176

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Първото, което прави впечатление на Мици, когато влиза с психиатъра в стаята, е колко спокоен изглежда Джеймс. Въпреки покритите с корички кръстове по лицето и гърдите му, на устните му има доволна усмивка.

Човек, сторил онова, което е извършил той, не би трябвало да има право на почивка. Проклетият звяр трябва да бъде държан буден до деня на смъртта му, който – надяваше се Мици – ще настъпи съвсем скоро.

Уайнсток затваря вратата след себе си и клепачите на Привидението потрепват.

Мици преглъща с мъка. Не иска гневът ѝ да проличи. Засега. Нека първо този луд изверг да каже каквото има да казва.

Джон Джеймс премества сънливо поглед от детективката към психиатъра и бавно се надига на възглавницата. Мици слага стол до леглото.

– Господин Уайнсток ми каза, че искате да говорите с мен.

Той кимва бавно:

– Да.

Мици се опитва да скрие омразата в очите си и да не си представя всички снимки от местопрестъпленията, които е видяла – покритите с чаршаф жени, разбитите животи.

– Знам какво съм извършил, детектив. – Той посяга към чашата водата на шкафчето до леглото. – Отнех живота на други човешки същества. Трябва да разберете, че те искаха да бъдат взети.

– О, да, сигурно.

– Да, наистина. Всички освен Ким Бас и Ема – моята Ема.

– Не разбирам.

– Убих Бас, защото двете с Харисън тормозеха Ема. Не го направих по заповед на Бог. Направих го, защото аз исках. Щях да убия и Харисън, ако си беше вкъщи, когато проникнах у тях.

Явно Мици е била права за телефона на Джени.

– Нека да го изясним. – Тя поглежда Уайнсток, за да му даде да разбере, че по-късно ще го накара да свидетелства за онова, което чува. – Признавате ли за предумишленото убийство на Ким Бас и опита за убийство на Дженифър Харисън?

– И за убийството на Ем, Ема Варли. – Джон Джеймс извръща глава.

Мици го поглежда внимателно. Той плаче. Мъжът, който е убил повече от десет жени, плаче!

Избърсва сълзите си с крайчеца на възглавницата.

– Не знам защо убих Ем. Тя беше всичко за мен. Отначало помислих, че Бог я е избрал, че иска да ѝ помогна да отиде при Него. Но сбърках.

– Сбъркал сте?

– Чувствата ми към нея ме подведоха. Никога дотогава не се бях чувствал така.

– Обичахте ли я?

– Все още я обичам. Затова знам, че сгреших. Знаех, че греша, още когато го правех. Но въпреки това го направих.

– Защо ми казвате това сега? Може би защото знаете, че няма как да ви бъде наложено съдебно преследване и смъртно наказание. – Тя отново поглежда Уайнсток. – Сигурен сте, че докторът ще ви изпрати в клиника и никога няма да бъдете изправен пред съда.

Привидението я поглежда сурово:

– Не – грешите! Казвам ви го, защото Бог иска да бъда съден. – Джеймс си поема въздух и отново се успокоява. – Бог иска да си понеса наказанието за стореното. Той не се срамува от това, което съм направил по Неговата воля, нито пък аз се срамувам от волята му. Светът трябва да разбере, че допуснатите грешки са дело на един смъртен, а не на Всевишния.

Уайнсток се навежда над пациента и прошепва:

– Може ли да обясня нещо на полицая?

– Разбира се.

Психиатърът се изправя и се обръща към Мици:

– При цялото ми уважение, лейтенант, не съм сигурен, че съзнавате пълните последствия от това, което чухте. При един процес преди години съдът постанови, че клаузата за невменяемост не може да бъде наложена принудително на интелигентен подсъдим, който не желае да приеме такава защита. Господин Джеймс е точно такъв случай.

– Точно така – потвърждава спокойно пациентът. – Аз не искам да пледирам невменяемост. Признавам за убийствата на Ким Бас и Ема Варли и искам да понеса полагащото се за тях наказание.

177

Чуват се сирени. Ту засилващи се, ту отслабващи гласове. Блясват и угасват светлини.

От хаоса наоколо Ник Каракандес разбира, че са го качили в линейка и че умира. Болката идва. Нахлува като оглушителна какофония от фанфари в главата му. Известява, че тялото няма да преживее толкова тежка травма.

Непознати хора избърсват кръвта от корема му. Отчаяно притискат кърпи върху раната и крещят на медицински жаргон за хидростатичен шок, хеморагия, кръвно налягане и бог знае още какво.

От тона на гласовете им Ник разбира, че се борят да спасят живота му и губят битката.

Пред очите му се появява лице на полицай.

– Дръж се, приятел. – Усмихва се пресилено. – Почти стигнахме. Гледай ме, не затваряй очи.

Ник се опитва да изпълни съвета му, но клепачите му тежат. Не може да ги държи отворени.

Всичко потъва в мрак.

– Губим го! Бързо! Направете нещо!

– Дръж го буден! За бога, просто го дръж буден!

Далечни гласове. Друсане. Сирени. Невероятна горещина и после ледени вълни.

– Хайде, приятел! Ще се оправиш.

Ник отваря очи. Отново вижда полицая.

– Добре, това е добре. Не спирай да ме гледаш.

Този поглед му е познат. Самият Ник неведнъж го е използвал. Гледал е така по тъмните улички, когато членове на улични банди – всъщност момчета, твърде млади, за да си купят легално алкохол – са лежали пред него и е виждал как кръвта им изтича. Коленичил е до тях с точно този поглед и ги е лъгал в последните минути от живота им.

Отново затваря очи.

– Не! Не! Хайде, приятел!

Мракът го успокоява. Това е мястото, където ще намери покой. Мястото, където няма да изпитва болка.

Мисли си за Каролина и Макс, представя си как летят със самолета за ваканцията, на която така и не отидоха. Как тичат заедно по пясъка, държат се за ръце, плискат се с водата, смеят се и скачат във вълните.

– Губим го!

Фанфарите стихват.

Болката изчезва.

178

ПОНЕДЕЛНИК

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В осем сутринта Мици влиза в почти пълната оперативна зала. Оглежда подозрително бюрата, докато сваля якето си.

– Какво се е случило, пичове? Да не би жените ви да са се наговорили и да са ви изгонили вкупом?

Един сержант при ксерокса я поглежда с каменно изражение:

– Отиди при капитана, Фалън. Каза, че иска да те види веднага щом дойдеш.

– Матюс? – изненадано възкликва тя, докато оставя якето на облегалката на стола си. – В осем часа в понеделник?

– Телефонът ти е изключен – обяснява сержантът. – Опитвал се е да се свърже с теб.

– По дяволите.

Забравила е да плати сметката. Спрели са го. Тя изважда телефона от чантичката си. Батерията е паднала. Изключил се е снощи, след последния ѝ разговор с Картър, преди да се прибере вкъщи. От умора е забравила да го зареди.

Мици отива в кабинета на шефа. Ако е сбъркала нещо, вероятно е свързано с юридическите формалности в болницата. И да е така, чудо голямо. Направи всичко възможно. Не могат да искат от нея повече.

Секретарката на Матюс не е на поста си. През вратата Мици вижда началника да говори с Тайлър Картър. Разговорът не изглежда приятен.

Тя почуква и отваря вратата.

– Искали сте да ме видите, началник.

– Влез и затвори вратата.

Изражението на двамата мъже никак не ѝ харесва.

– Какво е станало?

– Ник Каракандес е бил прострелян снощи на летището при престрелка с мъж, който бягал от граничните власти.

Тя затаява дъх.

– Изпаднал е в клинична смърт по пътя за болницата. Една рана в корема, друга – в рамото...

– Боже мой!

Краката ѝ омекват. Матюс вдига ръка:

– Чакай да свърша. Успели са да го съживят в спешното. Жив е, но е в кома. – Матюс ѝ посочва един стол. – Застрелял е беглеца, но той успял да го улучи с два 45-калиброви.