Ник продължава мъчителния оглед до последния ред, неуморно се вглежда в лицата на всички мъже и проверява имената им в списъка, като пропуска дебелите пенсионери, хилавите тийнейджъри и инвалидите.

При второто преминаване между седалките спира и сяда на свободното място до един пътник на име Рико Агуеро. Рико е цветнокож, широкоплещест и около трийсетте. Изглежда като човек, който може да се справи в ръкопашна схватка. Пет минути по-късно Ник отново става и тръгва по пътеката. Рико е системен администратор от Манхатън, който може да отегчи до смърт дори светец.

На детектива му трябват четиридесет минути, за да обиколи целия самолет и да се върне на мястото си.

– Нещо обезпокоително? – пита Брукс, докато става, за да му отстъпи седалката до учения.

– Мисля, че не.

Джери кимва към Брусар:

– Старецът спи като къпан. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ.

– Мисля, че вече всичко е наред – отговаря Ник, като стиска ръката му.

Ученият похърква спокойно. Горкият човек сигурно е изтощен до смърт. Ник разгъва одеялото, което изважда изпод седалката, и накланя облегалката назад. Най-сетне може да си почине.

¹⁹ Нос на брега на Малибу, Калифорния, който се врязва в Тихия океан – б. р.

163

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици оставя Джени Харисън в стаята за разпити и тръгва към кабинета на Картър, за да му съобщи новината.

Той седи прегърбен над цяла камара документи и прилича повече на счетоводител, изготвящ годишни отчети, отколкото на полицай.

– Никой ли не те е научил да чукаш?

– Не, лош навик. Харисън разпозна твоя откачен. Сигурна е сто процента, че това е Джон Джеймс, управителят на фабриката, в която работи. – Мици сяда на ръба на бюрото и намръщено поглежда книжата. – Освен това каза, че съвсем наскоро нашият човек е бил близък с нейна колежка на име Ема Варли.

– Всичко е възможно. – Картър издърпва един лист изпод крака ѝ. – Не бъди предубедена, Мици. Много хора, дори откачените, се запознават на работното си място с бъдещите си половинки.

– Или с бъдещите си жертви. Варли е изчезнала миналата седмица. Един ден просто не дошла на работа.

Това вече привлича вниманието му.

– Без причина?

– Поне Джеймс не е обявил такава. Просто казал на работничките, че Варли е напуснала.

– Имаш ли адреса ѝ?

– Харисън не го знаеше, но каза, че живеела на Гардена уей.

– Ще кажа на Дан да го открие и да отиде да провери. – Телефонът на Картър иззвънява. – Да?

– Шефе, Крис се обажда. Сега съм в къщата на Джеймс в Карсън и мога да ти кажа, че тук всичко е адски странно.

– Какво намери?

– Няма абсолютно никакви мебели. Няма килими. Няма никаква следа от комфорт. Подът е покрит с вестници. Сякаш вътре никога не е живял човек. Няма и никакви лампи. – Либович осветява пътя си с фенерче. – Прилича повече на бърлога, отколкото на дом. Сега влизам в спалнята. Леле как смърди! – Лъчът шари по тавана, надолу по стените, по пода. – Навсякъде има изгорели свещи. Прилича на някакво ритуално място, ако ме разбираш. Сатанинско. На стената има огромен кръст с Исус.

Лъчът спира върху купчина бял плат в единия ъгъл.

– Виждам купчина сгънати ленени чаршафи.

– Провери ги – казва Картър. – Но не ги пипай.

Либович се навежда над купчината.

– Не съм спец по чаршафите – и госпожа Либович ще го потвърди, – но това изглежда странно. – Осветява с фенерчето платната. – Тука има метри и метри чаршафи, достатъчни да увиеш цяла мумия.

– Може би ги е взел направо от фабриката, в която работи – намесва се Мици.

Нещо проблясва в светлината от фенерчето на полицая.

– Майко, тука има стотици ножчета за бръснене – от онези старомодните с острие от двете страни, дето се завинтват на самобръсначката. – Навежда се да огледа по-добре. – Има много кръв по тях, също шише дезинфектант и доколкото виждам, използвана кърпичка.

– Той обича да се самонаранява – обяснява Картър. – Това са инструментите му. Не докосвай нищо, може да е ХИВ позитивен.

– Нямам никакво намерение да ги пипам, шефе.

Либович замълчава за секунда. Изправя се и насочва фенерчето към отсрещната стена. Вижда тъмни петна. Приближава се да огледа.

Кръв.

– Шефе, май намерих нещо. Следи по стената. Прилича на размазана кръв. – Завърта фенерчето. – Десетки петна. – Обръща се и поглежда зад себе си. – Леле майко!

– Какво?

– Писал е с кръв по стената. АЗ СЪМ ВОЙНАТА. Това пише.

164

ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ”, НЮ ЙОРК

По време на прекачването на самолета за Лос Анджелис, Ник използва чара си, за да издейства преместване в бизнес класа за него и Брусар. Освен това изисква нов списък на пътниците и информация за закупените в последния момент билети от Женева. На екрана не се появяват сведения за късни резервации – дори за него и Брусар. Явно информационните системи навсякъде по света отказват точно когато най-много имаш нужда от тях.

До часа за излитане Ник вече се е запознал с новия главен стюард и охраната на самолета – бивш войник със сурова външност на име Айк, който се настанява на мястото от другата страна на пътеката до него и Едуар. Този път, когато лампичките за коланите изгасват и Ник става да огледа пътниците, ученият изглежда по-спокоен.

Гленда, стюардесата от първия полет, се оказа права – хората щъкат навсякъде. На моменти изглежда, че никой не си е на мястото. Жени седят на седалки, където по списък трябва да има мъже. Липсват деца. Пред тоалетните се редят опашки. Когато се връща на мястото си, Ник не е успял да намери двайсетина мъже от списъка – около два пъти повече, отколкото при полета от Женева. Докато той се чуди какво да прави с липсващите мъже, Едуар бавно се надига.

– Трябва да използвам тоалетната – обяснява, когато вижда критичния поглед на спътника си.

Ник го проследява с очи по пътеката. Казва си, че постъпва глупаво. Трябва да се успокои. Опасността е останала на магистралата за Женева. Старите полицейски навици обаче умират трудно и той остава втренчен във вратата на тоалетната, очаквайки ученият да излезе. Вниманието му се изостря, когато един младеж с кремава тениска и избелели сини дънки се приближава от другия край на самолета и пробва заключената врата. Той е строен и малко под метър и осемдесет висок, с тъмен тен и спортна фигура. По лактите му има драскотини и синини. Под дясното му ухо се вижда незаздравял белег от порязване.

Младежът пак дръпва вратата. Лицето му не е познато на Ник – нито от Женева, нито от последната обиколка на самолета. Детективът става и кимва на Айк. Едрият охранител оставя книгата, която чете, и заобикаля по съседната пътека. Ник оглежда непознатия за признаци, че носи оръжие, като се моли да не се стигне до стрелба тук, във въздуха. Една стюардеса посочва на младежа друга тоалетна малко по-назад в самолета.

Ник тръгва след него. Оглежда всеки сантиметър от дрехите на мъжа. Търси в провисналите му дънки някаква издутина от скрито оръжие или експлозив в чорапа или под крачолите. Кокалчетата на дясната му ръка са подути и одрани – като че ли през последните няколко дни е удрял някого с юмрук. Ник проверява дали Айк се движи успоредно на него в другата пътека, после умишлено се блъска в мъжа пред себе си.

Младежът се обръща и го избутва с длан.

– Хей, внимавай къде вървиш.

– Извинявайте. Опитвах се да си сверя часовника и не ви видях. Чухте ли колко часа каза стюардесата, че е разликата между Ню Йорк и Швейцария?

Младежът го оглежда подозрително, но отговаря:

– Шест.

– Благодаря. – Ник наглася часовника си. – По работа ли отивате в Лос Анджелис, или за забавление?

– За забавление. И в момента вие ми го разваляте.

Младежът се обръща. Айк минава между седалките и застава в пътеката срещу Ник, така че непознатият се оказва между двамата.