Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

– От Европа ли сте, Матиас? Не мога да разпозная акцента ви.

Той се засмива:

– Повечето хора не могат. От Швеция съм, но името ми е немско. Означава „божи дар“. – Досеща се за мислите ѝ и добавя: – Не е избрано от суета. Родителите ми са ме кръстили така, защото майка ми е имала няколко неуспешни бременности. Била е доста възрастна, когато ме е родила.

Мици би могла да хлътне по този тип. О, да, ако имаше машина на времето да я върне в моминските ѝ години, в някоя хижа сред заснежените скандинавски планини, с мек килим пред бумтящата камина – как само щеше да хлътне! Тя поглежда Сара. Одобрителен поглед на по-голяма сестра. Солидарно женско съгласие да прави каквито иска глупости, пък после да му мисли.

– Опасявам се, че имам лоша новина за вас, господин Свенсон – намесва се Ник, нетърпелив да стигнат до истинската цел на посещението си. – Вашата сценаристка Тамара Джейкъбс е мъртва.

– Тами? – Свенсон изглежда искрено потресен. – Мъртва? Как?

– Тялото ѝ бе открито в океана, близо до Манхатън Бийч – допълва Мици.

– Боже мой!

– Знаете ли дали има близки приятели, роднини?

Свенсон се замисля за миг.

– Със съпруга ѝ се разделиха преди няколко години. Това е поверителна информация. По взаимно съгласие, доколкото знам. – Пак замълчава за малко, за да намери подходящи думи. – Мисля, че прекарва повечето време в чужбина – с новата си половинка.

Натъртеният тон не убягва на Ник.

– Кога за последен път видяхте Тамара, господин Свенсон?

– Аз ли? – Шведът изглежда смутен. – В сряда, струва ми се. Да, почти съм сигурен. – Поглежда Ник, после колежката му. – Сега си спомних, беше следобед. Седнахме на кафе пред студиото и обсъждахме сценария.

– В колко часа?

– Не помня точно. – Свенсон вдига голите си китки, за да покаже, че няма часовник. – Аз съм човек на изкуството, не съм вързан с тези окови. Сигурно е било към три-четири.

– Направихме почивка за обяд в един – намесва се Сара с желание да помогне колкото може.

– Значи е било около четири – продължава Свенсон. – Закъснях със снимките. Обядвах с рекламния агент на студиото, после с асистент-режисьора гледахме някои от суровите кадри от вторнишките снимки. После се срещнах с Тами и решихме да пием по едно кафе на слънце и да поговорим за края.

Мици изисква пояснение:

– Края на какво – на филма ли?

– Да. Все още не е предала финалната сцена. Имаме резервен вариант, разбира се, но се бяхме договорили, че може да запази края в тайна. Знам само, че действието се развива някъде в Светите земи.

– Това изисква доста декор.

– Да, така е. Да живее технологията на синия екран.

– Имало ли е някакви проблеми на снимачната площадка, господин Свенсон? Разногласия между Тамара и някого от героите?

– Актьорите ли имате предвид? Не, никакви. – Тази идея като че ли му се вижда забавна. – Тами не се занимаваше с тях. Интересуваха я само думите и сценарият. Идваше в студиото само за да се вижда с мен и да предлага промени.

– С кого контактуваше най-много? – пита Ник.

Свенсон кимва към асистентката:

– С мен и Сара. Когато не бях на разположение, Сара вземаше бележките ѝ и ѝ помагаше с бюрократичните подробности.

– По тях има доста работа – добавя с усмивка асистентката.

– Сега трябва да тръгвам – казва Свенсон, като махва към снимачната площадка отзад. – Може ли?

– Разбира се. – Мици изважда визитна картичка от сакото си. – Но ще ми трябва пълно копие на сценария или поне това, с колкото разполагате. И моля, не напускайте града, без да ме уведомите – при изтърканата стара реплика устните ѝ се разтягат в усмивка.

Свенсон взема визитката, като присвива хладните си сини очи.

– Няма, детективе. Разчитайте на това.

19

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Звънецът на стената зазвънява.

Край на работния ден. През цеха преминава вълна от облекчение. Пресипнали женски гласове сменят неуморното бръмчене на старата машинария. Ема остава на работното си място, с наведена глава, докато ония вещици се изнизват навън.

– Ей, петнистата! – чува гласа на Джени Харисън, най-голямата гаднярка. – Докарай ми лимузината отпред, че се омитам.

Това предизвиква дружен смях.

Ема се преструва, че не ѝ обръща внимание. Отдавна е научила, че гаднярите започват да ти се присмиват още повече, ако видят болката в лицето ти.

– Тъпа кучка, ще те пребия – Джени блъсва главата на Ема, когато наперено минава покрай нея.

Няколко минути изтичат, докато помещението се изпразни, докато присмехът и обидите отминат.

Тишина. Спокойствие. Достойнство.

– Ема.

Тя вдига глава. Началникът ѝ е там – Чироза – мъжът, когото тя заля с кафе.

– Тръгвай си вече.

– Мразя ги. – Думите сами излизат от устата ѝ. Лицето ѝ се разкривява от омраза. – Искам проклетата Дженифър Харисън да се заклещи в някоя машина и...

– Тя не го заслужава. – Чироза отминава. – Престани да мислиш за нея и си върви вкъщи.

Той започва да проверява дали всички машини са изключени.

Ема събира нещата си и тръгва към вратата. Изведнъж се сеща за нещо. Обръща се и се връща при него.

– Бих искала пак да ви се извиня за тази сутрин. – Тя поглежда тъмното петно на панталона му. – Ще ви дам пари за химическото чистене, ако се наложи.

Той я поглежда:

– Няма нужда.

– Добре. Но ако все пак се наложи – ако размислите, ще поема разходите. Можете да ми ги удържите от заплатата.

Той изключва неоновото осветление в цеха.

– Няма да се наложи.

– Добре. Лека нощ тогава.

Все още смутена, тя минава през тоалетната. Пътуването до дома ѝ е дълго – два автобуса и двайсетминутно ходене пеша. Не иска да ѝ се доходи по нужда по пътя. Мрази зимните месеци. Когато приключи работа в шест вечерта, вече е тъмно, тъмно е и в шест сутринта, когато тръгва за работа. Някой ден ще спечели достатъчно пари за кола – както казва майка ѝ, само бедните в Ел Ей ходят пеша. Излиза от цеха и закопчава палтото си.

– Хей, почакай.

Тя се обръща и вижда началника си с ключ в ръка.

– Искаш ли да те закарам? Минавам покрай вас.

По принцип Ема би отказала. Би се срамувала да приеме. Тази вечер обаче е много уморена и се чувства самотна.

– Би било чудесно. Благодаря.

Чироза се усмихва и заключва вратата на цеха.

Може би не е чак толкова лошо, че го поля кафе.

20

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Далеч от рева на пиковия трафик, Чироза минава по „Харбър“ на юг до изхода за Гардена, после продължава по булевард „Артезия“. Ема почти не говори, той – също. През повечето време слушат радио, той постоянно сменя станциите.

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

11
{"b":"279296","o":1}