– Не – отвръща Ди Роси, като се опитва да не издава гнева си. – Светият отец не е пазител на ключовете. Не съм казвал такова нещо. Но свещената плащаница може да бъде изложена на показ само по негова заповед.

Ник поглежда Карлота:

– Това очевидно не е вярно. Сигурен съм, че карабинерите могат да поискат оглед на плащаницата. Не е ли така?

– Не – отговаря тя, очевидно смутена от искането му. – И със сигурност аз не мога да поискам такова нещо. Заповедта може да дойде само от нашия generale.

Ник няма нужда от повече обяснения, за да се досети, че това би било обречена кауза. Той отново се обръща към уредника:

– Добре, ако ключовете не са при папата, кой ги съхранява?

– Не мога да ви кажа.

– Не можете или не искате?

– Signore! Сигурността е изключително важна за нас. Аз съм пряко подчинен на архиепископа, а той изпълнява заповедите на самия папа.

– Значи трябва да говоря с архиепископа.

– Негово Преосвещенство не е в Торино в момента – процежда през зъби Ди Роси. – Ще предам молбата ви в секретариата.

– Тогава искам да говоря с него по телефона. Днес. Сега, ако е възможно.

Очите на църковния служител стават студени като на статуите наоколо.

– Съжалявам, но повече няма какво да ви кажа. Опитах се да бъда полезен. Дайте си данните на лейтенанта. Ще предам молбата ви на Негово Преосвещенство.

Ди Роси се завърта гневно и се отдалечава, оставяйки Ник втренчен в бронираното стъкло, разделящо го от една от най-големите загадки на съвремието и вероятно от разкриването на убийството, което разследва.

67

В столицата на провинция Пиемонте има около осемнайсет километра колонади и безистени, приютяващи безброй кафененца. Навикът да седиш на чаша кафе и да зяпаш минувачите датира още от времето, когато Торино е бил под властта на Савойската династия и се наложил като един от най-важните културни центрове в света.

Когато човекът допива еспресото си в кафенето, посещавано повече от местни, отколкото от туристи, монахът разбира, че мишената му ще допусне първата си грешка.

Отива до тоалетната.

Ефрем може да го убие там. Ще бъде малко мръсничко, но е възможно. Той напипва кутийката в джоба си и си представя как стяга тънката тел около гърлото на жертвата. Твърде рисковано. Твърде нагло. Твърде показно.

Той се отказва. Търпението е добродетел. Трябва да изчака.

След няколко минути мъжът се връща. Монахът седи на чаша кафе под колонадата точно отсреща и се преструва, че говори по телефона. Жертвата се движи внимателно, сякаш усеща, че го наблюдават, сякаш знае, че това е моментът, в който, ако някой го следи, трябва да се раздвижи, да тръгне след него. Ефрем е впечатлен от предпазливостта му, от увереността, от непринудения и спокоен начин, по който мъжът върви и се оглежда, без да издава някакво усилие, как обхожда с поглед околността на триста и шейсет градуса, без да прави впечатление. Не издава припряност или нервност. Очевидно е достоен противник.

Монахът постоянно променя дистанцията – ту се приближава така, че почти се допира до жертвата, ту се отдалечава, докато тя се превърне в точка пред него. Сменя черната плетена шапка със зелена с козирка, обръща светлия си анорак с черната подплата навън, после го сваля, навива ръкавите на тъмния си пуловер и върви гологлав.

В течение на един час Ефрем се преобразява в поне четирима различни мъже, всеки с различна походка и поведение. Ту е турист, ту бизнесмен, ту тръгнал на пазар гражданин, ту закъсняващ за среща любовник. Всякакъв друг, но не и този, който е в действителност.

Опитен убиец, който дебне жертвата си.

68

ПЛОЩАД „КАСТЕЛО”, ТОРИНО

Ник и Карлота сядат в задната част на ресторант „Барати и Милано“ с лице към постлания с мрамор проход на безистен със скъпи магазини. Тя му подава менюто над масата, украсена със свежи цветя и застлана с наситено оранжева памучна покривка.

– Ди Роси само изпълнява заповеди – обяснява италианката. – Най-добре да помните, че католическата църква действа по собствени закони.

Ник взема менюто, но оглежда кристалния полилей над главата си, дървената ламперия на стените, мраморния под.

– Не е така. Нищо на света не се подчинява единствено на своите правила. Този тип няма да каже нищо на епископа, нали? За него тази среща не се е състояла. Прав ли съм?

– Архиепископ – поправя го Карлота. – Да, може би. Но защо толкова настояваш да видиш плащаницата?

– Много е просто. Това идва с опита. Когато си работил в полицията достатъчно дълго, започваш да усещаш, когато някой се опитва да те баламосва. Защото да разследваш престъпление, означава да откриеш това, което хората не искат да ти покажат. И когато някой се опитва да ми хвърля прах в очите като твоя поп, веднага разбирам, че крие нещо.

Сервитьорката идва и Карлота заговаря бързо на италиански, като от време на време посочва Ник отсреща. Момичето го поглежда изпитателно, после се отдалечава.

Ник осъзнава, че Карлота току-що е поръчала вместо него.

Тя се усмихва игриво:

– Това заведение е известно с кафето и горещия си шоколад. Освен това поръчах tramezzini – малки сандвичи с прошуто, моцарела, сьомга, риба тон и зеленчуци. И накрая Torta barattina.

– Тортата на заведението?

– Много добре! – Тя се усмихва. В друг момент и на друго място двамата биха си изкaрали много приятно. – Дебела шоколадова торта със сметана и ягоди.

– Приличам ли на човек, който обича сладко?

– Все нещо сладко трябва да има в теб. – Тя отново се усмихва. – Надявам се, че храната ще подобри настроението ти. В Италия, когато някой мъж се вкисне, му даваме да хапне сладко, за да се развесели.

– Мисля, че имам пълно основание да съм вкиснат.

– Може би.

Тя забелязва, че Ник несъзнателно върти венчалната халка на пръста си – възможност да смени темата. Карлота кимва към пръстена:

– С жена ти имате ли деца?

Ник я поглежда, сякаш вижда през нея. Чу въпроса ѝ, но все още премисля разговора с църковния служител. Поведението му беше странно. Имаше нещо необичайно, но не може да установи точно какво.

– Деца – повтаря Карлота, като си мисли, че може би не е произнесла правилно думата. – Bambini – имате ли бебета?

– Не. Имах. Син, на няколко месеца. Но загина заедно с майка си. При престрелка.

– Ооо... – Тя вижда болката в очите му. – Съжалявам. Чувствам се глупава, че попитах.

Той отново завърта халката.

– Не мога да се накарам да я махна. Може би никога няма да успея.

Сервитьорката донася поръчката, но Карлота вече съзнава, че сладкото няма да промени настроението на мъжа срещу нея. Решава да смени темата:

– Торино всъщност е разделен на два града. Мястото, където се съхранява плащаницата, е известно като Свещения град. Недалеч от него, под двореца „Мадама“, е така нареченият Сатанински град.

– Звучи като залъгалка за туристи. – Ник взема един тънък сандвич от изящната порцеланова чиния. – Съдейки от опит, истинското зло не се показва. То се крие и се промъква като диверсант.

– Името не е измислено за подмамване на туристите. Има исторически корени. Под земята се намира Пещерата на алхимика, където през първи век великият окултист Аполоний Тиански е скрил могъщ талисман. Учените от Савоя са мислели, че това е философският камък, дори Нострадамус е идвал да го търси.

Ник спира да се храни и я поглежда:

– И очевидно не е намерил нищо. Защо ми разказваш това?

– Торино пази ревниво тайните си – казва тя, като отпива глътка топъл шоколад. – Така е от дълбока древност. Просто имай предвид, че може и твоето търсене да се окаже безплодно като тяхното.

69

ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан се прозява, дръпва завесите, после по къс бял халат влиза в дневната и сритва купчината на пода до дивана.