-сетне заспаха до нея.

Пистолетът виси от превързаната ѝ ръка. Краката и ръцете ѝ още са зачервени и я болят от боя с колана, а ушите ѝ бучат от удара по главата. Тя обаче не обръща внимание на болката. Седи и не отмества поглед от вратата, която е барикадирала с една ракла.

Преди известно време чу затръшване на външната врата, запалване на кола и свирене на гуми. Надява се да е бил Алфи. Дано да е бил той. Въпреки това продължава да стиска пистолета – няма да го пусне, докато не се увери. Будна в мрака, Мици си мисли за момичетата – колко скандали са видели, каква вреда е нанесло това на психиката им. Странното е, че Алфи не е лош баща. В никакъв случай. Той ги обожава и те му отвръщат с обожание. Никога не ги е докосвал и с пръст. Само нея. За нейно добро. За да ѝ даде урок. Защото я обича и се страхува, че ще го напусне.

Мици е слушала всякакви оправдания и е залъгвала момичетата с всякакви обяснения – дори веднъж им каза, че е нормално и всички родители понякога се карат. Повдига ѝ се, като се замисли как, охлузена и насинена след поредното сбиване, му е позволявала да я прегръща и двамата са уверявали близначките колко много се обичат. Най-ужасяващото беше, че го вярваха. Наистина го вярваха.

Луда! Тя направо си е за освидетелстване.

Но край. Мици става от леглото и тихо избутва раклата от вратата. Вдига пистолета и си поема въздух. Отваря бавно вратата и тръгва към спалнята, където се сбиха. Може би трябваше да повика полиция, когато го повали на земята. Да приеме неизбежното унижение, клюките в службата – майната им на всички! Сега, като се замисли, трябваше да ги извика много отдавна. Още втория път, когато Алфи я удари, а после се разрева като малко дете и почна да я моли да му прости.

Тя насочва пистолета напред и заема позиция за стрелба.

Стаята е празна.

Дори на бледата светлина от нощната лампа може да прецени, че си е тръгнал. Мици отново излиза в коридора и се чуди как е могла да се залъгва толкова дълго. Наистина, любовта иска жертви. Любовта и две прекрасни деца искат още жертви. Но тя би трябвало да е достатъчно умна, че да не се залъгва с това.

Мици слиза на пръсти по стълбите с професионално насочен напред пистолет във все още треперещите си ръце. Не включва лампите, докато не стигне до кухнята. Там щраква ключа. Веднага съжалява, че го е направила. Светлината е като от края на света. Като мълния, изпратена от самия Бог, за да я накаже. Тя се завърта бързо с насочен пистолет, за да провери дали чудовището не се е опънало като кит на дивана.

Няма го.

Слава на Бог за безкрайната Му милост.

Пет минути по-късно Мици вече е съвсем сигурна, че е сама с момичетата. Заключва вратите с резетата и сяда в кухнята, втренчена в мястото, където обичаше да се излежава Алфи. Мястото, където никога повече няма да седне. Пред себе си има бутилка уиски, чаша, пистолет и едно страшно, неясно бъдеще.

34

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тя е съвсем студена.

По-студена, отколкото Джей Джей е очаквал, че може да бъде човешката плът. Това го очарова. Ченгетата по телевизията го наричат мъртвешко изстиване – онзи стадий на разлагането, който учените означават като алгор мортис.

Горката Ем.

На всеки час телесната ѝ температура спада с градус и половина и сега почти се е изравнила с температурата в неотопляваната стая, където лежи. Нейната стая. Последният ѝ дом. Той отмята косата от призрачно бледото ѝ лице и нежно я прегръща с една ръка. От вътрешността на тялото ѝ се чуват странни звуци. За момент му се струва, че тя диша. Че възкръсва. Той долепя ухо до гърдите ѝ и се вслушва, за да чуе дали сърцето ѝ бие. Нищо. Премества главата си надолу по тялото, гали стройните ѝ бедра, притиска бузата си към гладкия ѝ корем. Сега разбира какво става.