Ученият.

След тях излиза Каракандес. Бързо започва да оглежда лицата на хората. Ръководи се от инстинктите си, не от логиката. Ефрем отмества поглед. Един граничен полицай се приближава:

– Може ли да видя документите ви, господине?

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той ѝ се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.

– Ливан, така чух и аз.

Дебеланата пада като голям закръглен пън и хората наоколо надават уплашени викове. Тя се просва по очи на пода. Полицайката се навежда да види дали е добре.

Ефрем също се навежда да помогне. Да си помогне с пистолета от колана на полицайката.

174

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Малко преди полунощ Робърт Уайнсток излиза от охраняваното отделение и Мици неуспешно се опитва да прочете изражението му, докато той се приближава към нея и Ди Матео. Сестра Доусън бързо излиза от стаичката си и изприпква при психиатъра.

– Здравейте, детектив. Отново моля за извинение, че ви накарах да чакате. – Уайнсток се обръща към сестрата. – Има ли помещение, където да поговоря поверително с полицаите?

– В моя кабинет. Моля, последвайте ме.

– Благодаря.

– Аз ще остана тук – казва Ди Матео и махва към болничната стая на Привидението.

Мици, психиатърът и сестрата отиват в малък кабинет в дъновото на коридора.

– Благодаря, сестра. Това е всичко. – Уайнсток затваря вратата след нея. – Добре, седнете, моля.

Мици го поглежда омърлушено:

– Ще ми се наложи ли?

– Мисля, че да.

Мици взема още един от натъртващите задника пластмасови столове, а лекарят се настанява срещу нея.

– Знаете ли правилата на Макнотън, детектив?

– Невинен поради невменяемост, нали? – отговаря тя със свито сърце. – Подарък от добрите стари англичани за и без това обърканата ни правосъдна система.

– Точно така. И според тези правила мъжът, когото току-що прегледах, е душевно болен. Няма никакво съмнение. Умът му е достатъчно бистър, за да си спомни името, адреса, възрастта и професията си, но спонтанните му монолози на латински, откъслечните разговори с Господ и дълбокото и постоянно желание да се самонаранява, са ясни признаци за крайна форма на психическа нестабилност. Нямам друга възможност, освен да започна процеса по настаняването му в подходяща медицинска институция.

Мици опира глава на ръцете си. Когато чуе това, Картър ще се самоубие.

– Тази вечер направих само предварителен преглед, но и това е достатъчно, за да установя, че има делюзии и много лесно може да покрие критериите на Макнотън за временна невменяемост. Най-просто казано, в момента, когато убива, господин Джеймс не съзнава, че върши зло. Той е заплаха както за обществото, така и за себе си.

– А какво мислите за теста „Полицай до рамото“? Този човек се е промъквал в къщите на самотни жени и ги е убивал в съня им. Би ли го направил, ако в стаята имаше полицай?

Уайнсток се подсмихва с разбиране:

– Може би. Но случаят на господин Джеймс не е толкова прост, колкото ви го представих.

– Нищо от това, което чух, не ми звучи просто. Значи нещо в мозъка, в гените или във възпитанието му го е накарало да извърши тези престъпления – всичко друго освен това, че е искал да го извърши.

– Детективе, моля ви. Разбирам негодуванието ви, но то няма да помогне.

– Съжалявам.

– Господин Джеймс отлично съзнава какво е сторил. Разбира защо сте тук и че смятам да го изпратя в психиатрична клиника. Въпреки това поиска да говори с вас.

175

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Падането на жената не разсейва Ник. Той нито за миг не отмества поглед от стройния мъж до нея, който се навежда към полицайката и посяга към пистолета ѝ.

Ефрем се завърта и стреля към тавана, преди някой да се приближи до него.

Хората се разкрещяват и започват да залягат. Монахът сграбчва едно момиченце с жълта рокличка и го стиска силно с лявата си ръка. Детето е на не повече от четири годинки и засега ще бъде неговият щит.

– Назад! – изкрещява той към двамата полицаи в дъното на залата, които изваждат пистолетите си. – Хвърлете оръжието и стойте далеч, иначе ще я застрелям.

Оръжията издрънчават на пода и Ефрем се отдръпва между стъклените кабинки. Полицаите ще го последват, разбира се. Но засега ще ги забави. Ефрем отмества леко пистолета от главата на ужасеното момиченце и стреля два пъти в тълпата. Първият куршум улучва един тийнейджър в гърба. Вторият пръсва главата на един старец в инвалидна количка.

Ефрем хуква към салона за получаване на багажа, като повлича детето със себе си.

Ник е първият, който се затичва след него. Повечето други полицаи и охранители отиват да се погрижат за ранените и да успокоят хората. Някой сигурно ще извика подкрепления по радиостанцията, но ще е късно. Отпред стоят нищо неподозиращите митничари. Те мързеливо чакат да изпълнят задълженията си, преди пътниците да се отърват от последната бюрократична спънка и да влязат свободни в главния терминал.

Ник изкрещява предупредително:

– Той е въоръжен! Онзи мъж е въоръжен и държи едно момиченце!

Твърде късно. Чуват се гърмежи. Охранителят отляво на Ник пада прострелян. После – колегата му отдясно.

От пътниците се чуват още уплашени крясъци. Ник грабва пистолета на един ранен служител и освобождава предпазителя. Изтичва през автоматичната врата и нахлува в салона за пристигащи.

Сблъсква се с вълна от хора. Убиецът го няма. Ник оглежда салона, но не вижда нищо зад морето от вдигнати табелки с имена в ръцете на посрещачите. Изведнъж мярва черно яке, измъкващо се през един от изходите. Трябва да е той.

Ник си проправя път към изхода. Излиза и се обръща надясно. Убиецът е там.

Ник се оглежда за момиченцето. Няма я. Той се прицелва.

Твърде късно.

Куршумът пронизва лявото му рамо. Разтърсва го. Болката е ужасна.

Дългогодишният опит му помага да се мобилизира. Той запазва самообладание. Задържа дъха си. Спира треперенето на ръката. Дръпва спусъка. Срещу него руква кръв. Чува се гърмеж. Като ръкопляскане. Размазаният силует пред него се олюлява. Умът на Ник смътно регистрира друг гърмеж. В тялото му се забива втори куршум. Не го видя. Не го очакваше. Все пак фактът, че е в състояние да мисли за това, означава, че е жив. Това поне е утеха.

Краката му поддават. Няма болка – засега. Все още се събира, за да го залее като цунами – цял океан от болка. Не може да диша. Шокът блокира белите му дробове. Не може да изкара дори лек шепот от гърлото си. Нервите и мозъкът му се вцепеняват. Ник вижда ръцете си, но не може да ги помръдне. Не ги чувства. През пръстите му се процежда кръв.

Втората рана е в корема. Сериозна е. Това успява да разбере. Кръвта започва да блика.