– Хайде! – Джейд се изпречва пред нея. – Знам, че искаш да ме удариш. – Подава лицето си. – Направи го, ако така ще се почувстваш по-добре.

Между масите се приближава дребен мъж на средна възраст. Зад него идва хилавата сервитьорка.

– Съжалявам, но ще ви помоля да напуснете – казва мъжът, като поглежда плахо Мици; после махва с две ръце към вратата, сякаш се опитва да прогони някакво мръсно животно. – Вървете си, ако обичате. Веднага.

Тя не се опитва да спори. Взема палтата и тръгва. Всъщност човекът ѝ прави услуга. Сложи край на скандала. Въпреки че ги изхвърлиха на улицата, трите пак са заедно.

98

ТОРИНО

Ник изгасва лампата и наднича зад завесата на прозореца към мократа празна улица. Набира номера на Гория.

– В стаята ми е ровено.

– Какво?

– Някой е тършувал в стаята ми. Не са взели нищо, но са гледали документите от разследването, снимките.

– Сигурен ли сте?

– Сто процента.

– Още съм долу. Платете сметката и веднага се махайте. Можете да преспите у нас. Утре така или иначе ще тръгваме рано.

Ник пуска завесата и започва да събира вещите си.

– Добра идея. След малко слизам.

След около десет минути е прибрал всичко и слиза на рецепцията. Докато плаща сметката, му хрумва да попита кой е влизал в стаята и е пипал нещата му, но се отказва. Като гледа полузаспалия нощен служител, едва ли ще получи смислен отговор.

Ник излиза в студения, влажен мрак и като се оглежда за хора, които биха могли да го следят, тръгва по улицата, завива зад ъгъла и се насочва към фиата на Гория. Доколкото може да прецени, никой не го видя да излиза от хотела.

– Имам чувството, че тази нощ никога няма да свърши – измърморва италианецът, докато пали колата и потегля.

– Напоследък имам доста такива. Отново благодаря за помощта.

– Няма защо.

– Вижте, трябва да се обадя на началничката си. Нещо против?

– Не, разбира се.

Ник набира номера. Изчаква, докато започне да звъни.

– Да.

Резкият ѝ тон го изненадва. Сякаш говори друг човек, сякаш е сбъркал номера.

– Мици, Ник се обажда.

– Здравей, Ник. Сварваш ме в лош момент.

Той вече се е досетил за това от гласа ѝ. Освен това се чува, че тя пътува нанякъде с колата – има шум от улично движение, едното момиче ѝ крещи нещо, другото плаче.

– Извинявай, Миц, едва те чувам. Обади ми се, когато можеш. Тук се случиха странни неща и искам да те информирам.

– Тук се случват още по-странни – казва тя, като повишава глас. – Ще ти се обадя, когато имам възможност.

Връзката прекъсва. Ник прибира телефона и измърморва:

– Изглежда, че и шефката ми е имала труден ден.

– Всички имаме трудни дни от време на време – казва Гория, като рязко завърта волана, за да избегне една дупка. – Но понякога трудните дни оставят хубави спомени. За мен най-щастливото време в брака ми беше, когато живеехме трудно и нямахме нищо. С жена ми ядяхме само супа и лягахме да се топлим и да се любим в кревата. – Обръща се и се усмихва на Ник. – Женен ли сте? Нали разбирате какво искам да кажа?

– Да. Разбирам.

Гория усеща, че спътникът му иска да сменят темата, и добавя:

– Утре пак трябва да се срещнете с карабинерите. Не бива да отивате.

– Прав сте. Тяхното маце ще отиде в хотела в девет.

– Трябва да измислите някакво оправдание и да ѝ се обадите. Да ги отклоните от следата.

– Мога да кажа, че съм се напил някъде и ще се прибера по-късно следобеда. Какво мислите?

Гория се усмихва:

– Ще свърши работа. Ще си помислят, че сте си намерили другар по чашка.

– Това си е самата истина.

Частният детектив размахва строго пръст като учител:

– А, не. Аз не съм такъв приятел. – Поглежда часовника си. – И дори за мен е малко късно да ви намеря подобен.

– Не е необходимо. В последно време моята компания ми стига.

Преминават през града на северозапад и стигат до тихото градче Венария Реале. Гория живее в малка нова къща, скрита зад висока метална ограда с желязна порта. Той натиска копчето на дистанционното. Портата се отваря и зад нея се открива входа на дълъг гараж.

Ник инстинктивно поглежда назад, докато влизат. Вижда преминаващи фарове, но не изглежда някой да ги следи.

– Тук сме в безопасност. Можете да сте спокоен. – Гория изгася фаровете и слиза. – Имам камери и алармена система навсякъде около къщата, необходима мярка при моята професия. – Отива при една метална кутия върху бетонната стена и натиска няколко копчета. – Активирах я. Нищо не може да премине, без да я задейства.

– Като заговорихме за безопасност, имате ли някакво оръжие, което можете да ми дадете? – пита Ник, след като влизат в хладната тъмна кухня.

– Разбира се. – Неоновата лампа светва. Италианецът отваря голям стоманен хладилник, бръква в чекмеджето и се изправя, държейки бутилка в едната ръка и пистолет в другата. – Бира и „Берета“, как ви се вижда обслужването?

– Идеално.

Телефонът на Ник иззвънява в джоба му.

Гория оставя пистолета и бутилката „Перони“ върху кухненския плот и отива да вземе бира и за себе си.

На дисплея е изписано името на Мици.

– Ало.

– Здравей, Ник. Извинявай за одеве. Колко е часът при вас?

Той поглежда часовника си.

– Четири сутринта.

– Леле, съжалявам. Късно ли ти се обаждам?

– Вече не знам кое е късно. – Той се засмива уморено, докато вдига бутилката. – Сега ще пия една бира и се трупясвам.

Мици замълчава за момент, после казва с променен глас:

– Алфи пак ме би и този път го тикнах зад решетките.

– Какво?

– Нахвърли се върху мен и се опита да ми покаже кой командва. Нещата загрубяха.

– Добре ли си? Направи ли ти нещо този мръсник?

Гневът в гласа му я трогва.

– Нищо сериозно, не и физически.

– Ами момичетата?

– Много са разстроени.

Ник оставя бутилката и започва да крачи неспокойно.

– Слушай, майната му на това скапано разследване. Ако имаш нужда от мен, вземам първия самолет за Ел Ей.

Тя се засмива:

– Няма начин, каубой. Първо си свърши работата.

– Сериозно...

– Не, добре съм. Освен това Ейми се грижи за мен.

– Хубаво.

– И пита за теб.

– О, не се съмнявам.

– Не се шегувам. Мисля, че си пада по теб.

– Аз не си падам по нея. Вече говорихме за това. Кажи какво стана с Алфи.

– Осъдиха го. Трийсет дни в пандиза.

– И после какво?

– Не мисля да си го вземам обратно, ако това имаш предвид.

– Точно това имам предвид.

– Извадих си поука.

– Радвам се да го чуя. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само кажи.

– Благодаря. Ще ти кажа. В момента най-много ще ми помогнеш, ако разнищиш този проклет случай.

– Дано да се справя. Току-що се изнесох от хотела. Някой е преровил стаята ми, докато търсех Кракси.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Дейв Рокман от ФБР ме свърза с един частен детектив, който ми помогна. Добър човек на име Фабио Гория.

– Казах ти, че нямаме излишни пари, Ник.

– Нищо няма да плащаме. Правят ни услуга. Рокман ми беше задължен за едно нещо. Всъщност за няколко неща.

– Добре. А какво става с Кракси?

– Намерихме го и после го изгубихме. Дълга история. Накратко, мисля да отсвиря карабинерите.

– Няма проблем. Хайде да затварям, да те оставя да поспиш.

– Ще ти се обадя утре... тоест по-късно днес.

– Чудесно. Ще поддържаме връзка.

– Ей, Миц?

– Да?

– Радвам се, че разкара оня тъпак. Ти си страхотен полицай, страхотна майка и страхотна жена. Надявам се това да е първата стъпка към страхотния живот, който ти и момичетата заслужавате.

– Благодаря ти.

Тя затваря бързо. Не иска да показва емоциите си.

99

ТОРИНО

Във влажния вонящ мрак Роберто Кракси благодари на Господ за малките радости.

Той е жив. А знае, че много лесно можеше да е мъртъв. Опипва врата си. Болката в трахеята е силна. Толкова силна, че в момента заглушава болката от другите наранявания получени при пленяването му. След като адреналинът в кръвта му се изчерпи, всички тези места мъчително ще му напомнят за себе си.