– Ха-ха, много смешно. – Ник потупва малката издутина на корема си, където в миналото имаше плочки. – Спирам въглехидратите, бирата и пиците и всичко ще си дойде на мястото. Може да умра от глад и скука, но ще съм окей.

– Окей не ми звучи добре. Окей е половинчата работа. Някъде по средата между позатлъстял и щастлив и гладен, но с перфектно тяло. Можеш да се задоволяваш с окей само когато се ожениш.

– Май забравяш, че бях женен.

– Ами ожени се пак. Веднъж ти беше добре, значи пак ще ти понесе. – Тя го поглежда; не иска да събужда болката му. – Само те дразня, Ник. Все още си добър улов. Не само за китовете. Не се тревожи.

Телефонът на бюрото му иззвънява. Той се избутва назад със стола на колелца и се пресяга към слушалката над накамарените като изригнал вулкан документи.

– Каракандес.

Мици отпива глътка кафе и го наблюдава. Жалко, че не иска да излиза пак с жени. Добра партия е. Внимателен, скромен и честен. Привлекателен, но не от онези красавци, които бият отбой, когато нещата не вървят. Тя се усмихва. Да, когато Ник Каракандес изпълзи от черупката си, някое момиче ще удари джакпота.

Той затваря телефона, взема бележника, на който си е водил записки, и се плъзга обратно към бюрото ѝ.

Мици кимва към бележника:

– Какво ново?

– Виж коя е нашата жертва – казва той, като ѝ показва листа.

Мици се вглежда в разкривените букви.

– Тамара Джейкъбс? – Свива рамене. – Трябва ли да я познавам?

– От „Отпечатъци“ казаха, че може би я познаваш. В архива ни е записана като собственичка на регистрирано оръжие, което е било иззето от мерцедеса ѝ преди няколко години. Работила е като филмов сценарист. Един вид знаменитост. Пише сценарии за мащабни исторически продукции, романтични драми за живота на древните римляни и британските крале. Ти не си ли падаш по такива неща?

– Подиграваш ли ми се? „Хари Потър“ е най-близкото до британска историческа драма, което съм гледала.

Тя взема бележника му и пуска търсене в интернет на името „Тамара Джейкъбс“. На екрана излиза статия от „Холивуд рипортър“ с голяма снимка на покойната и каре с едър шрифт под нея.

Ник се навежда и започва да чете от екрана:

– Това името на новия ѝ филм ли е?

– „Плащаницата“ – измърморва Мици. – Пишела сценарий за филм със заглавие „Плащаницата“. Може би филмите ѝ все пак ще ми харесат.

8.

В РАННИЯ СЛЕДОБЕД

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Степфордски съпруги и момчета от „Медисън авеню“ стоят на пищните веранди и гледат от безопасно разстояние полицейските автомобили, които нарушават спокойствието на тихата улица, водеща до дома на Тамара Джейкъбс.

Униформените бързо отцепват сградата, която може да се окаже важна сцена на престъпление – мястото, където жертвата е срещнала убиеца си, била е отвлечена или дори убита. От друга страна, всички знаят, че извършителят може никога да не е стъпвал наблизо и единственият резултат от идването им вероятно ще бъде попълване на излишни документи, канцеларски глупости и безсмислени разпити.

След безкрайно звънене на входа на струващото поне шест милиона долара имение на сценаристката Мици дава заповед на двама полицаи да разбият задната врата. С Ник влизат предпазливо в голямата кухня, пълна с мебели от махагон и мраморни плотове. И двамата са с извадени пистолети, макар да са 99,9% сигурни, че в къщата няма никой. Не един полицай е загинал при ситуации с вероятност, по-малка от 0,1 процент.

– Чисто е – виква Мици иззад един ъгъл.

– Чисто – приглася ѝ Ник, докато минава през дневната.

Убиецът е бил тук, той го знае. Усеща го в кръвта си. Първо, двамата оглеждат стаите на долния етаж. Няма следи от борба. Качват се, за да претърсят петте спални, прилежащите бани и специалния дрешник, пълен с дрехи, обувки и чанти. Нищо не изглежда разместено.

Мици отваря един гардероб, заемащ цяла стена, и се дръпва стъписано назад.

– Боже, и в „Блумингдейлс“ не са толкова добре заредени. Така де, колко дрехи може да износи една жена?

Ник обръща гръб на купищата рокли, потничета, ризи и поли.

– Ще сляза в кабинета. Писателите са странни създания, нека да разгледаме естествената ѝ среда.

Мици хвърля последен, изпълнен със завист поглед към луксозните облекла и тръгва след него към стълбите. Слиза в кухнята при криминалистите и фотографите. Нищо не подсказва някой да е влизал с взлом преди тях. Няма изкъртена дограма, пробита ключалка или счупено стъкло. Може би убиецът изобщо не е идвал тук. А може би е хванал жертвата някъде другаде и я e принудил да го пусне в дома си. Или пък Тамара го е познавала и сама го е поканила; винаги има такава вероятност – много голяма вероятност.

Кабинетът е още по-натруфен от гардеробната на горния етаж. Дъб навсякъде, бюро по поръчка, кафяво кожено кресло – антика, както изглежда; библиотеки, пълни с всякаква справочна литература. Тамара явно е била писател от старата школа – разчитала е на истински книги, а не на източници от интернет; работила е само със сто процента достоверни данни.

На Ник му стига една секунда, за да забележи какво не е наред. Има принтер, скенер, зареждащи устройства и цял сноп добре подредени кабели.

Но няма компютър.

Инстинктивното предчувствие, което изпита от самото начало, сега се засилва. Той отваря врата на шкафчето. Не се вижда място за настолен компютър. Добре. Това не е изненада – много писатели предпочитат лаптопите. Преносимите компютри са удобни за записване на чудати и гениални мисли, докато пътуваш. Но тук няма резервни кабели или док-станция. Ник претърсва шкафовете и намира инсталационни дискове и гаранционна карта за единайсетинчов „Макбук Еър“. Готино. Много по-модерен от стария „Дел“, който подпира масата в неговия апартамент. Нещо обаче продължава да го гложди.

Писателите винаги правят резервни копия. Професионалистите записват всичко. Винаги. На няколко различни носителя.

Ник претърсва навсякъде, но не намира дори флашка, камо ли професионален резервен харддиск.

Бил е тук. Изчистил е всичко.

– Имаме местопрестъпление – провиква се. – Сигурен съм, че този тип е взел неща от кабинета.

Ник съзнава, че това негово твърдение променя всичко. Вътрешните огледи са мечта за всеки полицай. Няма вятър да издуха попадналите на местопрестъплението косми, няма дъжд да отмие петната от кръв, няма кретени да стъпчат микроследите в почвата или в пясъка. Вътрешните огледи са най-добрият източник на улики. Това е най-голямата им надежда.

Ник поглежда през прозореца. Няколко униформени претърсват задния двор. Там няма трева – само дървена настилка, малък соленоводен басейн, ограден с камъни кът за хранене и тухлено барбекю. Писателката едва ли се е цапала да пече пържоли – по-скоро е викала готвач, когато е имала гости.

– Ник, ела да видиш това – вика го Мици. Звучи по-скоро тъжно, отколкото въодушевено.

Ник се досеща, че каквото и да е намерила, няма да му хареса. Той оставя декарите дъбова облицовка и нагазва сред пасището мек бял килим в дневната.

– Котката е мъртва. – Изражението на Мици издава, че е имала такъв домашен любимец. – Очевидно убита.

Том Хикс, четиридесетгодишен брадат криминалист, облечен с гащеризон за огледи, държи в изпънатата си напред ръка бяла персийска котка.

– Вратът ѝ е счупен – обяснява той. – Под козината има следи от примка, а очните ябълки са разширени. Най-вероятно е удушена с ласо, може би дори е висяла.

Мици поклаща глава:

– Извратеняк!

– Обаче интересен извратеняк. – Ник се вглежда по-внимателно в котката, докато Том я прибира в голям хартиен плик. – Не са много хората, които носят в себе си ласо и знаят как да го използват.

Мици докосва ръката на Хикс:

– Може пък да имаме късмет и котето да е одраскало или ухапало убиеца.

– Ще я дадем на криминалния ветеринар – отвръща техникът, докато етикетира плика. – Много е добър. Ако има микроследи или ДНК от извършителя, той ще ги намери и ще каже как точно е умряло животното.