Мици го поглежда въпросително.

– Това означава – добавя Матюс, – че Тайлър Картър има нужда от втори човек за разследването на серийните убийства.

– Шефе, пратих Ник Каракандес в Италия за убийството на Тамара Джейкъбс, а само след седмица той ще отплава кой знае къде. Освен това...

Тя замълчава. Не. Няма да му каже за личните си проблеми, пък и той сигурно вече знае.

– Освен това какво?

По изражението му личи, че не знае. Дори Матюс не е такъв гадняр, че да се подиграва с нещастието ѝ.

– Нищо, капитане. Просто не ми е лесно да се пренастроя от кисело и основателно агресивно настроение в професионално стоическо.

Той удря с длани по бюрото и се усмихва:

– Няма проблем. Добре се справи. Иди при Картър да ти даде хора и почвай да действаш по случая на Картър, докато не го разнищите или не стигнете до задънена улица. Другата седмица ще видим какво сте свършили. Така ще можеш да работиш и по двата случая, става ли?

Лицето ѝ казва не, но устата ѝ се е научила да се подчинява.

– Да, шефе.

– Свободна си. – Той отново качва крака на допълнителния стол и взема финансовите документи, с които се занимава при влизането ѝ. – Стоицизмът много ти отива, Фалън.

– Благодаря, шефе. Как предпочитате затръшването на вратата – да излезе от пантите или само да счупя стъклото?

82

ТОРИНО

Фабио Гория пуши цигара след цигара, докато шофира.

– Не е далеч – обяснява той. – Минаваме реката и после около шест километра на югоизток, в гората. Кракси и жена му имат вила и там се крият. Регистрирана е на моминското ѝ име.

Дъждът се е усилил. През прозореца Ник вижда едва до мантинелата на магистралата.

– Казахте, че се крие. От какво?

Гория го поглежда за момент:

– Надявах се вие да знаете.

– От карабинерите?

– Възможно е, но едва ли. – Частният детектив дръпва за последно от цигарата и изстрелва фаса през пролуката на прозореца. В мрака зад колата се разхвърчават червени светулки. – Ако аз бягах от карабинерите, нямаше да се скрия в къща, която е моя собственост и може лесно да бъде открита.

– Тогава нямам представа. В момента нищо не ми е ясно. Но имам предчувствие, че Кракси е свързан с убийството, което разследвам.

– А пък то според вас е свързано със свещената плащаница, така ли? Около нея също има доста тайнственост. Научихте ли нещо за нея?

– Да, някои неща. Главно от лъжливия уредник. Затова не знам на какво да вярвам.

– Недоверието в непознати рядко вкарва в беда.

– Това някаква италианска мъдрост ли е?

– На баща ми.

– Мъдър старец.

Гория се засмива:

– Не съвсем. Умря на четиридесет от цироза, но е оставил отпечатъка си върху мен, както правят повечето родители.

Ник отново поглежда към равното поле, през което минават. Светлините на града вече не се виждат. Колата се носи по двулентово шосе, навлизащо между нивите.

– Имайки предвид онова, което току-що казахте за Кракси и професионалната му дейност, разумно ли е да го изненадваме така посред нощ?

– Не сме толкова глупави. Прав сте – въпреки че наближава шейсетте, Кракси може да ви пречупи врата и да ви зарови в двора си като куче кокал. Затова няма да сме сами и няма да му дадем тази възможност.

– Радвам се да го чуя.

Пет минути по-късно фиатът отбива от главното шосе и продължава по тесен, виещ се път към селцето Валпиана. Гория изключва фаровете и спира в началото на неравен каменист път от дясната страна.

– Ще спрем тук и ще продължим пеша.

Ник разкопчава колана си, слиза в ситния дъждец и затваря вратата възможно най-тихо.

Докато вървят през гората, италианецът изважда мобилния си телефон и изпраща предварително написан есемес на някого от хората си. След минута телефонът започва да вибрира в ръката му. Гория спира и се обръща към Ник:

– Сега ще набера този номер и човекът, който евентуално ще се обади, ще бъде Кракси.

Ник го поглежда изненадано.

– Един от хората ми е пуснал телефона през един отдушник в къщата на Кракси по-рано тази вечер, докато той беше излязъл. Когато го намери, няма да го докосне. Ще вдигне едва след като се увери, че не е експлозив.

Гория натиска копчето за набиране.

Както очакват, чува се само сигнал от звънене, но никой не вдига.

– Мелодията на звънене е особена – обяснява игриво частният детектив, когато отново набира. – Знаете ли „Розовата пантера“?

– Разбира се. Хенри Манчини – той е италиански композитор, затова ли го избрахте?

– Не. – Отново никой не вдига и Гория набира за трети път. – Не е италианец. Манчини е американец. Обаче семейството му е от Абруцо, като моето. – Изведнъж дръпва телефона от ухото си и го подава на Ник. – Той е.

Ник хваща апарата.

– Господин Кракси, моля ви, не затваряйте, аз съм...

Връзката прекъсва.

– Затвори.

– Пробвайте пак. Натиснете копчето за повторно набиране.

Ник опитва пак и чува, че от другата страна някой вдига.

Той започва да говори бързо, за да каже възможно най-много неща, които биха накарали Кракси да го изслуша.

– Господин Кракси, казвам се Ник Каракандес от полицията в Лос Анджелис и трябва да говоря с вас.

Този път не му затварят. Той чува, че връзката още е отворена – зловеща тишина, прекъсвана от леко пращене.

– Имам нужда от помощта ви. Трябва да говоря с вас за Тамара Джейкъбс и отношенията ви с нея.

Никой не отговаря. Ник продължава:

– Моля ви. Знам, че сте там. Знам, че ме чувате. Идвам чак от Лос Анджелис, за да говоря с вас. Искам да ви задам няколко въпроса.

Все още нищо.

– Господин Кракси, signore, ще ме приемете ли? Можем ли да се видим някъде?

От телефона се чува само пращене.

Ник поглежда разтревожено Гория:

– Не съм сигурен, че е там.

– Не затваряйте. Ще стигнем след няколко минути. Ще видите къщата му и моите хора.

Ник продължава да говори, докато се примъкват през гората, слизайки по хлъзгав склон от мека, мокра почва и гнили листа. Между дърветата се появяват светли жълти правоъгълници. Прозорци. Гория взема от колана си стандартно военно уоки-токи – от онези, които кодират сигнала и позволяват да говориш с хора в радиус до седем километра.

Частният детектив прошепва нещо на италиански. Повтаря същите думи и изчаква малко. Постепенно изражението му се променя.

– Нещо не е наред – казва след няколко секунди. – Случило се е нещо.

83

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тайлър Картър или е гений, или абсолютен задник. В отдел „Убийства“ няма общо мнение по въпроса. Най-високият процент на разкриваемост, постигнат от един детектив в щата, означава, че можеш спокойно да заложиш парите си, че до няколко години този детектив ще бъде повишен в капитан. Трийсет и три годишният мъж обаче е арогантен и самовлюбен, не уважава нищо и никого и често докарва хората си до пълно изтощение.

Картър идва от банкерско семейство и няма как да не се откроява сред колегите си. Очаквало се да наследи занаята от баща си и дядо си, но той решил друго. Предпочел значката и пистолета пред куфарчето и пакета акции. Дори таткото и неговите милиони не успели да го разколебаят. „Уолстрийт“ може да е изгубила, но пък лосанджелиската полиция със сигурност е спечелила. Прицелил се е в майорския чин, преди да навърши четиридесет, и сигурно се надява да стане комисар достатъчно скоро, за да влезе в политиката, преди да удари петдесетака. Всичко върви по план. Или поне вървеше – допреди осем месеца.

Допреди Привидението.

„Привидението“ е името на серийния убиец, когото преследва – прякор, за който полицаите се молят на Бога да не стигне до знанието на пресата. Досега извършителят има десет трупа в актива си и никой не би се изненадал, ако бъдат открити още десет.

Мици Фалън седи пред бюрото на Картър, който ѝ разказва в какво се е забъркала:

– Прякорът идва от факта, че никой никога не го е виждал...