Мици изстенва сякаш целият ѝ свят се разпада.
– Добро утро. Само проверявам дали си жива. – Ейми поглажда одеялото. – Обикновено телата, които намирам на пода, не са.
– И аз не съм!
– Тогава стой мъртва още малко, докато направя кафе.
Мици охотно изпълнява инструкцията. Самата мисъл да помести главата си, я ужасява. Тя затваря очи и се опитва да си спомни събитията от миналата вечер, за да разбере дали има нещо, за което трябва да се извини. Освен че допи сама виното, не се сеща за друго прегрешение.
– Искаш ли вода? – извиква Ейми. – Нещо за закуска?
Пуска кафемелачката и шумът от въртящи се кафени зърна кара Мици да отметне одеялото от главата си.
– Само кафе. Тихо кафе!
– Искаш ли нещо в тихото кафе?
– Не. – Мици отново се завива презглава. – Колко е часът?
В главата ѝ нахлува кръв и мозъкът ѝ сякаш пламва.
– Седем и петнайсет. Извинявай, но по навик ставам рано.
Мици се изправя с мъка и се завлича в банята по сутиен и пликчета.
Отива до тоалетната, после поглежда умивалника – елегантен дизайнерски съд със смесителен кран, но без видимо приспособление за пускане на водата. Тя завърта високата златна тръба с чувството, че извива врата на кокошка. Внезапно шурва вода и оплисква голия ѝ корем.
Тя взема кърпа от ръба на ваната и се избърсва. В огледалото над умивалника вижда окаяното си отражение. Под уморените очи и зачервените от махмурлука бузи личат белезите от нейния брак – белезите от колана на Алфи. Срамни виолетови, кафеникави и червени петна покриват корема, ръцете и краката ѝ.
– По дяволите, момиче, как позволи това да се случи?
Вглежда се отблизо в част от синините, като се завърта под различен ъгъл. Нищо чудно, че за малко не го уби. Би убила всеки, който се държи така към кучето си, камо ли към друг човек.
Мици се обляга на умивалника и се вглежда в очите си.
– Тъпа, тъпа кучка! Я се стегни!
Изправя се. Предпазливо напълва умивалника и измива ръцете и лицето си. Избърсва се, като се старае да не поглежда огледалото. По-късно ще оправя косата си. Когато се връща в дневната, Ейми все още шета в кухнята.
– Кафе и нарязани плодове. – Патоложката посочва масата. – Бъди добро момиче и хапни нещо.
– Слушам, докторе. Благодаря. – Мици бързо навлича дрехите си, та приятелката ѝ да не види синините. – Дали да не глътна и някой ибопруфен с това?
– Не и на гладен стомах.
– Имам нужда от това – примолва се Мици и протяга ръка.
– Горката. Успя ли да поспиш?
– Първите шест часа непрекъснат сън от няколко дни насам.
– Супер. – Ейми ѝ подава опаковка с хапчета и чаша вода. – Ето. Но преди това хапни нещо.
Мици гълта две хапчета с малко вода.
– Благодаря, че беше до мен снощи.
– Няма проблем. Винаги ще съм до теб.
– Знам. Аз също – ако имаш нужда от мен. Но не в такива ситуации. Ще ядеш бой лично от мен, ако позволиш на мъж да се отнася с теб както онзи идиот с мен.
– Сега ще се справиш, нали?
– Гаранция. Тепърва започвам да живея.
Патоложката се усмихва:
– Стара чанта, ама лачена.
– Само стой и гледай. – Мици отпива глътка прясно кафе. – Снощи споменах ли ти за Торинската плащаница?
– В общи линии. Каза, че затова си изпратила Ник в Италия, но после обясненията ти станаха малко несвързани.
– Добре, ето каква е работата. Мислим, че плащаницата е свързана по някакъв начин с убийството на Тамара Джейкъбс и не можем да разберем как.
– Аз как мога да помогна?
– Не знам. Просто отваряме всички врати и проверяваме какво има зад тях. Един от въпросите, които постоянно правят впечатление, е дали плащаницата наистина е тази, с която е бил увит Исус. Ако ти пратя няколко снимки с висока разделителна способност, ще ми кажеш ли дали според теб следите върху платното отговарят на раните, които е имал?
– Леле! – Молбата изненадва Ейми. – Ще ме караш да правя аутопсия на Божия Син.
Ако главата не я болеше толкова, Мици би се засмяла.
– Да, нещо такова. Макар че малко преувеличаваш ролята си.
– Знам. Но пак ще направя файл за доклада със заглавие „Исус Христос“. Колко патоанатоми могат да се похвалят с такова нещо?
70
ТОРИНО
Апартаментът на Роберто Кракси се намира на втория етаж в една сграда около площад „Кастело“, близо до Куадрилатеро – историческия център на града, в границите на древния римски каструм8. Пет минути са достатъчни на Карлота, Ник и младши лейтенант Фредо Батисти, за да стигнат дотам и да намерят място за паркиране на оживената калдъръмена улица.
Напразно разкарване. Човекът, от когото Ник се надява да научи нещо, не само че не е тук, ами и според съседите с жена му не са се появявали повече от месец. Изчезнали са. Не са се сбогували с никого. Просто са се изпарили.
Карлота и Фредо разпитват хората от другите етажи, докато хазаинът, Паоло Лоренте, показва на Ник апартамента. Осемдесет и пет годишният Лоренте носи намачкан черен панталон, който стига на десет сантиметра над обувките му, бяла риза и избелял син пуловер. Кръпките на бедрата и коленете му подсказват, че повече се тътри, отколкото ходи, но въпреки външния си вид е запазил бистрия си ум.
– На млади години ходил с много американски момиче – хвали се той, като се усмихва носталгично. – Работил във Венеция. Бил гондолиер. – Показва с ръка как е въртял греблото. – Много американски момиче харесва мене. Те пие много – много-много – и ми показва лоши думи и хубави неща.
– Не се съмнявам в това. Голям сте късметлия.
Полицаят отваря вратата на дневната. Вътре няма нищо. Не се вижда нито следа от мебел, но всичко е изненадващо спретнано. Лъснат дъбов под, чисти бели стени, голяма остъклена врата към спретнато балконче, пълно с цветя в саксии. Двете спални също са абсолютно голи и безупречно почистени.
Ник отваря шкафовете в малката, но лъсната кухня и установява, че са празни. Няма тенджери, тигани, чинии, прибори. Сякаш тук никога не е живял никой. Всяка следа от семейство Кракси е заличена.
– Синьор Лоренте, как давате апартамента? Обзаведен или не?
Бившият гондолиер се обляга на кухненския плот, за да облекчи болните си крака от тежестта.
– Необзаведен, но ако наемател иска легло или нещо друго, аз отива и купува. – Усмихва се лъчезарно. – Купува и взема малко повече пари.
– Значи семейство Кракси са взели всичко, когато са се изнесли, така ли?
– Si.
– Нищо ли не оставиха?
Старецът поклаща глава:
– Не, нищо.
– Видяхте ли ги, когато си тръгваха? – Ник посочва празните стаи. – Това прилича на основно почистване. Трябва да са наели микробус и хамали да им пренесат мебелите.
– Това не видял. – Лоренте докосва слуховото си апаратче – едва видима пластмасова тръбичка зад лявото му ухо. – Аз стар и спи много. Нощем не може чуе дори бомба.
– Ами наемът?
– Те платили предварително. През банка.
– И не са пропуснали някоя вноска? Платиха ли всичко дължимо?
– Si, платили. Били добро семейство.
Ник надушва нещо. Остра миризма. Някакъв разтворител? Боя? Бързо оглежда стените и дограмите. Изведнъж му става ясно. Апартаментът е пребоядисан, от пода до тавана. Няма врата или прозорец, които да не са прясно лакирани.
– От колко време живеят тук другите ви наематели, господин Лоренте?
Хазаинът се замисля.
– Семейство Томболини са от три години. Манчини от шест месеца, мисля. Лука Балотели дошъл преди пет години – той разведен с жена – и...
– Може ли да погледнем апартамента на Манчини? – прекъсва го Ник. – Той прилича на този, нали?
Старецът се намръщва:
– Si. Същият. – После си спомня, че не е съвсем така. – Само дневна е обратно, гледа на друга страна.
– Разбирам.
Двамата излизат от апартамента на Кракси. Лоренте позвънява на Манчини и похлопва на вратата. Когато се уверява, че ги няма, отключва и се дръпва, за да може детективът да влезе.
