Въпреки че би могла да извика такси на Джени или да я изпрати с някой униформен, тя решава да я закара лично до Бойл Хайтс. Не иска момичето да се попилее някъде и да остави в разследването дупка, по-дълбока от Големия каньон. Докато кара, Мици избягва да задава други въпроси около убийството. Мозъкът на Джени сигурно съвсем се е размекнал. Един неангажиращ разговор изглежда по-полезен.

Момчетата от „Грабежи“ са удържали на думата си и Джени благодарно отключва новомонтираната ключалка.

– Трябваше да прережем лентичка или нещо подобно – отбелязва тя. – Тук никога не е слагано нищо ново. – Обръща се към Мици. – Защо не влезеш да пийнем по едно? Имам водка.

– Не, благодаря. Скапана съм. Имаш номера ми – намери някой уличен телефон и ми се обади в понеделник. Може и по-рано, ако се сетиш нещо ново или просто ти стане кофти и имаш нужда да поговориш с някого.

– Благодаря.

Мици изчаква вратата да се затвори и ключалката да изщрака. После си тръгва. Светът е пълен с Дженита – самотни жени, изхвърлени от живота, които не могат да се върнат в правия път. Докато пътува към къщи, Мици мисли за снимката от видеозона, която намери под дюшека на Джени, и се пита дали някой ден младата жена ще се вземе в ръце и ще има щастието да се омъжи и да има деца. Въпреки всичко, което е изтърпяла от Алфи, самата Мици е готова да го преживее отново, ако това е цената, която трябва да плати, за да има Джейд и Амбър.

Тя спира пред къщата и влиза. Вътре е ужасно празно. Няма го Алфи. Няма ги децата. Само тя и самотата ѝ. Замисля се как ли ще живее, след като момичетата напуснат родното гнездо. Поглежда часовника си. Наближава един, но тя няма да може да заспи. Мислите ѝ започват да блуждаят. В Калифорнийския щатски затвор всички вече са заключени по килиите си. Институцията е предвидена за две хиляди затворници, но вътре са натъпкани два пъти повече. Полицаите наричат това „уют“. Лампите са изгасени. Във вонящия тъмен лабиринт се чуват странни звуци. Хиляди мъже – включително бащата на нейните момичета – лежат втренчени в тавана и размишляват върху постъпките, заради които са объркали така живота си.

– Продължавай да мислиш – изрича тя с твърд глас. Отваря хладилника и осъзнава, че е забравила да напазарува. – Хубаво си помисли какво изгуби.

Мобилният ѝ телефон иззвънява и тя го грабва от масата.

– Ало.

– Мици, Ник се обажда.

– Слава Богу! Какви си ги надробил, по дяволите? Матюс ще те разкости.

133

НЕДЕЛЯ СУТРИН

ФРАНЦИЯ

През прозорците във фоайето на хотел „Шератон“ прониква мека светлина. Утринта обещава денят да е по-топъл от обичайното за този сезон.

Ник и семейство Брусар са се разбрали да се съберат в седем сутринта и всички идват навреме. Едуар и Урсула плащат сметката, докато детективът седи в едно кресло и гледа как хотелът се пробужда.

Започва последната му работна седмица. Тази е основната мисъл, която занимава ума му. Това е началото на края. Краят на живота му като полицай и личните драми, свързани с него.

Той мислено си представя как ще протекат последните му няколко дни. През нощта разказа на Мици какво се случи в Торино и тя обеща още днес да отиде при Матюс и да му обясни всичко, включително причината да вземе улики от убийството на Сакони. Скоро двамата с Брусар ще кацнат в Лос Анджелис, а Урсула ще е в безопасност в Швейцария. Утре ще вземе показанията на Брусар и ще го предаде на някого, който ще поеме случая след неговото напускане. Във вторник, при малко късмет, всички веществени доказателства ще бъдат обработени и проверени. Трудно е да си представи какъв скандал ще гръмне, след като се разчуе, че има ДНК профил на Мъжа от плащаницата. На Адам Жажа и другите глупаци от „Връзки с обществеността“ ще им се отвори много работа.

Ник няма търпение да дойде четвъртък – дотогава лосанджелиската полиция трябва да е получила уверенията на френските власти, че ще закрилят Едуар и Урсула Брусар, и ученият ще може да се върне при обичаната си съпруга. В петък вечер Ник ще надига студени бири в някой шумен бар и ще се сбогува с колегите от управлението.

Семейство Брусар се приближават и го изкарват от размишленията. По лицата им личи, че нещо не е наред.

– Има стачка. – Едуар свива отчаяно рамене. – Наземните диспечери в цяла Франция.

– Изненадващи действия – обяснява Урсула. – Всички полети са спрени за двайсет и четири часа.

Ник хваща лицето си с две ръце.

– Не можем да останем тук. Не можем да чакаме цяло денонощие, това ще ни навлече само неприятности.

– Съгласен съм. – Едуар се обръща към жена си: – Можем да отидем с колата до Женева и да вземем самолет от там.

Ник няма представа на какво разстояние е Швейцария, затова пита:

– Колко ще ни отнеме?

Едуар свива рамене:

– Неделя е, няма много движение. Предполагам, че шест-седем часа, зависи дали ще спираме.

– Ще трябва да спрем – намесва се Урсула. – Немислимо е да пътуваме толкова без почивка.

– Хайде да тръгваме тогава. – Ник се изправя. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Ще поръчам да докарат колата – казва Едуар и тръгва към главния вход. – Можем да изчакаме отвън.

– Не. Вътре. Ще изчакаме до последния момент и тогава ще излезем.

– Добре, както кажете – смутено отговаря французинът.

Урсула се приближава до Ник, докато мъжът ѝ отива да извика пиколото.

– Той не е добре – споделя тя. – Не иска да говори за това, но е вярно.

– Какво му има?

Тя поставя ръка на гърдите си.

– Миналата година получи сърдечен пристъп. Аритмия.

– Това е смущение в ритъма на сърцето, нали?

– Oui. Получава ППС – преждевременни предсърдни съкращения. Лекарят казва, че е от стрес, може би и от прекаляване с кафето и цигарите. Накарах го да се откаже от пушенето, но от кофеина не може.

– Аз съм същият. – Ник се опитва да я окуражи с усмивка. – Madame Брусар, не искам да ви лъжа, все още не сте в безопасност. Ще направи всичко, за да предпазя вас и съпруга ви, но не съм сигурен, че мога да ви спася от стреса.

– Разбирам. Исках просто да знаете за състоянието му.

Едуар се връща към тях.

– Благодаря – обещава Ник, – ще го държа под око.

– Мерси.

– Колата е отвън – обявява ученият, като се усмихва спокойно. – Можем да тръгваме.

134

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джон Джеймс стои гол в осветената от свещи спалня. Между палеца и показалеца на дясната си ръка държи тънко ножче за бръснене. Буря от емоции и съмнения разкъсва душата му.

Погледът му е прикован във високото тясно огледало на гардероба. Без да мигне, нанася разрез в лявото си рамо – десет сантиметра надолу. Преди кръвта да потече, прави втори – петсантиметров разрез хоризонтално през първия. Наблюдава бавно появяващия се съвършен червен кръст.

Обикновено болката идва с първото порязване. Външна болка, съответстваща на вътрешната. Съвършеният баланс. Това е знак, че Бог му прощава, че душата му се прочиства с изтичащата кръв. Точно както е страдал Божият Син, както Бог е дал кръвта си за човечеството, Джей Джей пролива кръвта си за Исус.

Но в ранните часове на този шабат¹² той не чувства нищо. Нов разрез. Пак нищо. Очите му се пълнят със сълзи. Чувства се изоставен. Приливът на адреналин, който идва от порязванията, саможертвата, съсредоточаването – всичко това му помага да владее, насочва го. Те го смиряват. Но не този път. Сега има само празнота. Сякаш Бог го е напуснал. Трябва да вложи повече старание. Трябва да докаже, че е достоен.

Джей Джей покрива целите си гърди с кървави разпятия. Под стичащата се кръв продължава надолу към гръдния кош и към корема си. В огледалото вижда не своето отражение, а платно от плът – портрет на любовта му към Бог. Тънки поточета кръв се стичат от ключиците до хълбоците му.

Не е достатъчно. Изобщо не се доближава до истината. Той премества ножчето в другата си ръка. Нанася същите кръстовидни прорязвания от дясната страна на гърдите си. С лявата ръка не е толкова точен, непохватно прерязва нежната плът около зърното си – ареолата. Най-после – прилив на ендорфини, признак за Божието удоволствие. Бог очаква още от него. Исус го призовава да продължи и да се докаже.