Матюс се отдалечава ядосано и Мици остава няколко секунди на място, преди отново да влезе в стаята за разпити. Налага си да не мисли за Ник, а да се концентрира върху другото убийство. Усмихва се пресилено на Харисън и продължава с въпросите:

– Ким работила ли е през последните няколко седмици?

Джени я поглежда неразбиращо.

– Имам предвид редовна работа, не нощната.

– А, разбрах. Работим на едно и също място. За жълти стотинки в един шивашки цех в Модния район¹⁰.

– Къде?

– „Фаид фабрикс“ на булевард „Уест пасифик“. Аз я уредих с тази работа.

– Какво правите там?

– Шием. Режем. Зашиваме разни неща. Главно чаршафи, завеси, такива работи.

Модният район на Ел Ей обхваща 100 улици и Мици познава всяка една от тях. Принудена да издържа цяло семейство с ограничен бюджет, тя бързо научи къде са евтините магазинчета и разпродажбите.

– Много котки, събрани на едно място – отбелязва тя. – Сигурно се стига до показване на нокти.

– Да, понякога, но през повечето време се разбираме добре. – Джени поглежда чашата си. – Може ли още кафе?

– Разбира се. Ще направим кратка почивка. Но първо ми разкажи за колежките си. Ким карала ли се е с някоя?

– Никой не смееше да я тормози – нито мен. Обичахме да се забавляваме, ако ме разбирате. Имаше шеги и подхвърляния, но всички ни уважаваха.

Мици задава въпроса по друг начин:

– Възможно ли е да сте стигнали твърде далеч? Да сте преминали границата?

– В какъв смисъл?

– Да сте дали повод на някого да ви намрази?

Харисън се почесва по веждата.

– Сега не. Имаше едно момиче, но напусна. Ема, Ема Варли. Натегачка – нали ги знаете тия. Толкова се напъваше да работи, че изглеждаше, сякаш всички други се скатаваме. От време на време я закачахме. – Харисън вдига два пръста към бузата си. – Има рождено петно и все се опитва да го крие, затова колкото повече се стараеше да го замаскира, толкова повече ѝ се подигравахме.

– Проявявала ли е агресия?

– Шегувате ли се? – изсмива се Харисън. – Не е способна на такова нещо. Тя е една смотана мишка.

– Мишките могат да бъдат опасни – питай слона. Тази фабрика, „Фаид фабрикс“, кой е собственикът? Някой господин или госпожа Фаид?

– Мъж е, но не се появява много често. Идва може би веднъж месечно. Има две-три фабрики в града, все за дрехи. Цехът се ръководи от управител на име Джеймс. Викаме му Чироза.

– Това е малкото или фамилното име?

Харисън се намръщва озадачено.

– Имам предвид Джеймс, не Чироза – уточнява Мици.

– Фамилно. Не знам малкото му име. Той е пълен идиот. – Джени се замисля за момент. – За да бъдем честни, през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията. – Тя отново посочва чашата. – Наистина имам нужда от кофеин. Ако не, трябва да ми позволите да дръпна една марихуана.

– Само кафе – отсича Мици. Посочва листовете, попълнени от Джени. – Ще кажа да сложат една кафеварка, докато дам тези имена на моите хора и проверя дали от отдел „Грабежи“ са поправили вратата ти.

– Може ли да питам нещо?

– Да?

– Защо се държите толкова добре с мен? Повечето хора ме мислят за курва и ме третират като отрепка. Защо вие не сте като тях?

– Може би защото не си отрепка. Може би просто животът ти е скапан и те прави да изглеждаш така. – Мици се връща до масата. – Преодолей тази криза и започни на чисто, Джени. Помогни ми да заловя убиеца на приятелката ти и ще направиш нещо добро. Измети миналото. Така ще живееш с мисълта, че заслужаваш ново начало.

Харисън кимва и за секунда Мици си мисли, че от думите ѝ може би ще има някаква полза. Ако беше хванала това момиче преди няколко години, може би щеше да успее да обърне живота ѝ към по-добро.

¹⁰ LA Fashion District – обширен район в центъра на Лос Анджелис с повече от 1000 магазина, дизайнерски ателиета и складове, известен като център на текстилната индустрия на Западното крайбрежие в САЩ. – б. р.

128

НИЦА, ФРАНЦИЯ

Урсула Брусар е скромно облечена с бяла копринена блуза и дълга синя плисирана пола. Единственият видим признак за богатството ѝ са перленият гердан на врата, масивната златна халка и годежният пръстен с огромен диамант на пръста ѝ.

– Знам, че ще ви прозвучи странно – казва Ник, когато двамата застават пред него в кабинета на Брусар, – но трябва да напуснете къщата, и то колкото е възможно по-скоро. – Поглежда Едуар в очите. – По-рано днес видях бившия ви колега, monsieur Брусар. Бил е изтезаван и убит в леглото си. Убиецът му е човек, който не се колебае да отнеме човешки живот. – Обръща се към Урсула. – Младата жена, с която Сакони е бил през нощта, също е била убита – след като е била вързана, а устата ѝ – запушена.

Урсула Брусар закрива устата си и се притиска до съпруга си. Той си придава смело изражение заради жена си.

– Знаете ли защо?

– И двамата знаем защо. – Погледът на Ник красноречиво показва, че няма да се остави да го залъгват. – Вие сте анализирали ДНК, взета, – тоест открадната, от Торинската плащаница, и някой иска да ви убие заради това, което сте открили.

Madame Брусар проговаря, преди мъжът ѝ да успее:

– Откъде взехте адреса ни?

– Даде ми го Ерика Кракси.

Тя кимва, после пита колебливо:

– Те добре ли са? Ерика и Роберто?

Ник решава да каже истината:

– Не съвсем. Роберто изчезна. Мислим, че все още е жив. Ерика е в безопасност. Лично се погрижих за това.

Урсула събира ръцете си и прошепва нещо на френски, което Ник нито чува добре, нито успява да разбере.

Едуар обаче я разбира. Той може да е правил много глупости в живота си, в повечето случаи за пари, но никога не пренебрегва съветите на жената, с която живее повече от трийсет години. Без да продума, отива до стената зад детектива и силно натиска дървената облицовка с дланта на дясната си ръка. Отваря се врата. Зад нея се вижда черен сейф с размери половин на половин метър. Брусар губи близо трийсет секунди, докато въведе сложния цифров код на ключалката. Накрая дръпва тежката стоманена дръжка и отваря вратата.

Ник поглежда часовника си. Десет минути са минали, откакто влезе в къщата. Шестстотин секунди, през които убиецът на Марио Сакони може да ги настигне.

Французинът изважда единственото нещо, което има в сейфа – запечатан плик с размер А4.

– Това е – казва, като го подава на Ник. – Всичко е вътре. Пълните резултати. Оригиналният протокол. Данните и остатъкът от пробата.

Ник взема плика и го отваря. Вътре има гланциран лист с нещо, което прилича на гигантски баркод. Генетичен отпечатък. Божията ДНК? Или просто ДНК на неизвестен смъртен? В малко найлоново пликче има няколко тъмни люспици. До тях е залепен миниатюрен 8-гигабайтов микрочип за USB. Има записки и писма. Печатни и ръкописни документи на италиански и френски. Има и на английски – от Тамара Джейкъбс за Роберто Кракси.

Ник вдига глава. Не към Едуар. Вече му е ясно кой взема важните решения в семейство Брусар.

– Madame, трябва да се махнем от тук – веднага.

– Тогава тръгваме. – Урсула Брусар отваря вратата на кабинета. – Животът ни е във ваши ръце, Monsieur.

129

Едуар Брусар натиска копчето на ключодържателя си и автоматичната желязна порта в задната част на имението се отваря. Той изкарва почти безшумно черното Бе Ем Ве 7 на страничната уличка.

Ник седи отзад, приведен и с готов за стрелба пистолет. Докато минават по крайбрежната улица, Урсула провежда няколко разговора от телефона в колата. Пенливите морски вълни се разбиват с грохот от лявата им страна. Отдясно един до друг са наредени лъскави хотели. Ник оглежда другите автомобили от всички страни, като използва централното и страничните огледала.