За изненада на Ефрем, лимузината спира пред ресторант с червени навеси отпред, като задръства пътя. Едуар Брусар слиза, заобикаля и отваря вратата на жена си. Тя му подава ръка и също слиза. Брусар затваря вратата, после двамата влизат в ресторанта, като оставят беемвето. Двамата шофьори пред монаха надуват недоволно клаксони. Вратата на ресторанта се отваря. Един келнер с черна униформа изтичва до беемвето и сяда зад волана. Почти в същия момент задната врата се отваря и от колата слиза висок тъмнокос мъж с черно кожено яке и дънки.
Каракандес.
Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.
Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.
143
ЛОС АНДЖЕЛИС
Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.
– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.
– Ще има ли нужда от операция?
– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.
Картър кимва:
– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?
– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.
– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.
– Католик ли сте?
– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.
Лекарят тръгва, но Картър го спира:
– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.
Дженкинс поклаща глава:
– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.
– Добре.
– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.
– Ясно.
Картър изчаква за момент и поглежда през прозорчето на вратата към килията. Този тип изглежда точно така, както си е представял Привидението. Дребен. Незабележим. С вид на страхливец. Логично е мъжът, който убива жени в съня им, да е слаб както физически, така и психически.
Вратата зад него се отваря шумно и той се обръща. Влиза Мици Фалън, с коса като раздърпан захарен памук. Негримирана. Със зеници като главички на топлийки.
– Не казвай нищо – предупреждава тя. – Без язвителни шеги. Знам, че приличам на Джоан Ривърс с махмурлук. Трябва да си благодарен, че съм тук.
– Така е. Благодаря ти.
Тя се навежда и надниква през прозорчето. Поглежда изненадано Картър:
– Този мухльо ли е извършил всички тези убийства?
– Така изглежда. Отишъл на пропуска и издекламирал имената на всички жертви в хронологичен ред, включително Ким Бас.
– Кучи син! Как се казва?
– Избавителя.
– Боже! Откачалка. Вдигна ме от леглото и ме унижи публично заради негодник, който ще пледира невменяемост?
– Досега не съм срещал сериен убиец, когото мога да нарека нормален.
– Да, но малцина са тези, които наричат себе си Избавителя и се предават посреднощ.
Картър замълчава. Мици забелязва странно изражение на лицето му. Сякаш си е спомнил нещо важно, което е трябвало да направи. Изведнъж тя си дава сметка за важността на момента. Картър е на път да направи съдбовна крачка. Крачка, за която се готви от две години. Ако се справи добре, ще издейства смъртна присъда за мъжа от килията и кариерата му ще продължи в постоянен неукротим възход. Ако сбърка и лудият, представящ се като Избавителя, се измъкне по члена за невменяемост, цялата му слава безцеремонно ще отиде на боклука.
– Какво ще кажеш да вземем по едно кафе? – неочаквано предлага Картър. – Може и да закусим нещо.
– Какво? – не може да повярва на ушите си тя.
Той се усмихва:
– Току-що реших, че не съм готов за този разпит. – Посочва килията. – Той вече се показа. Какво ще направи сега? Ще се прибере вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Ако го направи, поне ще знаем къде живее Избавителя. Не, преди да влезем и да повдигнем обвинения, искам да знам кой е той, как разсъждава и какво го е направило такъв, какъвто е. Е, отиваме ли за кафе?
144
ФРАНЦИЯ
Едуар и едрият възрастен собственик на ресторанта явно се познават отдавна.
След серия прегръдки, усмивки и ръкостискания, тримата се настаняват на една маса и оберкелнерът им донася менютата. Стомахът на Ник обаче, макар и празен, е стегнат от безпокойство. Това отбиване за обяд е лудост. Сам не може да повярва, че се съгласи. Поне възрастният учен и жена му изглеждат спокойни. Може би похапване за един час е за предпочитане пред инфаркт някъде по пътя.
– Казах на Жан-Пол, че бързаме – обяснява Едуар. – Обеща да получим два от най-вкусните му специалитета до по-малко от половин час.
Собственикът удържа на думата си. Шотландската сьомга в сос терияки е най-вкусната риба, която полицаят е опитвал, а равиолите де Роман17 с емулсия от домашен гъши дроб биха разколебали и най-заклетия вегетарианец.
Едуар Брусар оставя тлъст бакшиш и след още прегръдки и сбогуване тримата отново излизат под яркото слънце. Собственикът дава на Едуар ключовете и му казва, че колата е паркирана на пет метра от заведението, точно зад ъгъла, на улица „Бувери“. Изпраща ги до пресечката, следват още прегръдки.
Ник не спира да се оглежда и държи ръката си на сантиметри от беретата на Гория.
– Имате ли нещо против? – Брусар му подава ключовете. – Бихте ли покарали един час. – Потупва се по корема. – Май малко прекалих с яденето и виното.
Полицейският инстинкт на Ник го подтиква да каже „не“. С една ръка на кормилото и една на пистолета не можеш да се отбраняваш качествено, но пък вероятно е по-безопасно от това да те вози някой пиян.
– Добре – отговаря той, – но ще трябва да ме упътвате.
– На таблото има навигационна система. Нагласена е за крайната ни цел.
Ник взема ключовете, а семейство Брусар се качват отзад повече от доволни, че си имат и шофьор. Колата е автоматик и след като накланя седалката назад, Ник се настанява доста удобно зад волана. Задната камера за паркиране и свръхчувствителните предни и задни сензори му помагат да измъкне беемвето от двете коли, между които е притиснато. После той оставя сателитната система да го изведе през лабиринта от улички на „Рут дьо Валанс“, където компютърът услужливо го предупреждава, че след три километра има радар.
Мощният шестлитров двигател на беемвето плаче да даде малко повече газ, но Ник прилежно спазва ограничението на скоростта. Едуар му помага с дребни монети, за да преминат през пунктовете за плащане на магистрала А7, после се обляга назад и взема ръката на жена си в скута си. В огледалото Ник вижда, че са задремали. Няма нищо лошо – остават им още около два часа и двеста километра до целта. Поспете добре – мисли си той, като съжалява, че не може да направи същото.
Километрите си минават и след час и нещо Ник осъзнава, че съпрузите Брусар явно ще спят през по-голямата част от пътя.
