– Тя може да е мръсна, но ти си тъпак. След десет минути тя ще е чиста, а ти ще си останеш тъпак. Някои неща не могат да бъдат измити.

– Просто казвах...

– Недей да казваш нищо. Първата стъпка към това, да престанеш да бъдеш тъпак, е да си затвориш устата. Започвайки отсега.

Полицаят се отдалечава и започва да проверява пораженията по вратата. Мици оглежда стаята, в която Джени живее и вероятно нарича свой дом. Няма рамкирани снимки, няма телефон, няма готварска печка. Само малък телевизор, микровълнова и чайник. Мици е виждала по-добре обзаведени затворнически килии. Кремавият юрган на леглото е целият в петна от кафе и прогорени дупки от цигари. Долният чаршаф изглежда така, сякаш никога не е сменян.

Мици повдига матрака и намира странна колекция: десетки презервативи, страховит готварски нож и ултразвукова снимка на неродено бебе. Мици се вглежда в нея. Снимката е от шестнайсетата седмица, датата е отпреди две години. Вероятно Харисън е забременяла и или е изгубила бебето, или е направила аборт. Сигурно още си фантазира какво е да си майка.

Мици пуска матрака, избърсва ръцете си и оглежда кухненския кът. На хладилника има две снимки, прикрепени с магнити с форма на плодове. Едната е на Харисън с мъртвото момиче в нощен клуб – смеят се и държат големи коктейли със сламки и много зелени листа вътре. На другата двете са на плажа по бикини и изпращат въздушни целувки към обектива. Харисън изглежда почти както сега. Мици предполага, че снимката на плажа е правена през лятото, а тази с коктейлите – на Нова година. Харисън не прилича на момиче, което пие коктейли по нощни клубове всяка седмица.

В хладилника има четири пакета полуготова храна за микровълнова печка, евтино крема сирене, няколко мухлясали парчета кашкавал, четири консерви риба тон и половинлитрова бутилка водка. В двата шкафа до малкия умивалник има само няколко различни чаши, три купички и две чинии. Шише белина, препарат за миене и няколко мръсни сухи парцала са единственият признак, че тук изобщо някой някога чисти.

Харисън се връща в стаята. Изглежда уморена, но малко по-свежа. Единственото, което закрива интимните ѝ части, е избелял зелен пешкир. Изрусената ѝ коса виси на мокри кафяви кичури като миши опашки. Мици отива при входната врата и я отваря за униформения полицай.

– Дай ни пет минути.

Той с удоволствие излиза. Харисън отваря вградения гардероб и изважда избеляла розова тениска и чифт черни дънки. Или няма чисто бельо, или не носи. Обува на босо чифт мръсни маратонки, после изсушава мократа си коса с кърпа.

– Сешоарът е развален. Приличам на мокър помияр.

– Добре си. Колегата каза, че са те обрали. – Мици продължава да обикаля жилището. – Какво са взели?

– Нищо. Нямаше какво да вземат. – Тя оставя кърпата, после решава, че е била прекалено честна. – По дяволите, не е вярно. Откраднаха малко пари, които събирах за почивка. Имаше около петстотин долара, бижута и разни други неща, и мобилния ми телефон, чисто нов.

Мици се усмихва и тръгва към вратата.

– О, да, сигурно. Докато стигнем в участъка, ще си спомниш, че са взели и петдесетинчова триизмерна плазма, няколко рокли „Валентино“ и достатъчно чифта „Джими Чу“, че да обуят стоножка.

121

ТОРИНО

Шумът събужда Роберто Кракси.

Глухо кънтене. Още веднъж. Кракси няма представа колко е спал. Въздухът е горещ и застоял – а той е изнемощял от обезводняването. Земята под него се разтриса. Наблизо се стоварва нещо тежко. Чува се още едно глухо изкънтяване.

И още.

Той се досеща какво е. Някой премества тежки камъни от плочата над главата му. Кракси стиска юмруци и напряга мускулите на краката си. В следващите няколко минути или ще се освободи, или ще умре.

Шумът се чува по-ясно. Камък след камък. Били са натрупани върху плочата, за да я затискат. Най-горните вече са преместени; сега неизвестният посетител отвън избутва последните. Краката на Кракси са изтръпнали. Той мобилизира цялата си физическа и психическа сила, за да се подготви за тържественото отваряне на гробницата. Тишина.

Вероятно похитителят обмисля как да отвори саркофага. Едва ли ще се наведе и ще избута плочата с цялата си сила, защото това ще го извади от равновесие. Няма и да я дръпне към себе си, защото така рискува да бъде затиснат. Не, най-вероятно ще я отмести странично – откъм главата на Кракси. Това е единственият начин да остане надвесен директно над него.

Кракси е прав. Монахът дръпва плочата наляво с едно-единствено мощно движение. Бившият войник реагира с мълниеносна бързина. Изскача рязко от саркофага.

Монахът полита назад – очаквал е съпротива, но не толкова бърза и ожесточена.

Глезените на Кракси се огъват още щом стъпва на земята. Но е свободен. Дясната ръка на монаха потрепва. Движение за частица от секундата, но решаващо. Кракси вижда проблясъка твърде късно. Хваща се за корема.

Стиска металния шиш, с който монахът току-що го е пробол.

Кракси знае, че шишът е пронизал цялото му тяло. Опитва се да не падне, докато държи метала с двете си ръце. Свлича се на колене.

Ефрем се приближава до него. Поглежда безразлично кръвта, която се просмуква в ризата на бившия войник, и хладнокръвно преценява ситуацията.

Така ще умре твърде бавно.

Той заобикаля Роберто. Застава зад него. Стиска главата му с лакът и с едно бързо движение счупва врата му.

122

ТОРИНО

Ник попада в задръстване малко след като вижда табелите за Южното околовръстно към Савона и Пиаченца. Дотук с изчисленията на навигацията. Близо час му трябва, за да се добере от А55 до А6. Замисля се дали да не звънне на Мици или на Ейми. Има да им казва много неща. Има много работа, която трябва да свършат. Но не възнамерява да използва мобилния телефон в джоба си. Откакто се раздели с Фабио, го държи изключен – освен при краткото влизане в интернет, за да намери куриерската фирма – и не смята да го включва повече. Рано или късно ще намери някой уличен автомат. Засега мобилният е само за спешни случаи.

След петдесет километра, които взема за четиридесет минути, попада в ново задръстване, което стига до Савона. Опитва се да заглуши шума от клаксони, като пуска радиото. Когато най-сетне започва да се движи с нормална скорост, осъзнава, че е бил толкова съсредоточен да се оглежда за тъмносините коли на карабинерите или по-светлите синьо-бели на полицията, че не е обърнал почти никакво внимание на странната смесица от градски и земеделски пейзажи, които се сменят край прозорците. Слабата зимна светлина вече почти изчезва, когато навигацията прекъсва мислите му, за да обяви очакваното време за пристигане – до крайната му цел все още остават над два часа. Ще пристигне късно вечерта.

Може би не е лошо, че ще се забави. Ако има късмет, ще завари Брусар да си почива в дома си. Ник няма снимка на учения, само описанието на Ерика. Знае, че Брусар е висок и слаб, елегантен, с прошарена коса и добре оформена посивяла брада. Прави впечатление.

Освен това е женен. Съпругата му се казва Урсула. Дребна и закръглена. Пълна противоположност на съпруга си. Тъмнокоса и с малки ръчички като на хамстер. По този смешен начин я описа Ерика.

Ник стриктно следва безстрастните указания на навигационната система и излиза през пункта за плащане при Савона. Трябва да е вече по средата на пътя. Основният въпрос, който си задава, е дали се движи преди или след мъжа, който уби Марио Сакони и който според него е убил и Тамара Джейкъбс.

И ако изостава от него – с колко? Ник поглежда приближаващите отпред табели, осветени от фаровете. Тъкмо влиза във Франция. Въпросите му съвсем скоро ще получат отговор.

123

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

В събота фабриката функционира с минимален персонал. Отчасти защото в момента няма много работа. Отчасти защото твърде малко жени са готови да жертват част от скъпоценните си уикенди. Времената наистина са трудни, но изкушението да си беден под калифорнийското слънце, е по-примамливо от перспективата да станеш с няколко долара по-богат, прекарвайки в задушния цех който и да е ден от седмицата, особено събота.