Той сяда на леглото и вдига документите. Толкова са много, че не си спомня реда, в който са били папките. Затваря очи и се опитва да си спомни какво е гледал последно. Банковото извлечение на Роберто и Ерика Кракси. Карлота му показа последното теглене, което са направили. Той затвори папката, като остави страницата с лице нагоре.

Отваря папката. Документът е в положението, в което го е оставил. Въпреки това успокоително наблюдение, не е доволен. Може би си въобразява. Умората и стресът изострят нервите, понякога дори до степен на параноя. Сега му трябва един дълъг, дълбок сън. Сеща се за още нещо. Бързо преравя папките и намира снимките на Тамара Джейкъбс, просната мъртва на плажа. Преглежда ги и не знае дали да си отдъхне, или да се притеснява.

Те са там. Не са изчезнали. Но са в обратен ред.

Беше ги подредил както правят криминалните психолози – първо снимките от местопрестъплението, после тези на жертвата. Помни първите четири в точния им ред:

• Обща снимка на плажа и океана в посока север-юг с тялото на мястото на откриването му точно на границата на водата.

• Обща снимка на плажа в посока изток-запад.

• Обща снимка на плажа в посока запад-изток.

• Обща снимка на плажа в посока юг-север.

Те обаче не са подредени така. В обратен ред са. Той никога не би го направил. Може да е небрежен към дрехите и домакинските съдове вкъщи, но не и в работата си, никога в професионалния живот. Някой е разглеждал снимките. Но кой? Карабинерите? Няма логика да го правят. Ако бяха поискали, той щеше да им ги покаже. Допреди няколко часа, преди срещата с Гория и разговора с Ерика Кракси, беше готов да им покаже всичко.

Ако не са били карабинерите, кой? Убиецът на Тамара? Ник поглежда снимките от местопрестъплението. Възможно ли е мъжът, който я е измъчвал и убил, да ги е държал? Да се е възхищавал на добре свършената си работа тук, в тази стаята? Ник се оглежда и вижда бележник за похвали и оплаквания и няколко пощенски плика с емблемата на хотела. Пъхва снимките в един от пликовете и го запечатва. Няма голяма вероятност убиецът да е оставил отпечатъци, но Ник знае, че всеки престъпник понякога допуска грешки. Знае и нещо друго.

Ако човекът, който отвлече Роберто Кракси под носа на Гория и хората му, е бил тук, значи има работа с много опасен противник.

96

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Барни, дежурният програмист, приключва с прегледа на компютъра и поглежда Ейми с изражение, което подсказва, че смяната му вече изтича и тя е напълно прецакана.

– Съжалявам, не мога да го поправя. – Очилатият двайсет и осем годишен младеж връща един кичур от дългата си до раменете черна коса зад яката на синята си дънкова риза. – Ще се наложи да вземем компютъра и да му направим диагностика.

Това никак не ѝ харесва. Компютърният отдел е истинска морга. Малко машини се връщат живи от там.

– Ами моите файлове? Пазите резервни копия на главния сървър, нали?

– Да. Но вероятно ще загубите това, върху което сте работили днес. Последното резервно копие е направено снощи около полунощ.

– Дявол да го вземе!

– Така е. Открай време повтарям на началника, че всеки трябва да има преносим резервен диск. Само така може да се постигне пълна сигурност.

– Добре, колко ще ви трябва? За колко време мислите, че ще го оправите?

Той поглежда часовника си.

– Моята смяна изтече преди час. Опасявам се, че ще могат да погледнат компютъра ви чак в понеделник.

– Понеделник! Това е след цяла вечност!

– Съжалявам. И на нас ни отрязаха добавките за извънреден труд, както на всеки друг. – Младежът поглежда машината, сякаш току-що му е проговорила. – Чакайте. Нека да погледна още нещо.

Настанява се на стола ѝ, натиска няколко клавиша и на екрана излизат неща, които Ейми дори не е подозирала, че съществуват в компютъра. Привилегирован достъп за администратора. Нещо като дисекция на най-скритите и най-съкровени части на машината.

– Леле! Не мога да повярвам.

– Ще го оправите ли? – обнадеждено пита Ейми и се навежда към екрана.

– Абсурд. – Той се обляга назад и скръства ръце, втренчен в редиците от символи с очевидно възхищение. – Зомбиран е.

– Какво?

– Изглежда, че някой хитър хакер е проникнал през защитата, изтеглил е всичко от компютъра ви и го използва дистанционно за свои цели. – Барни се пресяга и издърпва кабела. – Трябва да се постави под карантина и да се почисти. Незабавно.

Новината кара Ейми да се почувства като изнасилена.

– Нашият човек сигурно вече е разбрал, че се опитваме да го разкрием. – Барни звучи като хлапе, което си играе на стражари и апаши. – Сигурно е вкарал в системата ви и червеи и троянски коне. Те са унищожили по-голямата част от програмите и вероятно пренасят заразата на други места. – Той вдига компютъра от бюрото. – Приберете се вкъщи, доктор Чан. Ще видите това бебче отново в понеделник, ако изобщо го видите. Ще ви поръчаме нов компютър.

97

ЛОС АНДЖЕЛИС

„Бел-ла-пица“ е нов ресторант съвсем близо до къщата на Мици. Поредната зле скалъпена игра на думи с инициалите на града – Л. А., и италианската дума bella, „хубава“.

Мици и момичетата са тук по няколко причини. Първо, вкъщи няма нищо за ядене. Второ, не са идвали тук преди – с други думи, не са идвали с Алфи. И трето, което е най-важното, до края на месеца предлагат петдесет процента намаление на цените и безплатна чаша вино към всяка поръчка.

Хилавата като върлина чернокоса сервитьорка стои отстрани и записва поръчката:

– Две диетични коли и чаша кианти. Едно чесново хлебче. Една супа минестроне. Едни панирани гъби. За основно една среднотънка „Нептун“ без аншоа. Една голяма дебела „Пеперони“ с яйце. И... – Мици поглежда менюто, за да реши какво да вземе за себе си. – ... една малка лазаня с нарязана зелена салата и без пържени картофи. Това е.

Докато момичето трескаво драска в бележника си, тя си дава сметка, че започва да възприема маниерите на Тайлър Картър. Без излишни любезности, само фактите.

– Благодаря – добавя бързо след отдалечаващата се сервитьорка. – Благодаря за помощта.

Когато имаш да съобщаваш лоша новина, най-добре да го направиш в самото начало и бързо. Веднага щом Джейд и Амбър получават напитките си, Мици им я казва:

– Днес гледаха делото срещу баща ви. Пратиха го в затвора. За трийсет дни.

Тя отново се наругава мислено. Пак прозвуча като Картър.

Амбър изпуска сламката от устата си:

– Татко е в затвора?

– Сега ли? Вече? – Джейд звучи по-скоро подразнена, отколкото разстроена.

Мици хваща и двете за ръцете и отговаря:

– Да. Излежава присъдата си от днес следобед.

Джейд дръпва ръката си и възкликва:

– О, не! Горкият татко.

Горкият татко? Мици прехапва езика си, за да не каже нещо неподходящо.

Амбър мълчи. Не помръдва. Не докосва кока-колата си. Просто се вглъбява в мислите си, несъмнено мъчителни и объркващи.

– И за какво е всичко това? – Джейд разперва ръце и лицето ѝ почервенява от гняв. – Да празнуваме ли си ни довела?

– Не. – Гласът на Мици е твърд, но спокоен. – Доведох ви, за да бъда с вас. За да ви покажа, че животът продължава.

– Не и за татко. – Джейд се изправя и хвърля салфетката си върху масата. – Аз няма да участвам в това. Няма да седя тук, в този ресторант, докато баща ми е в затвора и сигурно няма какво да яде.

Мици се изправя срещу нея.

– Напротив. Сядай веднага.

Разговорите на съседните маси стихват.

Джейд поглежда предизвикателно майка си:

– Тръгвам си. Отивам си вкъщи и ти няма да ме спреш.

– Никъде няма да ходиш. Сядай! – заповядва Мици с нетърпящ възражения тон.

– И какво ще направиш? Ще ме набиеш ли? Или ще извикаш приятелите си полицаи? Ще ги накараш да ме вкарат в затвора като татко?

Мици мобилизира цялата си воля да не удари плесница на дъщеря си, да я разтърси и да ѝ каже да се държи като голямо момиче – да види всички страни на проблема и да разбере, че и на нея не ѝ е лесно.