Стюардът, мъж на средна възраст с боядисана в черно коса, влиза през завесите и се обръща разтревожено към Гленда:
– Какво е станало?
Тя кимва към Ник:
– Това е лейтенант Каракандес от лосанджелиската полиция. Иска да говори с вас и охраната.
Стюардът пристяга вратовръзката си и се обръща към детектива:
– Казвам се Брайън. Може ли да видя служебната ви карта?
– Разбира се.
Ник я изважда от задния си джоб и му я показва. Докато Брайън я разглежда, при тях влиза едър русокос мъж с рижава брадичка. Изглежда около трийсетте и носи широк сив пуловер, черни дънки „Левис“ и ако Ник не греши, стандартен електрошоков пистолет отдолу.
Стюардът му подава полицейската карта:
– Това е полицай Каракандес.
Охранителят я поглежда, после я връща на Ник, като се представя:
– Джери Брукс. Какво става?
– Работя по разследване, заради което бях в Европа. – Ник кимва към салона. – Мъжът на място 48А е важен свидетел във връзка с убийство. Искам да обиколя самолета и да се уверя, че няма никой, който може да е заплаха за него. Бихте ли го наглеждали, докато проверя пътниците?
– Разбира се. Как се казва?
– Едуар Брусар.
– Кога искате да направите проверката?
– Предпочитам веднага. – Ник се обръща към главния стюард. – Имате ли копие от списъка на пътниците? Ще се опитам да свържа лицата с имената.
– Да, разбира се. – Стюардът сваля лист, закачен с щипка на едно табло. – Тук са всички.
– Има ли начин да разбера кои от пътниците са взели билети в последния момент?
Брайън поклаща глава:
– От този списък, не. Можехме да го направим на изхода за качване. – Поглежда Гленда. – Имаш ли предварителния списък?
По изражението ѝ личи, че няма.
– Съжалявам – казва Брайън.
– Има още нещо – добавя Гленда. – Дори преди приземяване винаги намираме празни седалки. Някой се бави в тоалетната, други са се преместили на свободните места, за да им е по-широко. Искате ли да кажем на всички да се върнат по местата си?
Ник се замисля за секунда. Не иска да плаши пътниците след бурята – или, ако убиецът все пак е на борда, да го изнерви и да му издаде, че някой го търси.
– Не, засега няма нужда. Нека да обиколя и да видя колко хора липсват. Ако е необходимо, ще ви кажа да съберете всички.
161
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА,
ЛОС АНДЖЕЛИС, СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 4
– Ужасно изглеждаш, Джени. Какво, по дяволите, си взела?
Мици задържа вратата, за да излезе униформеният ѝ колега.
– Благодаря – казва му, когато той се измъква в коридора.
Харисън я поглежда мрачно от масата:
– Нищо не съм вземала – точно затова изглеждам така.
– Къде беше днес? – пита Мици, като се настанява на един стол.
– Разхождах се. Опитвах се да си избистря главата. Цяла нощ не съм мигнала.
Мици не е изненадана. Светът на момичето се е преобърнал надолу с главата, а полицайката знае, че сънят е първото, което губиш в такива случаи.
– Ще ти донеса кафе и цигара.
– Кафе и цигари? – презрително изсумтява Джени. – Голямата далавера!
– Хей, я внимавай с тона. Опитвам се да помогна.
Мици излиза и изпросва две „Марлборо ултра лайт“ и кибрит от един пътен полицай при автомата за цигари. На връщане взема две чаши черна помия, която минава за кафе.
– Заповядай, това успях да намеря.
– Благодаря. – По лицето на Харисън личи, че е решила да се държи по-добре. – Извинявай, че ти се сопнах.
– Има защо. Днес и аз съм кисела. – Мици ѝ подава кибрита. – Тук по принцип е забранено да се пуши, но пък и никой не е длъжен да ходи в неделя в полицейския участък, така че майната му.
Харисън пали. Дръпва солидна доза никотинов дим.
Пръстите ѝ треперят. Младата жена преживява сериозна криза. Мици я изчаква да дръпне още веднъж.
– Имаме един задържан – казва полицайката. – Искам да го погледнеш.
Харисън се ококорва:
– Хванахте ли го? Убиеца на Ким?
– Успокой се. Искам само да го погледнеш и да кажеш дали го познаваш.
Харисън удря с юмрук по масата:
– Ще убия този мръсник!
– Хей, я се успокой. По-спокойно. Човекът даже не е арестуван. Дойде сам.
– Не е ли той?
– Искам само да го видиш, Джени. Ще можеш ли?
Харисън изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Гняв. Тъга. Ярост. Мъка. Емоциите ѝ са пълна каша.
– Да – заявява тя, като изгася цигарата. – Ще го направя.
– Можеш да вземеш кафето.
Харисън взема картонената чаша и тръгва след лейтенант Фалън по сивия коридор.
Мици я завежда до района за задържане. Джими Бърг си е тръгнал и на пропуска седи друг сержант.
– Свидетелка по случая „Бас“ – извиква тя на полицая, който прилича на Тайгър Уудс, но съвсем плешив. – Искам да погледне неофициално мъжа в килия едно.
– Заповядайте – отговаря той, като им махва да влязат.
Мици използва служебната си карта, за да отвори електронната ключалка. Бута тежката решетка, пуска Харисън да влезе и пак затваря зад нея.
– Не казвай нищо – инструктира я полицайката. – Само надникни през шпионката. Разгледай го добре, после се дръпни и ми кажи дали познаваш този човек. – Кимва към сивата врата вдясно.
Харисън спира. Опира буза в студения метал и надниква през дебелото стъкло в яркоосветената килия. Отначало не вижда нищо. После забелязва легнал мъж с оранжеви затворнически дрехи. Трудно ѝ е да види лицето му. Той сяда. Наглася възглавницата на леглото.
Сърцето на Джени се разтуптява силно. Тя се дръпва от вратата.
По ужаса, изписан на лицето ѝ, личи, че го е познала.
– Познаваш ли го, Джени?
Тя кимва, но не може да проговори. Мици я хваща за ръката и я повежда обратно навън.
– Кой е този мъж, Джени?
Младата жена си поема дълбоко въздух.
– Това е Чи... Чироза.
– Онзи от фабриката ли? Управителят?
Джени кимва:
– Да. Господин Джеймс. Приятелят на Ема.
162
ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК
Ник поглежда списъка с пътниците и влиза в първата от кабините на бизнес класа. Вътре има девет реда седалки, по три двойки на всеки ред. Компанията се състои от обичайните заподозрени – стегнати амбициозни типове със злобен вид, забили носове в айпади и лаптопи. Двама-трима директори на средна възраст, с прошарени коси и поналяти от консумацията на твърде много шампанско и мазни храни талии. Елегантна красавица с дълги крака тъкмо накланя облегалката си назад и се завива с одеяло. Погледите им се засичат за момент. Мимолетна среща. Пропусната възможност.
След аварийните изходи има още два реда по шест седалки, после – четирите главни отсека на икономичната класа. Ник дълго оглежда безкрайната редица, после се опитва да свърже мъжките лица с имената на пътниците, пътуващи за Лос Анджелис. Рето Рур и Щефан Заубер явно са швейцарци. И двамата са младолики, стройни мъже на среден ръст. Ник се приближава, за да погледне по-добре.
Двамата се държат за ръце. Рето обляга глава на рамото на приятеля си.
Ник ги задрасква в списъка. Не заради сексуалната им ориентация, а защото професионалните убийци не смесват работата с удоволствието.
Две малки деца скачат от седалките си и хукват към другия край на самолета. Явно им е омръзнало да седят при мама и татко и отиват при дядо и баба. Без да иска, Ник си представя как пътува с Каролина и сина си. Уморени, преситени, обичани, на връщане у дома след двуседмична екскурзия в Европа. Така и не успяха да качат Макс на самолет. Така и не стигнаха по-далеч от игрите в пясъка на Пойнт Дюм19.
Ник си налага да се съсредоточи. По осем места на всеки ред, разделени на една четворка по средата и по една двойка от всяка страна, общо трийсет и пет реда. Около триста мъже, жени и деца. Той оглежда бавно всички. Много бавно.
Мъжът, пътуващ сам на място 24А, привлича интереса му. Между трийсет и четиридесетгодишен, с къса черна коса, син анцуг и сиво горнище с качулка. Строен е, със спортно телосложение и изглежда спокоен, има тридневна брада и външността му подсказва, че не носи много багаж и си пада малко авантюрист. Погледите им се срещат и за секунда двамата мислено се подлагат на разпит. Ник поглежда списъка. Стив Брайънт. На място 24В е записана Кели Брайънт. Съпрузи. Още едно зачеркнато име.
