Той забива ножчето по-дълбоко в розовото кръгче с гордо стърчащия монумент от плът. Пристъпва към огледалото. Втренчва се в очите, които го гледат от осветеното със свещи стъкло. Чувства се така, сякаш е излязъл от тялото си. Безтелесен. Отделен от действителността.

Навежда се и прокарва острието през върха на зърното. Кръвта потича, но парчето не пада. Увисва като отворена тапичка на паста за зъби. Болката го раздира. Разтърсва го като електрически ток. Бог е доволен. Джей Джей извива главата си назад в горд екстаз. Очите му са затворени, но пръстите и острието му намират разцепеното зърно и отрязват и последното парченце плът, на което то се държи.

¹² Шабат – седмият, последен ден от еврейската седмицата, събота – б. р.

135

ФРАНЦИЯ

Тримата тръгват на север от летището и след около два километра се вливат в бързо движещия се трафик на запад по магистрала А8. През затъмнените стъкла на беемвето Ник вижда табели за градове, чиито имена са му познати: древното пристанище Антиб, датиращо от пет века преди Христа; Кан, където се провежда световноизвестният филмов фестивал; Сен Тропе, любимо място на най-големите богаташи в света.

Едуар съобщава интересни факти за всяко градче, покрай което минават:

– Знаете ли откъде идва името Сен Тропе?

Ник се опитва да налучква:

– Сигурно някой светец го е основал или е живял там.

– Trés bon¹³. Мъченикът свети Трофим бил обезглавен в Пиза по времето на Нерон. Тялото му било поставено в прогнила лодка – заедно с един петел и едно куче – и пуснато в морето. Теченията го изхвърлили тук.

– Петел и куче ли? Надявах се на малко по-романтична история.

– В Сен Тропе има много романтика – настоява Урсула. – Коко Шанел, Елза Скиапарели – градът е виждал много знаменитости. И разбира се, Брижит Бардо.

Лицето на Едуар грейва:

– Ах, Брижит! Доказателство, че Бог е създал жената.

На предните седалки двамата съпрузи се пресягат и се хващат за ръце. За момент Ник си спомня Каролина. Тя обичаше да прави така, докато пътуват с колата. После двамата поглеждаха назад към Макс в бебешкото му столче, повтаряха си колко е красив и си фантазираха какъв ще стане, когато порасне, и с какво ще се занимава.

– Как се запознахте? – Ник задава въпроса не толкова защото наистина го интересува, а за да разсее мрачните си мисли.

– Ние ли? – Едуар се усмихва и прошепва нещо на френски.

Двамата стискат още по-силно ръцете си.

– Добре – казва ученият, – жена ми е съгласна да ви разкажа. Видях гърдите ѝ и така се влюбих.

– Моля? – Ник се ококорва.

– Баща ми имаше клиника за пластична хирургия в Ница и Урсула беше негов пациент. Видях нейни снимки и си казах, че искам тази красавица да бъде част от живота ми.

– Значи медицината ви е наследствена професия.

– Не, само баща ми беше медик. Работеше в Ница и въпреки че бяха разведени с майка ми, винаги се е грижил за нас и поддържаше връзка. Той беше моето вдъхновение.

– Но сте отгледан от майка си, така ли?

– Oui. Бяхме много близки. Татко работеше постоянно, почти не го виждах. Майка ми беше италианка. За съжаление почина, Бог да я прости. Та, след като се разведоха, тя се върна в Рим, където е родена и има роднини. От седемгодишен съм живял там.

Ник започва да изпитва симпатия към учения.

– Като французин ли се чувствате повече или като италианец?

– Французин, разбира се – засмива се Брусар. – Но много обичам и Италия. Преживях прекрасни години в университета „Сапиенца“ в Рим и имам отличие от тренировъчното училище на карабинерите, което не е малко постижение за едно френско момче, макар че тогава вече имах двойно гражданство. В онези дни владеенето едновременно на френски и италиански те правеше много популярен сред момичетата.

– Предполагам, че още е така.

– Вероятно. И така, завърших магистратура по биология и спечелих стипендия за Оксфорд.

– Оксфорд в Англия?

– Да. Но британските момичета не се впечатлиха толкова много от мен. Младите мъже, които учат генетика, не са и наполовина толкова интересни, колкото тези, които следват изобразително изкуство.

– Нали знаете, че англичаните и французите не се погаждат много? – вмята Урсула.

– Мислех, че Европа е едно голямо щастливо семейство.

– Никак даже. Французите мразят англичаните – смятаме ги за недодялани. Англичаните мразят французите – мислят ни за надменни. Холандците мразят белгийците, защото смятат, че територията им е тяхна; белгийците мразят холандците, защото са грубияни и готвят ужасно. А всички мразят германците.

Тримата се разсмиват. Едуар продължава разказа си:

– През по-голямата част от кариерата си работех в отдела за научни изследвания на карабинерите, но от време на време идвах във Франция при баща си. Точно при едно такова посещение срещнах Урсула и осъзнах, че искам да прекарам живота си с нея.

– Известно време живяхме в Италия – обяснява тя, – но аз съм французойка и Ница винаги е била мой дом.

– Мой също – подема Едуар. – Когато почина, татко ми остави къщата и бизнеса си, затова се върнахме тук.

– И сега правите пластични операции?

Едуар поглежда ужасено американеца:

– О, не! Това би било катастрофа. Имаме много добри хирурзи. Просто разширих клиниката и сега имаме лаборатория за ДНК изследвания. Клиентите ни са от френския хайлайф – хора, които се стремят да избегнат скъпи дела за бащинство.

Колата намалява преди поредния пункт за плащане.

– Ами вие? – пита Урсула. – Какво ви превърна в човека, който сте сега?

– Смъртта – отвръща Ник. – Смъртта на родителите ми. Смъртта на жена ми и детето ми. Смъртта ме е формирала повече, отколкото всичко друго в живота.

¹³ Много добре (фр.) – б. пр.

136

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е 3,45 и страдащият от безсъние Тайлър Картър гледа някаква тъпотия по телевизията – повторение на шоуто на Конан¹⁴.

Когато мобилният му телефон иззвънява, това даже го радва. Всичко, което би облекчило скуката в мъртвите часове между полунощ и зазоряване, е добре дошло.

– Ало?

Разговорът продължава по-малко от минута, но когато затваря, Картър осъзнава, че ще промени всяка секунда от живота му в обозримото бъдеще.

Това е обаждането, за което е мечтал. Записва няколко неща в бележника, който държи до леглото си, после отива под душа. Десет минути по-късно вече е облечен, в колата и нарушава ограниченията за скоростта по пътя към участъка.

¹⁴ Conan – американско тв токшоу с водещ Конан О’Брайън – б. р.

137

ТОРИНО

Към десет Джорджо Фуско извиква лейтенант Капелини в кабинета си. Четиридесет и пет годишният капитан стои с лице към стената и ръце зад гърба, изглежда угрижен.

– Capitano?

Той се обръща:

– Седни.

Тя се настанява на стола от другата страна на бюрото.

– Намерили са трупа на Роберто Кракси.

– Така ли? – Гласът ѝ не издава никаква емоция.

– В стара църква в източния край на града. Две деца го открили. Закараха го в патологията. – Той отмества очи към герба на карабинерите, закачен на стената зад бюрото му. – В корема му имало забучен метален шиш и вратът му бил счупен. – Обръща се отново към Капелини. – Този човек, каквото и да мислим за него, беше един от най-храбрите и надеждни войници на Италия.

Тя присвива очи:

– Si, capitano. Разбирам. Какво става с жена му?

– Нямаме новини. – Фуско започва да крачи напред-назад. – Кажи на Фабио Гория новината за Кракси. Да видим дали най-после ще се разприказва.

Тя кимва.

– Полицаите, които правят оглед на църквата, казаха, че един от саркофазите вътре бил отворен, а тленните останки – извадени. Дрехите на Кракси били покрити с пръст и мухъл, идентични с тези от саркофага. Някой го е държал затворен вътре. После го е пуснал, за да го убие.