Още от началото заподозря, че шумът около бараката е клопка – но какъв избор имаше? Да седи в тъмното със зареден пистолет и да се моли жена му да не пострада от някой заблуден куршум? В никакъв случай. Пък и защо да се плаши от нощта? Нямаше смисъл. Мракът беше негов приятел – стар другар, с когото е влизал в много битки и участвал в много кръвопролития. Точно в тъмното се чувстваше най-сигурен.

До тази нощ. Докато не срещна достоен противник.

Мъжът, който го държи сега в плен, бе предвидил действията му съвсем точно. Очакваше, че ще излезе приведен от бараката и ще я заобиколи безшумно по часовниковата стрелка – без да бърза, бдително, докато се увери, че жена му е в безопасност, а после ще се шмугне в храсталака по посока, успоредна на основния път за достъп.

В първия момент Роберто си помисли, че се е закачил в провиснала клонка или в най-лошия случай – в шипка. В следващия миг обаче примката се стегна. Когато металната жица се вряза в гърлото му, той осъзна, че е в беда. Притисна пръсти в кожата си и почувства как телта разцепва плътта му. Едно рязко дръпване и щеше да пререже врата му като парче сирене.

Сирене в капан. Мисълта е мъчителна.

– Не мърдай и няма да умреш.

Никога няма да забрави първите думи на нападателя си. Точно това би казал и самият Роберто. Казвал го е над десет пъти. Ясна, професионална заповед към човек, който вече е под твоя власт и го съзнава.

Разбира се, Роберто помръдна. Пресегна се назад през рамото си и се опита да сграбчи нападателя, да го повали на земята. Това за малко не му струва живота. Гаротата не приличаше на никоя друга, която бе виждал. Импровизирана по някакъв начин. Специално пригодена точно за такъв вид нападение. Вместо жица с две къси дървени дръжки на двата края, за които я държи нападателят, тази приличаше повече на ласо – подобно на металните примки, които се използват за залавяне на опасни кучета. Жицата се вмъкваше в тънка метална тръба, дълга повече от едно протягане на ръката. Роберто нямаше как да достигне нападателя, камо ли да го победи.

Скритият в мрака враг просто държеше другия край на тръбата и повали Кракси на земята. Остави го да се дави там. Да се гърчи и да умре в бодливия храсталак. Бавно да се задуши. Малко преди да изгуби съзнание, Роберто почувства тежка подметка върху гърба си. Нападателят го притисна умело с крак. Сега можеше спокойно да го довърши.

Но не го направи. Наведе се и стегна примката около врата му, докато той изгуби съзнание. А това също изисква специални умения. Умения, които имат малцина. За да го направиш успешно в такава ситуация – при това с човек като Кракси, – трябва да си го правил и преди. Многократно.

Такива мисли минават през главата на Роберто, докато лежи на една страна в непрогледния мрак в тясното помещение. Не знае къде се намира, но е сто процента сигурен какво иска от него нападателят и на какво е готов, за да го постигне.

89

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В момента, в който отваря входната врата, Джей Джей осъзнава какво трябва да направи. Не може да допусне миризмата на разлагащ се труп да се усили повече. Скоро ще привлече внимание.

Той дори не съблича якето си в антрето, както прави обикновено. Отива направо в спалнята. Тук вонята е нетърпима. Джей Джей е причинявал смърт. Виждал е смърт. Докосвал е смърт. Но никога не е помирисвал смъртта. Не е подушвал бруталната воня на разложение, която тя носи.

Той предпазливо влиза в стаята и като закрива устата си с ръка, се приближава до белия ленен чаршаф, в който е увил скъпоценната си Ем. Иска му се да я погледне, но се страхува от това, което може да види. По-добре да я запомни каквато я донесе първата нощ.

Сяда на края на леглото и се замисля какво и как да направи. В къщите около дома ѝ живеят хора. Дори с ключа от чантичката ѝ, ще бъде рисковано да я върне там. Но тя го заслужава. Полага ѝ се. Трябва да я остави да спи в покой.

90

ИТАЛИЯ

Ерика Кракси казва на Ник всичко, което знае за Тамара Джейкъбс и защо съпругът ѝ е получил толкова много пари.

Разкритията са потресаващи. Той я кара да повтори подробностите няколко пъти. Такава информация трябва да се провери внимателно. Трябва да вземеш всички възможни мерки, за да не допуснеш някоя ужасна грешка. Накрая, след като потвърждава отново всички факти, тя се съгласява да извикат Гория, за да може Ник да се увери, че е разбрал правилно всичко.

Разбрал е. След края на разпита Ерика се чувства изтощена и уплашена – много, много уплашена.

– Какво ще се случи с мен сега? – пита тя.

Започва нервно да гризе ноктите си, докато чака някой да ѝ каже. Ник поглежда към Гория и изражението на частния детектив му дава очаквания отговор.

– Ние ще ви пазим – казва американецът. – Имам предвид лосанджелиската полиция и хората на този човек. Казах ви вече, че му имам доверие. Ще направим всичко, за да бъдете в безопасност.

– Само не карабинерите! – уплашено възкликва тя.

– Не, няма да викаме карабинерите. Обещавам. Фабио и хората му ще ви охраняват, докато намерим съпруга ви.

Частният детектив коленичи, хваща ръцете на Ерика и ѝ казва нещо на италиански, при което тя се усмихва леко. Поглежда в скута си, после – към Ник:

– Може ли пак да пробвам да се обадя на Роберто?

– Разбира се.

Тя нервно набира номера на съпруга си и започва да крачи из стаята, докато напразно чака той да вдигне. Набира втори път. Откакто Роберто Кракси е излязъл от вилата, са минали над трийсет минути и Ник знае, че практически няма шанс той да се върне сега. Ерика затваря телефона и се приближава до американеца. По страните ѝ се стичат сълзи. Тя хваща двете му ръце, поглежда го в очите и проплаква:

– Моля ви, намерете го. Не позволявайте Роберто да умре!

Ник стиска ръката ѝ.

– Ще направим каквото можем.

Тя кимва и се отдръпва. Ник усеща, че е оставила нещо в ръката му.

– Това е свети Христофор, закрилникът на пътниците. Може би той ще ви помогне да намерите мъжа ми и онова, за което сте дошли.

91

Монахът работи бързо. Методично. Знае, че има да свърши още много работа. Под бледата луна, в среднощния хлад, той се заема да скрие колата, с която превози пленника си. Заличава следите. Залага капани за всеки, който би могъл да го преследва.

Непроследимият мобилен телефон в джоба му започва да вибрира.

– Ало.

– Хвана ли го? Жив ли е още?

– Да.

– Molto bene. Бог ще те възнагради за вярната служба. Сега знаеш какво да правиш, какво се очаква от теб, нали?

– Без никакво съмнение.

– Добре. Американците са изпратили някакъв лейтенант от полицията на Лос Анджелис да търси Кракси. Казва се Каракандес. След като свършим разговора, ще ти изпратя негова снимка и подробности за него. Бъди внимателен. Той е много опитен и решителен.

– Няма да имам проблем с него.

– Не го подценявай, би било грешка. Работи в отдел „Убийства“ и е прекосил континенти, за да дойде тук. Няма да си тръгне, докато не постигне резултат.

– Това ли е всичко?

– Да.

Монахът затваря телефона и изчаква търпеливо на дисплея да се появи обещаната снимка.

След малко на екранчето излиза лицето на лейтенант Ник Каракандес. Ефрем го разглежда добре. Това е лицето на врага му. Лице, което няма да забрави. Той затваря очи и си представя американеца пред себе си. Представя си какво трябва да направи, за да изпълни мисията си. Ефрем се вглежда за последен път в очите на полицая – прозорците на душата, после изтрива снимката. Двамата с Ник Каракандес ще се срещнат – сигурен е в това – и тогава Бог ще напътства ръката му.

92

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Седнала в кабинета си и с чаша билков чай в ръка, Ейми Чан слуша гласа с изразен британски акцент на професор Александър Хейстинг-Смит. Опитва се да си го представи. Може би официално облечен и спретнат като британския министър-председател или пък с буйна рошава коса като брадатия епископ, който извърши бракосъчетанието на Кейт и принц Уилям?