– Имаме нещо – обявява тя, като отваря кабинета на Тайлър Картър, и поставя шофьорската книжка на бюрото. – Нашият човек се казва Джон Джеймс и ако не греша, е началник на Джени Харисън и бивш шеф на Ким Бас.

Картър премества поглед от разхвърляните по бюрото документи от разследването към шофьорската книжка.

– Джон Джеймс. Може да е всеки.

– Знам, но нещо ми просветна, когато видях книжката. – Мици отваря бележника си. – Когато я разпитвах, Джени каза, че управителят на фабриката бил някой си Джеймс. Цитирам: „Мислех го за идиот, но през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията.“ – Затваря бележника. – Какво мислиш?

– Интересно... Може да се е опитвал да залъже Харисън, за да не се обажда в кварталния участък, а може наистина да е искал да помогне.

– Така е.

– Накарай някого да намери домашния и мобилния му номер и да провери дали наистина е звънял в някой участък.

Мици кимва.

– Харисън идва насам, нали? – добавя Картър.

– Не успяхме да я открием. Пратих униформени да претърсят квартала. Сигурно скоро ще я намерят.

– Добре. Кажи ми, след като говориш с нея и тя разпознае Джеймс.

– Разбрано.

– Междувременно ще пратя Либович да претърси дома му.

– Имаш ли заповед?

Картър я поглежда многозначително – намек да не пита. Тя се обръща към вратата и добавя:

– Трябва да изляза за около час. Ще се върна възможно най-скоро и ще разпитам Харисън.

Той кимва.

– Ако ти трябвам, звънни ми на мобилния.

156

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Матиас Свенсон изтичва надолу по стълбите на взетата под наем луксозна къща. Някой кретен вече пет минути не спира да звъни и той е готов да му откъсне главата. Свенсон завързва колана на белия си хавлиен халат, който не закрива особено голяма част от загорялото му тяло и дръпва рязко вратата.

– Детектив Фалън? – Шведът се ококорва изненадано.

Мици удря окончателния вариант на „Плащаницата“ в гърдите на режисьора.

– Влизам. Трябва да поговорим.

– Не знам какво...

– О, много добре знаете.

Мици влиза в прохладния вестибюл с под от ослепително бял мрамор със сивкави жилки. В просторния салон отдясно прониква ярка слънчева светлина. Полицайката прави няколко крачки навътре и се оглежда:

– Хубаво местенце. Много по-уютно от килията, която съм ви резервирала.

– Какво говорите, лейтенант? Казах ви всичко, което знам.

– Разберете, че нямам нито време, нито търпение да слушам лъжите ви. – Тя сяда на белия плюшен диван и потупва с ръка меките възглавнички. – Трябва да си взема една такава. Но май струват повече от месечната ми заплата.

Свенсон посяга към телефона на една стъклена масичка.

– Ще извикам адвоката си.

– Това е ваше право. Ако го направите обаче, ще трябва да се срещнем в участъка. Кажете му, че сте арестуван за възпрепятстване на разследване за убийство.

Режисьорът оставя телефона и сяда на едно кресло срещу нея.

– Правилно решение – хвали го Мици. – И така, сценарият, който ви дадох току-що, показва, че сте скрили информация от мен. Миналия път премълчахте за ДНК пробите, взети от плащаницата, за мюсюлманската следа, за Саладин и за монасите маронити. Кажете защо забравихте всички тези неща, господин Свенсон.

– Какво значение имат за вас тези неща?

– Голямо, защото точно сценарият е причината Тамара да бъде убита. Но вие знаехте това през цялото време, нали?

Той навежда глава, кръстосва пръсти и придобива умислен вид.

– Вижте, много ми е тъжно за Тами. Всички скърбим за нея. Какво точно искате от мен?

– Разкажете ми края на филма. – Тя посочва сценария върху страничната облегалка на креслото. – Тук липсва последната сцена.

– Тамара беше забележителен писател – отбелязва Свенсон, като взема сценария. – Любовта ѝ към писменото и говоримото слово отстъпваше единствено пред любовта ѝ към историята и нейните мистерии. Преди да напише „Плащаницата“, тя правеше проучване за древна група монаси воини – кръстоносци, които се борели срещу мюсюлманите в Светите земи.

– Чакайте, става сложно. Трябва да си водя записки. – Мици изважда бележник и химикалка от чантата си. – Добре, разказвайте нататък.

– Чували ли сте за рицарите тамплиери?

– Разбира се. Орден на монаси воини, нали?

– Точно така. Е, планинските рицари са същите, но още по-потайни и безмилостни. Орденът е създаден през пети век в Ливан от последователи на свети Марон, отшелника основател на маронитската църква.

Мици си спомня доклада на Хикс и твърдението му, че убиецът на Тамара е бил в Ливан.

– Каква е тази маронитска църква?

– Една от католическите секти. Признават върховенството на папата. Планинските рицари са нейни закрилници. Воини самоубийци. Отлично обучени войници, водили тайни кръстоносни битки.

– Тайни агенти и убийци по време на религиозните войни?

– Може и така да се каже. Но в същото време били монаси, отдадени на вярата. Когато не убивали, живеели в строг пост и молитва.

– Значи това са рицарите от „Плащаницата“, виновниците за убийството на Саладин?

– Точно така. – Свенсон поставя ръка върху сценария. – Отпечатахме всичко до потулването на смъртта на Саладин. В следващата сцена убиецът – един монах на име Ефрем – пада от коня си, докато бяга през планината, и умира. Така години наред маронитите не узнават, че опитът за убийство е бил успешен.

– Как са разбрали в крайна сметка? – заинтригувана пита Мици.

– Сред редиците на мюсюлманите плъзват слухове. Забелязват, че главатарят им се държи странно. Става по-нерешителен. Изглежда променен. Необичайно колеблив. Това не убягва на шпионите, а някои пленени мюсюлмани доброволно потвърждават информацията, за да умилостивят християните.

– Значи само слухове.

– Нима повечето исторически знания не се крепят на това? Помислете например какви други доказателства имаме за чудесата на Исус Христос освен описаните в Библията?

– Не съм историк, но разбирам какво искате да кажете. Добре, какво общо има всичко това с плащаницата на Христос?

– Плащаницата на Саладин. – Свенсон замълчава, за да ѝ даде време да осмисли чутото. – Ликът върху платното е на най-свирепия враг на християнството.

157

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Прессекретарят на полицията Адам Жажа седи до празното бюро на Мици Фалън и ѝ пише учтива бележка с молба да му се обади, щом има възможност.

Знае, че тя няма да му обърне внимание, повечето полицаи правят така. Жажа разсеяно се завърта със стола наляво-надясно, после решава да се възползва от факта, че на отсрещното бюро няма никой. Отваря първо долните чекмеджета и започва да рови. Няма нищо интересно. Изпратен по факса договор, по силата на който лейтенантът упълномощава някаква адвокатска кантора да се занимава с развода ѝ. Много им здраве – голямо потене ще падне с клиент като Фалън. Има снимки на дъщерите ѝ, скрит запас от бонбони, крем за ръце, резервни тампони, клюкарско списание, пластмасова чашка с монети и две купчини стари бележници.

Интересните неща са в горното чекмедже. Копие от сценария на „Плащаницата“ и бележник с нови записки. Жажа отваря на последната попълнена страница. Има списък с веществени доказателства:

• Възможни отпечатъци от неизвестния посетител в хотелската стая на Ник.

• ДНК проба от медальона.

• ДНК проба от котката на Тамара.

• Косми от леглото на Сакони.

• Тиксо от устата на мъртвото момиче – вероятно с отпечатъци.

• Доклад за плащаницата (Ейми).

Пулсът на Жажа се ускорява. Той се оглежда. От коридора се чуват гласове. Няма време да запише всичко, което е видял. Той се втренчва в страницата и се опитва да запомни всичко. После затваря чекмеджето и се изправя точно когато двама сержанти влизат в помещението. Поглеждат го подозрително, докато бърза да се измъкне в коридора. Изтичва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, и след няколко секунди се заключва в кабинета си.