Той бавно опипва останалата част от тялото си. Ръцете и краката не са вързани и устата му не е запушена. Похитителите явно го държат на уединено място, където са сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Някъде извън града.

Кракси потърква китките си. Чувства неравностите от врязването на въжета в кожата. Опипва глезените си и там също открива такива следи. Похитителят е бил подготвен да го върже. Ако е бил сам, значи е достатъчно силен, за да го пренесе до колата и после дотук. Това е обезпокоителна мисъл. Не би искал да има толкова силен враг.

Той опипва лицето около устата си. Има нещо лепкаво. Остатъци от тиксо. Значи устата му е била запушена. Още един признак, че похитителят му е професионалист и е бил подготвен за всяка ситуация.

Решава да провери обстановката. Помещението, в което е затворен. Мракът е непрогледен, няма нито искрица светлина. И е студено. Той опипва пода, на който седи. Твърд и гладък. Полиран камък, не пръст. Роберто е достатъчно предпазлив, за да не прави опити да се изправи рязко – може да се удари в невидима преграда и пак да изгуби съзнание.

Вдига ръце над главата си. Или поне се опитва. В седнало положение има около педя празно пространство отгоре. Напипва тавана. Той е със същата структура като пода – студен и гладък. Каменен. Сърцето му затуптява по-силно. Кракси разперва ръцете си настрани. Там също няма много място. Може би по около педя от двете страни. Стените също са каменни.

Роберто предпазливо ляга и се изтяга с цял ръст. Малко под метър и осемдесет, той не докосва нищо нито с главата, нито с краката си. Протяга ръце и напипва нещо – камък. Само на петнайсет сантиметра напред. Пропълзява надолу. Краката му скоро опират нещо твърдо. Пак камък. Вече му става ясно. Затворили са го в тясна, запечатана каменна камера. Или, ако използва по-разпространения термин, в саркофаг.

100

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

През деня кварталът е като врящ котел: хора с всякакъв цвят на кожата сноват насам-натам, коли едва се разминават, шумът се издига като пара над улицата. В този час обаче градът е като обезлюден, тъмен и пуст, тих и призрачен.

Точно както му харесва на Джей Джей. Той оглежда за светлини от къщите и за камери за наблюдение, докато бавно минава покрай дървените постройки по улицата на Ема. Мястото, където тя живееше. Часът е три сутринта и няма нищо, което да го смути. Няма причина да не може да върне своята царица на домашния ѝ трон. Само още веднъж да обиколи квартала и ще го направи.

Джей Джей търпеливо минава по улиците, после се връща на Западна 169-а, отваря външната порта и минава по отъпканата трева до входната врата на къщата. Спира на прага ѝ. Обръща се. За последен път се оглежда, после изважда ключовете, които е взел от чантичката ѝ. Уверен, че никой не го наблюдава, пробва няколко от тях, докато успява да отключи с един месингов с квадратна глава.

Вътре е прохладно и ухае прекрасно. Изпълнено е с ароматите на Ем. Нейните парфюми, сапуни, пудри. Лаковете ѝ за коса, праховете за пране, дрехите. Той застава в мрака и ги вдишва жадно. Като че ли тя е тук, при него. Къщата е малка: само две стаи на долния етаж – дневна и тясна кухня с кът за хранене. Горе има сносна спалня, много по-малка необзаведена втора стая и миниатюрна баня с умивалник, който не е добре закрепен за стената. Той взема четката ѝ за зъби от пукнатата стъклена полица и прокарва пръст по износените ѝ косми. Затваря очи и я поднася към устата си, поглажда с нея устните и езика си. Вкусът ѝ го кара да настръхне.

Джей Джей постоява по малко във всяка стая. Взема грижливо изгладените ѝ сгънати дрехи от паянтовата ракла и ги помирисва. Отваря малкия гардероб и прегръща единствените ѝ две рокли: една къса и черна, другата – дълга, широка и пъстра като на хипи.

Ляга върху неоправеното ѝ легло, притиска лице върху отпечатъка от главата ѝ върху възглавницата, останал от последния ѝ сън тук. Иска му се да бе дошъл по-рано, да бе прекарал повече време сред вещите ѝ, да я бе опознал по-добре. Колкото и болезнено да е това, той се отърсва от емоционалните спомени и отново излиза от къщата, заобикаля и отива до паркираната на една задна улица кола.

Качва се, потегля бавно и изгасва фаровете на петдесет метра преди къщата на Ем. На десет метра преди нея изключва двигателя и оставя стария автомобил да измине остатъка от разстоянието по инерция. Заобиколен от мрака, Джей Джей седи търпеливо на шофьорското място и наблюдава улицата, оглежда къщите наоколо. След пет минути смъква стъклото и се ослушва за приближаващи коли или хора.

Нищо. Това е най-мъртвият час на нощта.

Джей Джей пристъпва към действие. Бързо. Умно. Уверено. Отваря шофьорската врата, после – задната. Хваща Ем под мишниците и я вдига от седалката.

– Извинявай – прошепва, когато краката ѝ се провлачват по асфалта.

Тръгва заднешком и я довлича до вратата, която е оставил отворена, вкарва я в къщата.

Оставя я в антрето и спокойно се връща до колата си и затваря вратите.

Знае, че няма време за губене, не може да остане още с нея, колкото и да му се иска. Отива пак в къщата, затваря входната врата след себе си и кляка, за да подхване по-здраво своята любима. Вонята на разложено месо е ужасна, но няма значение. Той я вдига с две ръце като младоженец, който внася булката си през прага.

Олюлява се, докато изкачва стълбите, и отново ѝ се извинява, когато краката ѝ се удрят в стената. Под лунната светлина, проникваща от прозореца, той я полага върху леглото. Сякаш Бог осветява пътя му, за да му позволи да се прости със своята любима. Навежда се над бледото ѝ лице и я целува по устните. След това я покрива. Подпъхва долния чаршаф под нея. Притиска го плътно около тялото ѝ. Увива я хубаво.

– Лека нощ, царице моя – прошепва от прага. – Ще се видим в отвъдния свят.

101

ТОРИНО

Рикардо Кракси има чувството, че е прекарал цяла вечност смачкан в смърдящия, тих и клаустрофобичен саркофаг, превърнал се в негов затвор.

Има достатъчно опит, за да прецени, че го държат жив с някаква цел, затова животът му няма да бъде съзнателно прекратен сега. Това обаче не е голяма утеха. Освен това знае, че похитителите допускат и грешки – понякога фатални – и по небрежност може да оставят жертвите си да се задушат или да умрат от глад.

Кракси мобилизира всички умения, придобити от дългогодишен опит, и се опитва да забави пулса си. Колкото по-бавно тупти сърцето му, толкова по-бавно ще изразходи кислорода и ще живее по-дълго. Такава е математическата формула на оцеляването. Съсредоточава се толкова, че успява да почувства тихото тупкане на най-важния жизнен орган в гърдите си и сякаш чува как кръвта се забавя във вените му.

Шейсет и девет.

Петдесет и две.

Четиридесет и седем.

Това е най-ниското, което може да постигне. Четиридесет и седем удара в минута.

Преди двайсет години можеше да забави пулса си с още десет удара, но времето на най-добрата му спортна форма е отдавна минало.

– Господин Кракси, буден ли сте?

Гласът го стряска. Вдига пулса му на над шейсет удара в минута. Звучи учтиво и особено. Английски с чужд акцент. Странно е, че се обръща толкова официално към него.

– Господин Кракси.

Идва отвсякъде около него.

– Чувате ли ме?

Някъде в тъмното има миниатюрен високоговорител. Кракси няма представа къде. Той опипва студения камък, но не успява да го намери. Запазва тишина. Фактът, че похитителят си е дал труд да монтира такова устройство, означава, че иска да разговаря с него. Е, като иска, да дойде и да го измъкне от това забравено от бога място.

Мълчанието е злато. Ако има късмет, така може да си осигури златна възможност да избяга.

– Господине! – гласът се усилва и този път Кракси различава ясно акцента.

Чуждестранен. Не европейски. Може би африкански? Не, не е африкански. Арабски.

От масивния камък се чува отегчена въздишка: