Само че сега е друго време. Ново време. Непростимо лошо време. Мици избърсва устата си със салфетка от „Кей Еф Си“.

– Помогнете ми да разчистим масата, момичета.

Близначките с готовност хукват да помагат. Готови са на всичко, само да има мир. Събират чиниите и хартиените кофички.

Само Мици чува шума отвън. Само тя го очаква. Влиза с момичетата в кухнята, затваря вратата и се обляга на нея. Момичетата изсипват мръсните съдове в мивката и не виждат изражението на лицето ѝ. В този момент униформените полицаи влизат през входната врата, която тя е оставила отворена.

Алфи изкрещява:

– Какво става?

Сърцето на Мици подскача. Амбър е пуснала топлата вода и не чува нищо. Джейд избърсва ръцете си в една кърпа и вижда майка си, облегната на вратата. Разбира, че нещо не е наред.

– Мамо, какво става?

– Нещо, което отдавна трябваше да стане, миличка.

Момичето се досеща, че нещо става с баща ѝ. Той е сам в другата стая. Джейд се опитва да изблъска майка си, да потърси потвърждение на страховете си.

– Недей, миличка, недей.

Амбър стои при мивката и ги гледа.

Мици иска да я прегърне. Да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Скоро всичко ще се оправи.

Някой почуква с дебела ръка по вратата.

– Г’спожо, трябва да поговорим – казва баритонов глас с провлачен калифорнийски акцент и ясен уличен жаргон.

Мици си поема дъх и отваря. Джейд се мушва покрай нея. В стаята има двама полицаи. Яки чернокожи мъжаги, които могат да играят в защитата на „Лейкърс“.

Алфи го няма.

Единият полицай хваща Джейд.

– Спокойно. Чакай.

Мици се озовава при тях за части от секундата. Хваща дъщеря си за рамото и я поглежда в очите:

– Заведи сестра си в стаята ви. Недей да ми противоречиш.

Това е заповед на полицай, не на майка. Момичето се подчинява.

Мици много добре съзнава какво е сторила, но се надява да е за добро. Дори да не е, със сигурност в момента е по-малката от двете злини. Ако нещата бяха излезли извън контрол тази вечер, можеше тя да е тази, която ще изведат с ръце на гърба – а Алфи да го изнесат в чувал.

Това е най-правилното решение, сигурна е.

– Ще се справите ли, госпожо?

Въпросът идва от полицай Логан Конър, метър и деветдесет висока сто и двайсет килограмова планина от мускули, облечена в униформа на лосанджелиското управление.

– Ще се оправя. Всичко е наред – излъгва тя. – Благодаря за помощта.

– Няма защо. – Той кимва леко и тръгва след партньора си. – Ще се погрижим добре за съпруга ви.

Тя се вцепенява при тези думи.

– Чакайте, не искам да го обработвате. Само го закарайте в управлението и го регистрирайте. Ще дойда да дам показания. Утре ще съм в „Убийства“, ако ви трябвам за друго.

– Разбрано. – Той поглежда подутото ѝ ухо. – Не е зле да отидете на лекар да ви прегледа и да ви снима, ако имате наранявания. – Конър вижда отворената ѝ уста, но я прекъсва: – Знам, че познавате процедурата, госпожо лейтенант, и не се опитвам да остроумнича. Просто, ако ще повдигаме обвинения, всяко доказателство ще ни е от полза.

Мици знае, че е прав. Тези случаи са сложни.

– Благодаря, ще си помисля. – Изпраща го на вратата. – Моля ви, погрижете се да не се отнасят грубо с него.

– Разбрано.

Той кимва и тръгва към патрулната кола.

Мици затваря вратата. Каквото и да ѝ е причинил Алфи в миналото, тя не иска нищо да му се случи сега. Съвестта ѝ трябва да е чиста за онова, което ще последва.

За делото.

Ако действа по процедурата, може да го осъди, така Алфи ще получи криминално досие и това ще провали целия му живот в бъдеще. Готова ли е да му причини това?

Мици се качва в детската стая.

Джейд е ядосана, очите ѝ са зачервени.

– Миличка...

– Остави ме намира!

Сърцето на Мици се свива. Трябва да даде на момичето глътка въздух. Джейд е любимката на баща им – ще ѝ трябва време да свикне. На всички им трябва време. Със сигурност не е сега моментът да ѝ се кара, задето е пуснала баща си в къщата. Амбър седи на ръба на леглото, изглежда сломена от току-що случилото се. Мици сяда и я прегръща.

– Всичко ще се оправи, миличко. Накрая всичко ще бъде наред. Просто трябва да преживеем това.

Тринайсетгодишното момиче се притиска до майка си и се поуспокоява, докато тя отмята с пръст косата от лицето ѝ и нежно обгръща бузата ѝ с длан.

– Обичам те, миличко. – Мици целува дъщеря си по челото. – И винаги ще бъда до теб и до сестра ти. Знаеш, нали?

– Да, мамо. Знам...

47

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ким Бас бе изпила твърде много водка и бе изпушила твърде много марихуана, но по дяволите, трябва да има и забавления. Докато търси ключа в чантичката си, тя си мисли за купона тази вечер и допълнителните пари, които изкара. Иска само да си влезе, да се изпикае, да се изкъпе и да заспи. Да си почине малко, преди животът отново да я подхване.

Отваря и се спъва в изтривалката, докато влиза. Вратата се затръшва зад гърба ѝ и тя се просва по очи в тъмното. Усеща остра болка в тила. Някой дръпва косата ѝ и с ужасна сила притиска гърба ѝ и извива тялото ѝ назад. Ако можеше да изкрещи, би събудила целия квартал. Но нещо стяга гърлото ѝ, задушава я. Тя посяга към врата си. Нападателят блъсва главата ѝ в пода. Още по-силно притиска гърба ѝ. Ким не може да диша, камо ли да крещи.

Вените на главата ѝ започват да пулсират. Паниката стяга гърдите ѝ. В мрака зад себе си чува пъшкане на човек, който се мъчи, напряга всичките си сили да направи нещо. За части от секундата болката спира. Тя успява да си поеме дъх. Свеж въздух прониква в дробовете ѝ. Нещото, което стиска гърлото ѝ, се отпуска.

Невидими ръце я обръщат. Тя се бори за въздух. Някой я притиска отгоре, някой в тъмнината на собствения ѝ дом, усеща го. Някаква тежест натиска гърдите ѝ. Той коленичи върху нея. Вече може да го подуши.

Чироза!

Управителят на цеха, който винаги мирише на риба.

– Ем ти праща поздрави.

С една ръка стиска гърлото ѝ. С другата запушва устата ѝ. Навежда се толкова ниско, че дъхът му погалва кожата ѝ, и прошепва:

– Dominus tecum.

48

ЧЕТВЪРТЪК

ТОРИНО

Никой не знае на колко е години. Дори самият той. Единственото, което знае, е името, което са му дали. То не е избрано от родителите му. Предавало се е през вековете от поколения монаси. Име, от което хората се боят. Ефрем.

Ефрем никога не е празнувал рождения си ден. Ефрем никога не е празнувал нищо. Той няма лични документи, ипотека, банков заем или каквато и да било застраховка, здравна осигуровка или законни договори. За света той не съществува.

Ако лекар или зъболекар прегледа кожата на Ефрем, очите, костите и зъбите му, би предположил, че възрастта му е някъде около четиридесетте. Ефрем обаче никога не е ходил на лекар и никога няма да отиде. Не е ходил на училище, в университет или друга институция, която би могла да го регистрира в писмените архиви на обществото. Няма никакъв официален документ на негово име въпреки четиридесетте десетилетия, откакто е на белия свят.

Точно по тези причини високият младолик мъж с вид на арабин е малко неспокоен, когато показва паспорта си на граничния контрол, а после изтегля триста евро от международна банкова сметка, открита специално за мисията му.

Истинското призвание на Ефрем е по-странно дори от необичайните неща, които го заобикалят. Той е анахорет. Отшелник. Част от ортодоксална секта, оттеглила се от светското общество. Води незабележим живот в манастир, скрит дълбоко сред Ливанските планини. В уединение. Почти без да потребява каквото и да било. Ефрем е най-довереният член на един много таен и много почитан орден в Църквата на маронитите – монах, ползващ се с пълното доверие на патриарха и старейшините като Набил Хаяк.