От коридора се чува шум и той вдига глава. Когато е в ареста, човек чува посетителите, преди да ги види. Понеже няма килими, завеси или друга мека материя, звукът безпрепятствено преминава през помещенията с голи стени и достига ушите ти. Скоро започваш да различаваш приближаващите се от отдалечаващите се стъпки. Само след час вече си експерт по всякакви шумове – от изтракването на ключ до микробуса с нови арестанти, който влиза на заден ход в двора.

Някой идва. И идва за него.

Тракане на ключове. Бръмчене на автоматични ключалки. Плъзгане на метални врати. Стъпки по твърдия под. Време е да излиза. Алфи поставя длани на коленете си и завърта глава, за да изпука прешлените на врата си.

Външната врата на килията се отваря. Мици. Обхваща го надежда. Дребният старчок, който му се мусеше снощи, също е с нея. Лицата и на двамата изглеждат тъжни, сурови – лица на полицаи. Мици се опира с ръце на вътрешната врата.

– Ще ти повдигнат обвинения за нападение, Алфи. След два-три часа ще те закарат в съда. Говорих с адвоката си. Щом те пуснат, той ще ти даде документите за развода.

– Мици, чуй ме...

– Не, Алфи. Ти ме чуй. – Гласът ѝ е спокоен и не издава дори следа от страха, който я разкъсва отвътре. – Трябва да направя това, което от години съветвам всяка втора жена, с която съм говорила. Трябва да получиш каквото заслужаваш. После животът продължава. Колкото и да е тежко сега, светът няма да свърши. – Тя се обръща към Боби Шийн и докосва ръката му. – Благодаря, че се грижиш за мен, Боби. Ще вървя.

Тя си тръгва.

– Мици! – Алфи вече е до решетките. – Чакай!

Майка на две деца, омъжена от петнайсет години и безкомпромисен детектив, Мици Фалън е на четири крачки от началото на новия си живот. Няма връщане назад. Няма съжаление.

– Мици!

Тя спира и се обръща.

– Все още те обичам – На лицето му е изписано, че е искрен. Наистина. Би дал всичко, за да върне нещата, да предотврати провала на живота си.

– И аз все още те обичам. – Краката ѝ натежават като от олово. – Но не колкото преди. И твърде много обичам момичетата, за да позволя това да продължава.

Сега вече тръгва. С високо вдигната глава. Сърцето ѝ бие като барабан на парад. Ако има късмет, ще се добере до тоалетната, преди да се разплаче. Не може да си представи как ще издържи до края на деня, камо ли до края на живота си.

54

ИТАЛИЯ

В Торино е нощ. Леглото в наетата стая е все още оправено, все още недокоснато. Монахът дори не е сядал на него, камо ли да легне да спи.

Гол, той коленичи за молитва в единствения гардероб. Вратата е плътно затворена и той се чувства спокоен в тясното душно пространство. Копнее за уединението на манастира, където немигащият тухлар ще гледа вглъбено, докато го зазидва в светилището.

Ръцете, които държи събрани пред себе си, са отнели живота на много хора. Не чак толкова, че да не си спомня всеки един от тях, но все пак твърде много за обикновен човек. Само воин – кръстоносец – може да понесе толкова смърт. Сега, в часовете на нощта, те го посещават – гледат го предизвикателно или молят за милост. После идват съмненията – кратки, но силни, изпратени да изпитат вярата му, да сломят силата му.

Той произнася молитва – първо на арамейски, после на френски и накрая на латински. Моли Бог да му даде сила и напътствия в това, което съвсем скоро ще извърши. Малко преди разсъмване монахът отваря гардероба и половин час разтяга крайниците си, за да прогони болката от неподвижното богослужение. Съсредоточава се. После коленичи, стиска юмруци и заема позиция за лицева опора. Кокалчетата му побеляват под тежестта на тялото, докато се спуска и издига толкова бавно, че движението е почти незабележимо. Повече от пет минути му трябват, за да изпълни всяка лицева опора. Изтича цял час и тялото му е плувнало в пот. Коремът, бедрата и раменете му са плетеница от изпъкнали мускули като кълба гърчещи се змии. Иска му се да се свлече на пода и да си почине, да се възстанови, но знае, че това е слабост, а слабостта е грях.

Пуска си леденостуден душ, избърсва се, после изпива литър бутилирана вода. Това е всичко, което ще мине през устните му днес. Монахът яде само веднъж на два дни, а днес е ден за въздържание. Облича се в черно, традиционния цвят на ордена – фланелка, пуловер, панталон, чорапи и дълъг вълнен балтон, а на главата си слага тясна черна шапка, покриваща тъмната му, късоподстригана коса. Опипва инструментите, скрити под пластовете дрехи – два ножа, гарота¹, метален шип и парче тънка тел в кутийка от конец за чистене за зъби.

Първите розови лъчи на зората огряват покривите. Той тихо излиза от хотела на все още тънещата в сенки улица, избърсва предното стъкло на взетата под наем кола и търпеливо започва работния си ден.

¹ Оръжие за удушаване, най-често под формата на верига или въже. – б. р.

55

ЛОС АНДЖЕЛИС

Обаждането изненадва Ейми Чан.

Денят е бил дълъг и тя току-що се е измила след аутопсията на жертвите от тежка пътна катастрофа. Секретарката ѝ казва, че Мици Фалън я чака в кабинета. Ейми поглежда часовника си – почти шест и половина. Какво ли иска приятелката ѝ толкова късно следобед и защо не се е обадила предварително? Двете жени се познават отдавна. Мици разследваше първия случай, по който работеше Ейми, и оттогава двете се сближиха. Приятелство, родено от професионално уважение и общи ценности.

Когато влиза в кабинета, намятайки късо сако върху раменете си, Ейми заварва полицайката седнала на черен пластмасов стол и намръщено втренчена в дисплея на мобилния си телефон.

– Е, лейтенант Фалън, на какво дължа това неочаквано удоволствие?

Мици поглежда изпитателно патоложката, после се усмихва. Изглежда, че лошата новина за семейните ѝ проблеми още не е стигнала до моргата.

– Просто минавах. Момичетата имаха мач и ще останат да преспят у една приятелка. Току-що се обадиха да се похвалят, че са победили с две на нула. Надявах се, че имаш време за питие или вечеря?

Лицето на Ейми грейва.

– И двете звучат добре.

– Ами тогава и двете. Аз черпя.

Ейми кимва към остъкления си личен кабинет:

– Само минутка. Трябва да си взема някои неща.

След няколко минути двете излизат хванати за ръце и докато си приказват, Ейми усеща, че нещо не е наред. Не казва нищо. Мици сама ще сподели, когато му дойде времето. Всяка се качва в собствената си кола и пътуват поотделно до любимия азиатско-кубински ресторант на Ейми. Всъщност мястото е по-скоро бистро. Дървеният под и облицовка на стените внасят уют и на двете жени им допада фактът, че сервитьорките са истински сервитьорки, а не кукли Барби, които мечтаят Холивуд да ги открие.

След два коктейла маргарита за отскок и салата от риба тон с краставици Мици оставя вилицата и излива болката си:

– С Алфи имахме скандал. Голям. Физически.

Обръща се така, че Ейми да види замаскираната с грим синина. Лекарката застива.

– Изхвърлих го. След като се върна, телефонирах в полицията и казах да го арестуват. – Мици допива остатъка от коктейла си. – Май ще имам нужда от още няколко такива.

– Колко време продължава това? – смаяно пита Ейми.

– Боже мой. Откъде да знам? – Мици кимва на сервитьорката. – Още две маргарити с праскова – големи. – Замълчава за момент. – С периодични прекъсвания ме бие от десетина години.

Срамът я залива на огромни вълни.

– О, Миц, много съжалявам. – Ейми се пресяга и докосва нежно ръката ѝ. – Постъпила си правилно.

– Знам. Трябваше да го направя още преди години.

– Не е толкова лесно – заради момичетата и така нататък.

– Не е. Човек слуша за домашното насилие и си казва, че на него никога няма да му се случи. Мислиш си, че никой мъж не би посмял да те пипне. Обаче, когато се случи, нещата се променят. Чувстваш се толкова объркана, че започваш да се самообвиняваш. Залъгваш се, че не е било нарочно, че е било грешка. Животът е пълен с грешки, нали?