Мици се настанява на пейката срещу носилката, на която лежи Джеймс. Към лявата му ръка е свързана система за кръвопреливане. Пристегнат е с каиши, за да не изпадне.

– Аз съм лейтенант Фалън – представя се спокойно тя. – Ще ви придружавам. Имате ли нещо против?

Той отваря очи и я поглежда подозрително.

Мици знае, че първите ѝ думи сега ще определят целия тон на общуването им занапред. Или ще го предразположи да говори, или ще го предизвика да се затвори като черупка на мида.

– Били ли сте в болница досега?

Главата му се поклаща от друсането на линейката, но той не казва нищо.

– Няма от какво да се страхувате. Ще ви почистят и ще обработят раните ви. – Мици го поглежда състрадателно. – Една приятелка веднъж се наряза така. Беше си втълпила, че трябва да се накаже. И вие ли го правите по същата причина?

Той облизва сухите си устни и прошепва:

– Аз съгреших.

– Съгласна съм. Аз също съм грешила. Никой не е съвършен, нали?

Той промърморва нещо:

– ... мабеше...

– Моля? Какво казахте?

Той се втренчва в нея.

– Ема беше.

При споменаването на това име Мици едва успява да запази спокойно изражение.

– Ема? Ема Варли ли имате предвид?

– Моята Ема – едва доловимо прошепва той.

– Казахте, че е била. Беше, не е.

– Сега тя е при Бог. – Джеймс се опитва да седне. – Вече няма да страда. Вече няма да я боли. Тя е в рая.

За раздразнение на Мици парамедикът се пресяга и го натиска върху носилката:

– Легнете, не се вълнувайте излишно.

Мици се премества зад медика и надниква над рамото му.

– Как попадна в рая вашата Ема?

– Аз ѝ помогнах – спокойно отговаря той. – Беше мой дълг.

– А на другите – и на тях ли помогнахте?

– Моята мисия бе да помагам. – Той се замисля над това, което е казал току-що, после добавя: – Аз съм войник на Бог.

Мици решава да си пробва късмета:

– А Ким Бас – и на нея ли помогнахте?

Изражението му се променя. Спокойствието изчезва. Веждите му потрепват от напрежение.

– Бас беше грешка. Тя беше зла, но беше грешка. Имаше нужда от време, за да се поправи. Да изкупи греховете, които е извършила. Не постъпих правилно, като я взех, преди да го е направила.

– Взехте я?

– Мислех, че Бог я е избрал, но сгреших. Сега душата ѝ гори в ада. Грешка беше. Не трябваше да я убивам. Той не искаше това.

Парамедикът хваща китката на Джей Джей и проверява пулса му.

– Мисля, че достатъчно говорихте, детектив. Пулсът му се учести и все още е в шок.

Мици се отдръпва. Трябва да помисли върху това, което чу току-що. Трябва да каже на Картър, че Джеймс е признал пред свидетел поне за едно убийство.

Джей Джей затваря очи. Стиска силно клепачи и започва да се моли тихо:

– Deus meus, ex toto corde paenitet me omnium meorum peccatorum,

eaque detestor...

– На латински е – казва Ди Матео. – Казва се „Деяние на разкаянието“.

– ... quia peccando, non solum poenas a Te iuste statutas promeritus sum, sed praesertim quia offendi Te, summum bonum, acdignum qui super omnia diligaris.

– Знаеш молитва? – изненадва се Мици, като се обръща към едрия полицай.

– Бях иподякон. Католическата църква ме предпази от влиянието на улицата. В превод това, което казва, означава: „Боже мой, разкайвам се и скърбя за всичките си грехове, мразя ги и ненавиждам отдън душа не само защото поради тях изгубих небето и заслужих адските мъки, но много повече, защото наскърбих Тебе, безкрайно добрия и достоен за обичане над всичко. Решавам се твърдо с Твоята благодатна помощ да не греша занапред и да избягвам всякаква опасност за грях. Амин.“

– Впечатляващо.

– В църквата ни караха да го учим наизуст.

Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.

168

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.

Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.

Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.

– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?

Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:

– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.

– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.

Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.

– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.

– Шегувате ли се?

– Обикновено не го правим.

Мици поглежда часовника си.

– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?

– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.

– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?

Сестрата се подсмихва едва видимо:

– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.

– Може ли поне да говоря с него?

– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.

Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:

– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.

– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.

– Разбирам защо се е прекръстил.

– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.

– Боже!

– Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.

– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.

– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.

– Взета преждевременно.

– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.

169

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.

Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.

– Добре ли спахте?

– Comme ci, comme ça²⁰. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.

Ник поглежда часовника си.

– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.

Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.