— Знам, денят е тъжен за теб, Реми — започна Чип Бейли с умело подбран съчувствен тон.

— Взе да ми става навик — отвърна Реми.

— Няма да ти отнемем много време. Мисля, че познаваш Шон и Мишел.

— Да, последното им посещение беше незабравимо.

Кинг усети острата нотка в гласа й. Какво толкова му беше незабравимото?

Бейли се изкашля.

— Ти разбираш, че Боби не е умрял от естествена смърт.

— Сигурен ли си? Не е ли било някаква лекарска грешка?

За момент Кинг се запита дали Реми не задава този въпрос, защото готви съдебен процес срещу болницата, но веднага реши, че има нещо друго наум. Все още обаче не можеше да съобрази какво е то.

— Не, става дума за съзнателно предозиране на лекарства. Ефектът е бил много бърз. Всъщност извършителят навярно се е вмъкнал в стаята съвсем скоро след като си излязла.

— Почти веднага — добави Кинг. — Реми, забеляза ли някого на излизане?

— Излязох през задната врата както винаги. Докато вървях към паркинга, зърнах няколко души, но нищо повече. Нямаше подозрителни типове, ако това имаш предвид.

— А не срещна ли някой познат? — попита Мишел.

— Не.

— И по кое време пристигна тук? — попита Бейли.

Реми го изгледа втренчено.

— Чип, да приема ли този въпрос като намек, че съм заподозряна в убийството на съпруга си?

Настана смутено мълчание. Кинг побърза да го наруши.

— Реми, водим разследване. Агент Бейли просто си върши работата.

— Ако не възразяваш, бих предпочел аз да водя разговора — твърдо изрече Бейли.

Добре, помисли си Кинг. Опитах се да ти бъда приятел. Сега се оправяй сам, щом си толкова печен.

— Реми, длъжен съм да установя къде е бил всеки в момента на убийството. Просто ми отговори и да приключваме.

В този момент влезе Мейсън със сервиз за кафе върху поднос. Кинг забеляза, че предварително е налял на господарката си.

— Благодаря, Мейсън — каза Реми.

Мейсън се усмихна, леко се поклони и излезе. Реми продължи:

— Напуснах болницата около десет вечерта и потеглих насам.

— Добре — каза Бейли, записвайки отговора. — По кое време пристигна?

— Някъде около единайсет.

— Но от болницата дотук няма повече от трийсет минути с кола — отбеляза Кинг.

— Избрах заобиколен път. Нуждаех се от чист въздух; карах бавно, трябваше ми време за размисъл.

— Може ли някой да потвърди кога се прибра? — попита Бейли.

Реми сякаш леко настръхна, но отговори:

— Мейсън още не си беше легнал и ми отвори. — Тя бавно отпи глътка кафе. — Още преди да се съблека за лягане, телефонът иззвъня и разбрах, че Боби е мъртъв. — Тя помълча, гледайки съсредоточено в чашата си. — Позвъних на Еди, но той не си беше у дома.

— Беше с нас в „Мъдрия джентълмен“ до малко след единайсет — уточни Кинг. — Вечеряше там и ние седнахме при него за по едно питие.

При това сведение лявата вежда на Реми леко подскочи.

— А къде беше Доротея?

— На някаква сбирка в Ричмънд, така каза Еди.

Реми изсумтя.

— Сбирка? Много взе да ги посещава! — Тя помълча и добави по-спокойно: — Веднага се върнах в болницата и видях мъртвия си съпруг. — Изгледа ги предизвикателно един по един, сякаш чакаше някой да оспори дори и една дума от казаното. — Така свърши най-дългият ден през живота ми.

— Липсваше ли нещо от личните вещи на Боби в болницата?

— Не, категорична съм. Дори поисках да ми предоставят пълен списък.

Бейли пак се изкашля.

— Реми, ще ти е трудно да отговориш на следващия въпрос, но те моля да се постараеш.

Реми сякаш застина.

— Казвай — нареди властно тя.

Преди да заговори, Бейли хвърли поглед настрани към Кинг.

— Другите убийства изглеждат свързани със смъртта на Боби, но може и да не е така. Съществува вероятност, макар и слаба, да го е убил някой друг.

Реми бавно остави чашата и отпусна ръце върху коленете си.

— Какъв е въпросът?

— Съвсем прост: знаеш ли някой да е желал злото на Боби?

Тя се облегна. Изглеждаше разочарована.

— Всеки си има врагове. Особено ако е преуспял и богат.

— Имаш ли предвид някой конкретен враг?

— Не, нямам.

— Реми, ние само се мъчим да стигнем до истината.

— Аз също — отсече тя.

— Като говориш за „врагове“ — отново се намеси Кинг, — лична вражда ли имаш предвид или делова?

Сега погледът й се завъртя към него.

— Едва ли бих могла да кажа. А сега, ако ме извините, имам да уреждам погребение, след като най-сетне измъкнах тялото на съпруга си от онова ужасно място.

Без съмнение намекваше за оскверняването на тленните му останки в моргата.

— Реми, имаме още въпроси — каза Бейли.

— И знаете къде да ме намерите, когато поискате да ги зададете — отвърна тя.

— Добре, трябва да поговорим със Савана. Тук ли е тя?

Реми замръзна както се надигаше от креслото.

— Защо искате да разговаряте с нея?

— Тя е посетила болницата в деня на убийството.

— И какво?

— И значи трябва да разговарям с нея — заяви твърдо Бейли. — Реми, знаеш, че спасих живота на сина ти. Надявах се това да ти е подсказало, че си разбирам от работата.

След тия думи Кинг зачака избухване, но Реми хладно отвърна:

— Може да отнеме известно време. Дъщеря ми не е от най-ранобудните.

И тя напусна библиотеката.

Кинг не успя да се удържи от въпроса:

— Значи не отхвърляш идеята за двама убийци, Чип?

— При разследване на убийство не отхвърлям нито една идея. Фактът, че нищо не е изчезнало от стаята на Батъл, не съвпада с другите престъпления. — Бейли се вгледа в Кинг и Мишел. — А вие как мислите?

— Мисля, че Реми си има свои цели и се мъчи да изкопчи от нас поне толкова информация, колкото ще получим от нея — бързо отговори Мишел.

— Аз пък мисля, че в първия рунд тя печели по точки — добави Кинг, без да откъсва очи от Бейли.

Същата сутрин, докато вървяха разговорите в дома на семейство Батъл, Кайл Монтгомъри седеше в апартамента си и въртеше в ръце новата китара, която бе купил с печалбата от лекарствата. Дръпна струните и изпя няколко думи — имаше такъв навик, когато мислеше напрегнато. Накрая остави китарата, сложи си ръкавици, извади молив и хартия и седна на кухненската маса. Обмисли какво да напише, после как точно да го напише. След още няколко минути започна да реди по хартията едри печатни букви. Стигна до половината, смачка листа и го метна настрани. Дъвчейки молива, той отхвърли още два варианта, докато най-сетне подбра точните думи.

Облегна се и три пъти препрочете текста. Без съмнение щеше да привлече вниманието на получателя; проблемът бе, че не знаеше дали наистина разполага с информация за изнудване. Но точно там се криеше цялата прелест на положението — ако човекът беше виновен, грижливо подбраните думи щяха да свършат работа. А следващото му послание щеше да носи искане за пари — да бъдат оставени на много сигурно място, което тепърва трябваше да измисли. Запита се колко ли може да изкопчи и накрая реши, че все още не е ясно. Погледна новата си китара. Беше я спечелил с един час работа. Един час! А трябваше да се бъхти по цял ден за мизерна заплата. Е, може би това скоро щеше да свърши.

Той пъхна писмото в плик, написа адреса и отиде да го пусне в пощенската кутия на ъгъла. Когато металната вратичка на кутията издрънча, за една ужасна секунда Кайл се запита дали не е направил огромна грешка. Но страхът му отлетя бързо. На негово място дойде друго, още по-силно чувство — алчност.

Чакаха вече четирийсет и пет минути и Бейли тъкмо се канеше да потърси някого от прислугата, когато Савана Батъл най-сетне се дотътри в библиотеката.

Ако майката изглеждаше изсечена от камък и лед, то дъщерята приличаше на подпалена фотография малко преди да се сгърчи и разпадне на прах.

— Здравей, Савана — каза Кинг. — Извинявай, че те безпокоим в такъв момент.