— Как го хванахте тогава?

— Бяхме скрили в чантата два предавателя. Но предполагахме, че той ще се сети и ще я изхвърли, затова сложихме миниатюрни предаватели и в бандеролите на пачките. Той наистина се отърва от чантата. Но въпреки това успяхме да го проследим до колибата.

— Не беше ли риск, че не го задържахте на място?

— Най-големият риск беше да не открием Еди. По престъпното минало на онзи тип личеше, че е самотник. Ако Еди беше жив — а в това не можехме да сме сигурни, — престъпникът можеше да го пусне, но по-скоро щеше да го убие.

— И тогава стана престрелката?

— Похитителят вероятно ни забеляза, защото откри огън, а ние отвърнахме на стрелбата. Имахме снайперист и той го улучи право в главата.

— Казваш, че сте прибрали по-голямата част от парите?

Бейли се разсмя.

— След като ни забеляза и откри огън, онзи идиот изгори в печката на колибата около петстотин хиляди от петте милиона. Сигурно беше решил да не го заловим заедно с парите.

— Голям късмет, че не сте улучили Еди — каза Мишел.

Агентът я погледна строго.

— Лесно е да поучаваш със задна дата.

— Не се и опитвам, уверявам те. И аз съм попадала в подобна ситуация. Не е лесно. Важното е, че сте спасили Еди.

— И аз го виждам така. — Бейли посочи напред. — Ето и него самия от плът и кръв.

Отклониха се от магистралата и спряха на просторен паркинг, претъпкан с камиони, ремаркета за коне, каравани и туристически автобуси. От едната страна бяха разпънати множество палатки. Мишел помаха на Еди, който усърдно подреждаше екипировката си. Слязоха от колата и се приближиха до него.

— И тъй, какъв ще си този път? — попита Бейли.

Еди се усмихна широко.

— Понеже съм разностранно надарен, имам няколко роли. Първо, майор от Петдесет и втори полк на Вирджинската дивизия под командването на генерал Джон Пеграм. След това скачам на седлото като боец от Трийсет и шести вирджински кавалерийски батальон в бригадата на Джонсън от дивизията на генерал Ломакс. Всъщност участвам в много групи; винаги са потребни хора. Събирал съм южняшки армии в Тенеси, Кентъки, Алабама и дори Тексас. Бил съм артилерист, кавалерист, пехотинец, веднъж дори летях с разузнавателен балон. Не споменавайте пред майка ми, но в последния случай бях със северняшка униформа.

— Както виждам, много си се увлякъл — каза Мишел.

— О, представлението е невероятно. Има ръководства как да се организира подобно събитие, включително примерни бюджети, маркетингови планове, логистика, намиране на спонсори и тъй нататък.

Мишел посочи към палатките.

— А какво има там?

— Наричат ги маркитанти — обясни Еди. — През Гражданската война търговците следвали армиите и продавали разни стоки. Днешните маркитанти продават старинни вещи на участниците и публиката. Колкото до участниците, те определено са в няколко различни категории. Така наречените „нишко бройци“ държат униформите им да са автентични, като проверяват дали броят на нишките в плата е същият както по времето на войната; оттам им идва и прякорът. — Двамата се разсмяха, а Еди продължи невъзмутимо: — Наричат ги още „нацисти за шивачите“. В другия край на спектъра пък стоят „всеядните“, те си позволяват униформи от полиестер и използват пластмасови чинии и прибори, макар че тия неща не са съществували по време на Гражданската война. Аз им викам „фалшиви бунтовници“.

— А ти от кои си? — попита Мишел.

Еди се усмихна.

— Аз съм някъде по средата. Повечето ми вещи са автентични, но понякога отстъпвам пред изискванията на времето. — Той понижи глас. — Не казвайте никому, но в униформата ми има — Боже помилуй! — и няколко нишки ликра. А ако ме притиснете повечко, ще призная, че от време на време използвам и пластмаса.

— Тайната ти е съхранена навеки.

— Всъщност днес се каня да купя това-онова от маркитантите. Всички точат зъби за пресъздаването на битката при Гетисбърг в Пенсилвания през юли. Предстои и разиграване на Спотсилванската кампания във Вирджиния; наесен чакаме похода към Атланта и битката при Франклин. Но днешното сражение е голямо събитие. Северняците имали над бунтовниците надмощие с около една трета както в пехота, така и в кавалерия, разполагали с над два пъти повече оръдия, но понесли двойно по-големи загуби в убити и ранени.

Докато му помагаше за пушката, манерката и раницата, Мишел огледа трескавата дейност наоколо.

— Прилича ми на голяма филмова продукция.

— Да, само че без хонорарите.

— Някои момчета никога не порастват — поклати глава Бейли и се усмихна. — Само играчките стават по-големи и по-сложни.

— Тук ли е Доротея? — попита Мишел.

Еди сви рамене.

— Добрата ми съпруга по-скоро ще се съгласи да я оскубят косъм по косъм, отколкото да дойде и да ме гледа как си играя на войник. — Раздаде се звук на тръба. — Добре, лагерите са отворени. Ще започнат с кратка лекция за сражението и епохата, пехотни полеви учения, музика, а след това кавалерийска демонстрация.

— Ти каза, че яздиш. Къде ти е конят?

Еди посочи висок, строен и пъргав на вид жребец, вързан за ремарке до неговия пикап.

— Ето го моя Джонас. Сали се грижи добре за него, но му е време да влезе в действие.

Тръгнаха към армейските лагери. Мишел гледаше с възхищение как Еди участва в пехотните упражнения, после показа с Джонас някои много сложни маневри по време на кавалерийската демонстрация. Преди да започне артилерийският преграден огън, зрителите бяха помолени да напуснат лагера. При първия залп Мишел закри ушите си с длани.

После бе обявен първият ден на битката.

Еди им посочи мястото, където да го видят „как загива славно“. Посочи и болничните палатки.

— Хотдог и студена бира. Такова нещо не е виждал нито един боец от Гражданската война.

— Чух, че заснемат инсценировката — каза Мишел.

— Вярно. Често го правят. За идните поколения — добави иронично Еди.

— Предполагам, че всички пушки и оръжия са с халосни заряди — каза Мишел.

— При мен е така. И от сърце се надявам всички други да спазват същото правило. — Еди се усмихна. — Не се бой, тук сме все професионалисти. Няма да хвърчат куршуми от мускети. — Той стана и намести снаряжението си. — Понякога не знам как изобщо са вървели онези момчета с всичкия този багаж, камо ли да се сражават. До скоро. Пожелай ми успех.

— Успех — подвикна Мишел, докато той се отдалечаваше.

Когато Кайл слезе от апартамента си, посланието го чакаше върху капака на джипа. Той отвори плика, прочете написаното и на лицето му цъфна широка усмивка. Беше от клиентката с хапчетата, смахнатата ексхибиционистка, която си падаше по оръжия със заглушител. Предлагаше да се срещнат късно вечерта в един местен мотел. Дори бе посочила номера на стаята. Извиняваше се за стореното и искаше да се реваншира. Обещаваше му пет хиляди долара и което бе още по-интригуващо — консумация на онова, което бе очаквал да получи предния път. Искала го, така пишеше. Искала го безумно. Щяла да му остави незабравим спомен. И прилагаше още един стимул — десет банкноти по сто долара. Вероятно същите пари, от които го бе накарала да се откаже.

Той прибра банкнотите в джоба си, качи се в джипа и потегли. От схемата за изнудване нямаше никакъв резултат; явно се заблуждаваше кого е видял. Но сега изникваше тази нова възможност, пък и как можеше да изгуби, след като вече имаше хилядарка в джоба? Добре де, тя вероятно криеше някакъв коз, но не си я представяше пак да размаха пистолет. Защо ще му дава толкова много пари, ако не е искрена? Кайл си обеща да бъде много внимателен, но вярваше, че е дошъл най-щастливият ден от живота му. И се закани да бъде малко груб с нея, един вид отплата, задето го сплаши така. Обзалагаше се, че тя обича грубата игра. Е, кучката щеше да получи повече, отколкото се е надявала. Големият Кайл бе готов за атака.

Мишел и Бейли гледаха с бинокли как из цялата околност се разиграва сражението или по-скоро поредица от схватки — атаки, контраатаки и ръкопашни сблъсъци, които изглеждаха ужасно реалистични. При всеки оръдеен изстрел Мишел подскачаше, а Бейли се смееше.