Цяла сутрин Ник обработва единайсетметровата мачта и лакира задната палуба. Около един часа слиза на брега, за да хапне нещо топло. От другата страна на кея вижда познато лице, но се налага да се позамисли откъде я познава – досега не я е виждал с дънки и пуловер.

– Доктор Чан?

Ейми Чан се обръща. Катраненочерната ѝ дълга до раменете коса се развява; снежнобелите зъби блясват за миг, преди да се скрият зад нежнорозовите устни; зелено-кафявите ѝ очи искрят.

– Детектив Каракандес – Изрича името му сърдечно и тръгва към него с ръце в предните джобове. Бедрата ѝ леко се поклащат под голямата жълтеникавокафява чанта, преметната през рамото ѝ. – Едно птиченце ми каза, че имаш лодка тук.

– Правилно ти е казало птиченцето – казва той, като се приближава към нея. – Но за теб съм сигурен, че не плаваш. Прав ли съм?

– Абсолютно. Никога в живота си не съм излизала в открито море. Освен ако фериботът до Сан Франциско не се брои за океанско плаване.

– Не се брои. Кажи сега, какво те води на брега?

Тя се усмихва:

– Дойдох на въздух. Да си прочистя главата. Да забравя за малко работата.

– Мястото със сигурност е подходящо. – Той кимва към металния кит, закотвен от дясната му страна. – Това е моята лодка. Красавица е, нали?

Чан се усмихва иронично:

– Забележителна може би е по-подходящото определение.

Той се засмива:

– Отивам да си взема кафе и сандвич. Имаш ли време?

– Разбира се.

Тя тръгва спокойно с него. Ято чайки се вдига и се разпръсва в небето. Ник се обръща към нея, докато вървят:

– Това птиченце, което ти каза, че съм тук, да не би случайно да се казва Мици?

– Детективе, нали знаеш, че човек не трябва да издава източниците си – отговаря Ейми, като поставя пръст на устните си.

Усмихнати, двамата стигат до закусвалнята на пристанището. На брега е адска навалица – хубавото време е привлякло много семейства в почивния ден.

Късметът им се усмихва и успяват да се доберат до свободна маса встрани от главното гише, откъдето вземат кафета, сандвичи с риба тон и двойна порция пържени картофи. Въпреки твърдението на Ейми, че иска да забрави работата, това е единствената им обща тема, затова тя неволно заговаря за новите открития по случая:

– Обадих се на един познат специалист по океанските течения. Оказва се, че вашата дама от плажа е попаднала във водата в малките часове в четвъртък. Той смята, че е било някъде между два и три през нощта.

– Някаква идея откъде са я хвърлили?

– От кея. Извършителят вероятно е очаквал, че водата ще я отнесе.

– Успя ли да изясниш приблизителния час на смъртта?

– Знаеш как стават тези неща, Ник. Настъпването на смъртта не може да се определи с точност. От температурата на трупа мога да стесня диапазона в тричасов прозорец. Тоест за времето между един-един и половина и четири-четири и половина. Ако отчетем теченията и мястото, където я намерихме, бих казала, че е станало по-скоро около един и половина.

Ник кимва и дръпва запечения кашкавал от ръба на сандвича.

– Това би паснало с времето за докарването от дома ѝ. Тя е писателка от Бевърли Хилс.

– Била е писателка.

– Била е. – Ник облизва малко мазнина от показалеца си и го вдига към небето. – Може би все още е. Може би сега работи с Шекспир и Орсън Уелс.

– Би било хубаво – Ейми потапя едно картофче в кетчупа и в майонезата. – В дома си ли е била убита?

– В дневната, както изглежда. Аз не успях да открия никакви следи, когато бях там, но криминалистите са намерили пръски кръв по тавана.

– Нейна ли?

– Още нямаме резултатите от ДНК, но е същата кръвна група.

– Няма ли петна по мебелите, по пода, стените?

– Не. – Ник се досеща какво си мисли тя. – Да, мислим, че убиецът е бил подготвен.

– Изобретателят на найлона има много грехове на съвестта си.

– На мен ли го казваш? – Ник отпива глътка кафе. – Намерихме котката ѝ. И нея е убил. Пратиха ли ти я?

Ейми кимва и взема още едно картофче от купичката:

– Чака във фризера. Това е първото, с което ще започна в понеделник.

– Кажи ми, не те ли потиска да гледаш толкова много смърт?

– Понякога. Освен твоята писателка тази седмица докараха още седем трупа. Три жертви на катастрофи, едно самоубийство, една улична престрелка, едно изнасилване с убийство и още едно, което може да е дело на сериен убиец.

– Нямам търпение да се махна от тази гадост – споделя Ник, като избърсва ръцете си със салфетка. – Да избягам на милион километри от всички тези убийци, гангстери, наркомани и изнасилвачи.

– Значи е вярно. – Тя се вглежда изпитателно в лицето му. – Наистина си решил да напуснеш.

– Вече подадох молба. Да дойде краят на месеца и край. После с онази голяма дебелана на кея се женим и започваме нов живот.

– Надявам се да сте щастливи. – Тя се усмихва и го поглежда нежно. – Жалко. Винаги съм се надявала да имам гадже, което не работи в системата.

Ник се размърдва смутено:

– Докторке, надявам се, че когато изляза от системата, ще мога да отговоря по друг начин на такъв намек. Сега обаче още съм...

Замълчава, търсейки точната дума. Ейми довършва изречението вместо него:

– Объркан. Знам, птиченцето ми каза – Поставя ръка върху неговата и се усмихва: – Не те притискам, Ник. Просто си спомни за мен, когато му дойде времето, ако му дойде изобщо.

14

НЕДЕЛЯ

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Още е рано, но на улица „Рентън“ хората вече са навън: мият колите и прозорците си, чистят моравите от довеяните от вятъра боклуци; наслаждават се на малкото, което имат, а в някои случаи – на онова, което се преструват, че имат.

Мъжът от запуснатата съборетина в края на задънената уличка излиза на кратка разходка от входната врата до ръждясалата зелена пощенска кутия. Скучна задача, която изпълнява само веднъж седмично. Винаги веднага след закуска, на път за църквата. Писмата в кутията са адресирани до Джон Джеймс, псевдоним, с който законно бе заменил истинското си име. Джеймс е най-разпространеното мъжко име в САЩ, следвано от Джон. Като се има предвид стремежа му да не прави впечатление, изборът изглеждаше съвсем логичен.

Джей Джей живее сам и има строго установени навици. Навикът е важно нещо. Сходен е с ритуала и близък до жертвоприношението. Той никога не отсъства от работа и никога не пропуска неделната литургия. Себеотдаването и предаността са две от най-важните неща в изключително странния му и затворен личен живот.

„Свети Патрик“ е една от малкото църкви, където все още можеш да чуеш традиционна католическа служба. Той винаги сяда на едно и също място. До централната пътека. Най-отзад. Идеалното място. Така може да влезе последен и да излезе пръв. Да си тръгне, преди другите да се скупчат около него и да препречат пътя му.

Той сяда в колата си и известно време гледа как неубитите се събират и си приказват, целуват се и се ръкуват, махат си и се усмихват, преди да се разделят и всеки да тръгне по собствения си греховен път.

Лъжци. Мошеници. Измамници. Той вижда истинската им същност.

Джей Джей включва двигателя на форда и потегля, докато преобръща в устата си пасажи от Писанието – като дете, което се опитва да запази завинаги сладкия вкус на бонбона в устата си.

– Hóstiam puram, hóstiam sanctam, hóstiam immaculátam – жертва чиста, жертва свята, жертва неопетнена.

Когато се прибира вкъщи, съседите още мият и чистят. Той не им обръща внимание; влиза и се качва в спалнята. При ножчето за бръснене. Застава гол. Гол пред Бог. Бавно надрасква кръстове върху кожата на гърдите, краката и ръцете си. Стоманата се забива достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но не толкова, че да се наложи да го шият.

Невинаги е бил толкова предпазлив. В първите дни на посвещението си улучи бедрената артерия и за малко не умря. Сега е по-опитен. По-внимателен. Ужасно би било, ако умре, преди да е настъпил часът му. Ако умре, преди да изпълни дълга си. Той застава пред голямото огледало, монтирано на гърба на вратата, и оглежда кървящите си рани.