Снощи пак си легна с отворен прозорец и красива стажантка от Бразилия, плътно притисната до него, за да се възползва от телесната му топлина. Зората вече настъпва зад буйната гора около дома му. Но когато отваря очи в розовата светлина, той осъзнава, че е допуснал голяма грешка.

– Buongiorno¹ – казва непознатият, облечен в черно мъж, застанал до леглото му.

– Vaffanculo!² – изругава Сакони и се опитва да седне.

Дръпва лявата си ръка и усеща, че е вързана. Дясната – също. Той трескаво се оглежда за любовницата си.

– Къде е Бенедета?

– В банята – отговаря монахът, като кимва назад. – Ще я доведа след малко.

Сакони е чел за престъпниците. Как понякога прибягват до физическо или сексуално насилие, ако ги предизвикаш. Най-добре да запазиш спокойствие и да не ги дразниш. Да не направиш така, че един обикновен грабеж да прерасне в нещо по-опасно.

– Вижте, не искам никой да пострада. Вземете каквото искате. Ключовете от мерцедеса са в панталона ми на онзи стол. В сейфа има пари. Ще ви дам всичко.

– Роберто Кракси.

Името го кара да замълчи.

– Кракси е причината да съм тук.

– Не разбирам.

Монахът се приближава; поглежда го с черните си очи през дупките на плетената маска, която носи.

– Напротив, знаеш. Ти си Марио Сакони. Кракси ти е платил за нещо, което не е трябвало да правиш. Ти си злоупотребил с властта си, с дарбите, които ти е дал Господ.

– Не, не. Грешиш.

Погледът на монаха издава увереност, че не греши. Той се отдалечава от леглото и отива в банята. Връща се с голото момиче в ръце. Едва когато пуска малкото ѝ разтреперано тяло на леглото, Сакони вижда, че ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Устата е залепена с дебело тиксо. Бенедета започва да се гърчи.

– Роберто Кракси ти е платил, за да изследваш нещо – нещо много ценно. Искам да ми дадеш резултатите от изследванията и всички проби, които са ти останали.

– Грешиш. Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.

Юмрукът се стоварва неочаквано върху лицето му. Сакони изпищява от болка. Носът му е счупен. В устата и по бузите му потича кръв.

– Не споменавай напразно името Господне.

Монахът бръква в черния си панталон и изважда дълъг, тънък предмет, красиво инкрустиран със седеф. Натиска едно копче и петнайсетсантиметровото острие, което се появява, разсейва всички съмнения за предназначението на предмета. Ефрем приближава стилета пред очите на Сакони, за да му покаже колко е остър и смъртоносен. Сяда на леглото, хваща Бенедета за врата и я дръпва към любовника ѝ. Изтегля косата ѝ назад така, че да гледа Сакони в очите. Сега нейният страх се слива с неговия.

– Така. Ще ми кажеш ли сега за изследванията?

Сакони още се колебае.

Ефрем допира върха на острието до нежната кожа под дясното око на момичето. Вглежда се в лицето на учения. Веднага вижда, че му е безразлично. Този човек не е герой и между него и момичето няма любов. Монахът я блъсва. Чува как се изтъркулва през леглото и пада на твърдия под.

Неочаквано Ефрем пробожда със стилета лявата буза на Сакони.

Очите на учения се изпълват с ужас много преди мозъкът му да регистрира болката.

Ефрем бавно издърпва стилета. Запушва с ръка устата на Марио, за да заглуши стоновете му. Една капка кръв от върха на острието попада в очите на генетика.

– За последен път те питам. Кажи ми какви изследвания направи за Кракси.

¹ Добро утро (ит.) – б. пр.

² Мамка му (ит.) – б. пр.

107

– Събуди се приятелю.

Ник чува гласа, но не е достатъчно разсънен, за да отговори.

– Трябва да действаме, хайде – настоява Гория, като поставя ръка върху рамото му. – Ник, трябва да тръгваме. Събуди се.

Каракандес се надига на лакти. Примижава на ярката светлина, когато Гория дръпва пердетата. С два пръста прогонва съня от очите си.

– Буден съм. Дай ми само минута да се окопитя.

– Правя кафе и яйца, после трябва да тичаме. – Гория излиза от стаята. – Няма време.

– Разбрано.

Олюлявайки се, Ник се добира до банята. Чувства се полупиян. Отива до тоалетната, после застава под душа. Отначало водата е твърде студена, после твърде гореща, след това пак твърде студена. Накрая се насапунисва и се пъхва под редуващата се ту ледена, ту вряла струя. Часовата разлика и недоспиването го скапват.

Избърсва се и облича чиста мека памучна риза в синьо каре, синьо горнище с качулка и дънки „Гап“. Взема блекберито си от нощното шкафче и написва имейл на лейтенант Капелини:

Карлота,

Тази сутрин няма да съм в стаята, затова недей да идваш. Снощи малко се напих с едни хора, с които се запознах в хотела, и се оказах в другия край на града. Ще ти се обадя следобеда да се уговорим.

Благодаря.

Приятен ден.

Ник

Натиска бутона за изпращане и влиза в кухнята, където Гория тъкмо изсипва бъркани яйца и пушена сьомга от един тиган в чиниите.

– Сипи си кафе. – Махва към стъклена кана с вряла кафява течност. – В хладилника има мляко и сметана.

– На теб да ти сипя ли?

– Si. Чисто.

Ник взема две бели чаши от една полица и сипва кафе. Двамата сядат на пейки до дълга талашитена маса с изглед към голяма продълговата поляна с дървета от двете страни. Това е градина на мъж, който живее сам. Няма цветя, няма украса, само трева, която можеш набързо да окосиш и да седиш на нея, когато имаш време за мързелуване.

Снощи не успяха да вечерят и сега Ник е по-гладен, отколкото очакваше.

– Яйцата са много вкусни.

– Grazie. Италианските момчета се учат да готвят добре.

– Един ден от теб ще стане добра домакиня.

– Много смешно. Яж бързо. Трябва да действаме, за да не съжаляваме, че сме спали.

И двамата са изтощени, но знаят, че се надбягват с времето. Ако похитителят на Кракси се е добрал до същата информация, която те научиха от Ерика, със сигурност скоро ще стигне до учения, на когото бившият карабинер е дал да анализира ДНК от плащаницата.

В шест и четиридесет и пет Ник и Фабио вече пътуват на югоизток по улица „Антонио Киеза“ и булевард „Гарибалди“. Малко след седем излизат на Северната околовръстна магистрала и доста бързо стигат до пункта за таксуване по посока Милано, където голям камион е спукал гума. Шосето е покрито с гумени парчета. Ядосани шофьори свирят с клаксоните, докато минават покрай закъсалата машина като рибни пасажи, заобикалящи тромав кит.

В 7,15 излизат при Кивасо, а когато тихо затварят вратите и тръгват към малка самотна къща в края на грамадно имение, вече е 7,35.

– Онзи замък отзад – обяснява Фабио, като посочва постройка с червени тухлени стени и зелени капаци на прозорците – се казва „Кастането По“. Това е родният дом на Карла Бруни.

Ник поглежда безупречно поддържаното имение.

– След като си отрасла на такова място, изглежда логично да се омъжиш за президент, за да запазиш начина на живот, с който си свикнала.

– Но точно пък за Саркози? – Гория свива рамене и продължава към къщата. – Не мога да си обясня защо една красива италианка би избрала френски гном.

Отваря черната метална порта и двамата се приближават по алеята, постлана с кехлибареножълти камъчета, до триетажната къща с прекрасна гледка към тучните торински възвишения и околните лозя.

Италианецът кимва към черния „Мерцедес SLK“ от едната страна.

– Това е неговата кола. Значи си е вкъщи.

Ник протяга ръка към кръста си и опипва пистолета, който снощи получи от частния детектив.

Гория вдига огромната месингова халка, висяща по средата на лъскавата черна врата, и почуква силно. Бръква в джобчето на якето си и изважда фалшива служебна карта.

– Карабинери! Signore Сакони, отворете!

Ник се отдалечава от вратата и тръгва около къщата. Надниква през прозорците на долния етаж, после се връща отпред.